Обич

Не билата, а дала цялата себе си 

                         Сто ангела в мене пърхат,

Сто пламъчета разпалващи други,

Аз съм сърцето и пулса,

Живинката, която пулсира в тебе.

Е мене, е мене... 
 
 

Крехка си, дете, пеперуда съща, приятелко,

приятелю,

тебе,

нея,

него,

всеки,

всички.  

Не те познавам още, а сякаш те виждам във всеки полъх на вятъра, който те подмята като малко, крехко листо – като черупчица, на нещо, което е било, на нещо, което ще бъде.

С малките си краченца, пристъпваш едва – родена в тази реалност, а отдавна отплувала в друга – носиш се над всичкото това зло, над пошлото и грозното, което те заобикаля. Фея в свят на мечти и измисленички, пъстрички.

Ръчичките – отчаяно стискали и стискащи и сега тежките учебници, сега са хванали моите и така заедно преплуваме бариерите на времето, в търсене на брегове.

Благодаря ти, Вилиянче! 

Изтъкани сме от светлина небесна – виждам я всеки ден, всеки миг, във всяка усмивка – осъзнаваме това трудно – не приемеме, че може да съществува толкова обич и доброта!...

А аз знам, че всичко е свързано и затова се стремя да постигна всичкото – тук и сега – да дам от кръвта си на всеки – да стопя с нея леда.

Огнени цветя над море от леден кристал – малка сферичка полита над замръзналото – и лети, лети, лети, кръжи, носи се над бездната от безумие...

Обича, моли се, топли, дава, обича, дава, моли се.  

Почувствай вятъра в косите си.

Слънцето по бузките си.

Погалването по зениците си.

Отдай се.

Вслушвай се.

В себе си.

Дай!

Прости!

Намери себе си, давайки!

Помогни! 

Наблюдавам хората – навън, във влака, на улицата, в читалнята, преподавателите си, приятелите си, родителите си и осъзнавам колко сме близки, свързани нишки от топъл, далечен свят – неосъзната вселена от доброта, където сме се срещали много преди - на подсъзнателно ниво.

Как да ме има – блуждаещо пламъче, което иска да прегърне и даде на всички сега цялото.

Как да ме има такава – мен – невъзможната, не билата, а дала цялата себе си – разтворила се и променила наоколо си – своя дом – сърцето -  света.

Как да ме има пред мен, като ме няма. Аз съм в сърцата на всичкото, цялото, вселената.

Сънувам наяве – докато ходя, докато съм седнала, докато храня котките, докато пиша и чета, докато се раздавам цялата - тогава летя през пространството.

Има ме – аз съм слънчевото докосване, когато в края на деня притвориш изморени очи и си спомниш за щастието, за доброто, обичта и помощта.

Искам да ти кажа колко много съжалявам, извинявам се, мисля и тъгувам понякога...

Че е можело да бъде различно, че съм можела да се раздам по-добре за теб, да ти обърна внимание по-истински, да те прегърна по-сърдечно.

Да, точно теб, който четеш сега.

И знам, че не трябва да съжалявам, а продължавам да го правя. От обич. За тебе. За света. За сърцето. 

Защото обичам. 

Светлинки от попилото в мене предавам на света.

Обичта е моята нишка на съдбата, мисия и мечта. 

                     Как да ме има, като ме няма пред мен?

Как да съм аз, като съм във вас?

Чедо на вселената,

Обичам живота. 

Обичам те!

~~~

И съм без тебе – сянка,

Спомен за нещо, което е било

И се свивам в пъшкула си

И потъвам...

И само с обич мога да изплувам отново.

Сто страха си крия,

Страхове, които навънка искат да излязат.

А аз си ги крия. 

23 октомври 2007 г. 

На всички и най-вече на моето майче, което обичам с цялото си сърце и съжалявам ако съм наранила с нещо, в опитите си да дам на всички, които обичам - цялото.