Две сърца

Две сърца

НаК.

“Всички ние сме като празни къщи, които чакат някой да ни отключи и освободи.”

Ким Ки Дук

Сърцето спи, сънува, свива се в огледалната повърхност набраздена.

Перцето политна, разтвори се сякаш. Във въздуха остана спомена. Прелюдия към нещо, което е било.Към нещо, което е.

Тя се роди на 27 март. Едва отворила очички, проследи полета на пеперудата, която беше харесала розовия цвят, който се виждаше презпрозореца на отделението. Беше 1988 година.

Тогава той бешена 7 годинки. Опознаваше света с онова свенливо, присъщо на всяко момчелюбопитство и с всеки изминал ден обикваше все повече и повече от това, коетовиждаше.

Допускаше го до сърцето си – оставяше се да го обхване целия и тогава гъделичкащия го по бузката вятър му се струваше слънчев вълшебник, дошъл от далечна страна, който му разказва приказни истории...

Помнеше първия път, когато го качиха на Детската железница в Пловдив. Гледаше с изумление малките вагончета на мъничката влакова композиция, които се плъзгаха порелсите. И се смееше. Цялото му същество.

Балони – усмивки под сребърен прах.

Детски лица – цветове на дъга.

Тя порастна бързои неусетно. Нещо, което е било. Нещо, което ще бъде. Нещо, което е.

«Добре, че са снимките да ми напомнят каква беше като малка, – казваше често баща й. Как те къпех с една ръка на чешмата...

Сега си друга. Вече си жена. И все пак дете. Слънчево дете.»

Те се срещнаха един зимен ден, в края на декември месец.

Събра ги книгата“Последният Еднорог”, обичта към природата и хората – съществата със сърца, които всеки ден се борят, за да променят този свят към по-добро и които наричаха човеци.

Той правеше прожекция на анимационния филм за красивата еднорога, тръгнала да търси изгубения си народ, в университета, заедно с негов приятел. Тя дойде с нейна приятелка. Преди това й беше писал в електронния журнал, че ще носи зелена лентичка – знак на солидарност за българската природа. Беше с черна тениска, с красив червено-бял знак – като Ин и Ян - стори й се, че магия и предначертана мисия се бяха събрали в едно. Като самия него.

Тя знаеше това още, когато го съзря в дъното на коридора да отключва вратата на залата.

Знаеше, че са се виждали преди. Не само в този живот... А някъде отвъд още... В Космоса.

Какво става, когато две души се открият, когато две сърца забият в синхрон и когато частичката, откъснатата песъчинка от космическия часовник-майка, намери другата– частта от божествения медальон? Когато е насред другото, насред различията и отчуждението и тук и сега чувства, обича и копнее?...

Тя не очакваше да намери любовта, когато я беше загубила за миг в предишните си илюзии... Тя не очакваше да отвори сърцето си така, за да го допусне. Не очакваше да се отвори цялата така за всичко наоколо – за природата, приятелите си – стари и нови, за всичкото, за цялото, за Вселената, божественото, космическото, неназовимото, което се опитваме да назовем всеки ден, но не ни достигат думи..

«Аз имам ключетата, които отварят вратичките, - й каза той днес.  
Както и ти имаш тези, които отключват моите – ти си тази, която дава, вярва и успява да направлява отключеното.»

Когато разглеждаха заедно албумите със снимки от детството, в съзнанието й се запечата образа на малкото момче с пъстрите очи, които търсят своята вечност.

«Същите физиономии, същите малки чертички по лицето, когато се усмихва – леко се набръчква около скулите, както есенно листо, погалено от внезапната ласка на дъжда... - мислеше си. А очите му – кристални езера, сякаш хиляди малки орлета летят над тях, или малки котенца се гушкат и усмихват. Всички заедно.»

Същите сме и сега– съшити от мечти, следвайки неотклонно житейския си път, предначертан отневидима могъща ръка, погалени от мека божествена длан, пазени отангели-пазители.

Направлявани от сърцата си.

Сърцето тупти, търси, обича, оглежда се в огледалната повърхност...

 
Сами не сме, защото заедно сме вплели длани. Изгревът на нашето утре ни зове. Пеперудени клепки – миг от голямата вечност. Докосващи се длани – обич, която не може да се опише.

Ние сме някъде там – свещички-звезди насред морето от тъмнина.

Ние сме птици, Кале, разпери криле и ме последвай!

Сърцето спи, сънува, свива се в огледалната повърхност набраздена. И се слива с другото.

01 август 2007 г.