Снежанка

23 декември 2006, 23:52 Публикувано в Литература | 0 коментара , 1578 прочита
Категории: Разкази и поредици, Приказки, Забавление

Един месец до Коледа

Терра А.

Лице бяло като сняг, устни алени като кръв, коса черна като абаносово дърво. Какво е да попиваш с очи красотата, знаейки, че скоро няма да я виждаш вече...

Джуджето Викчо въздъхна. Да, то наистина искаше Снежанка да е щастлива. Обаче.... Джуджето въздъхна отново. Просто без нея Лапландия нямаше да бъде вече същата.

Всичко започна миналата Коледа, когато Дядо Мраз и Снежанка бяха раздали подаръците в една детска градина и се запътиха към шейната. Точно тогава... (“И това преспокойно можеше и да не се случи”, си казваше Викчо, но то се БЕШЕ случило) ...забързан младеж почти се блъсна в тях. Оказа се студент по химия. Както разказваше после Дядо Мраз пред камината: “Двамата се залепиха един за друг като снежните топки, когато правиш от тях снежен човек!” Всички се смееха, като слушаха тази история, но всъщност на никого не му беше смешно, особено сега, точно месец преди Коледа, когато Снежанка обяви на всеослушание, че се омъжва за момчето и ги напуска!

И понеже бедата никога не идва сама – елените заболяха, не искаха да ядат и вече почти не можеха да се надигат. Дядо Мраз ходеше мрачен като буреносен облак, на челото му се беше очертала една отвесна бръчка между веждите. Повечето време седеше затворен в стаята си, и неговият весел смях отдавна не беше огласял залите на двореца. Джуджетата съсредоточено се трудеха, обаче настроението не беше никак, ама никак празнично – как щяха да се справят?

Гласът на Снежанка го сепна.

-Викчо, нали щеше да ми разказваш съня си? Бързо, че леля Зима ей сега ще дойде и... знаеш.

-Днес сънувах отново онзи странен сън. Не виждах картини, някак си изпитвах чувствата на принцеса Елла и разбирах мислите й. Снежанке, тя не е никак щастлива. Помниш, в предишния сън баща й й каза, че  скоро ще почнат да пристигат кандидатите за ръката й. Тя тогава никак не се зарадва. Това сега беше сякаш продължение на предишното. Днес първите кандидати вече дойдоха. Тя ги видя отдалече как се блъскат пред портите: като че ли имаше някакво значение кой ще пристигне пръв. Гледаше ги и се чудеше защо са й толкова противни. После баща й излезе пред тях и обяви, че ще има турнир, победителят ще се ожени за принцеса Елла и ще получи половината царство.

-Много интересно! Чудя се дали някога пак ще сънуваш за нея? Това ми прилича на някаква чудна приказка....

Леля Зима с трясък отвори вратата и ги прекъсна:

-Вие двамата, я стига мързелувахте! Снежанке, като ни напуснеш, прави каквото си искаш, обаче сега се хващай в работа. Толкова много неща има да се подготвят! А ти, Викчо, ми донеси продуктите от склада в кухнята, че след малко почнете да ме питате какво има за ядене.

Викчо се съсредоточи. Неговата способност да пренася вещи на разстояние, без да ги вижда, даже и през стени, отначало изумяваше останалите джуджета, обаче практичната леля Зима бързо й намери приложение. Постепенно всички се научиха, че няма нужда да влачат тежките чували, когато Викчо ги премества само с мисълта си: просто не трябваше да го разсейват, и даже най-тежките предмети се движеха като с магия.

-Еееех, как ще се оправим с тази каша! – каза леля Зима, но така, че Викчо да не чуе.
 

Терра ААА.

“Как ще се оправим с тази каша.....”

Думите отекваха в съзнанието на Ае. Тя се измъкна като сомнамбул изпод меките шумящи водорасли, отърси се от съня и прие деня в мислите си. Най-важното: силите трябва да се съсредоточат към Оцеляването. Ае с нежелание се потопи в ежедневието, всъщност тя направо се гмурна в него: топлата вода я обгърна и скоро салът остана далеч зад нея. С периферното зрение тя видя Ои – най-добрата си приятелка, която приветливо разтърси глава. Но днес Ае нямаше настроение, тя не отвърна и скоро доплува до голямата група хора, събрани около Господаря.

Старият делфин Ии огледа сбралите се низши същества. Хора, така се наричаха те самите. Много учени мислеха, че те са в състоние да надрастнат ролята на домашни любимци в обществото на делфините, други се съмняваха, като подчертаваха неспособността им да се приспособят към водния живот и изобщо органичените им способности. Ии беше от тези, които разчитаха, че може би хората ще могат да помогнат за Оцеляването. Важно беше те да бъдат приобщени към Знанието. Разбира се, то трябваше да им бъде поднесено достъпно, така че да могат да го усвоят.

Ии влезе в мислите на събралите се и започна да разказва.

"Отдавна, много отдавна на Терра е имало суша. Тя е изглеждала съвсем като остров Гондван, само че е била много голяма".
Хората зашумяха одобрително. Представата за обширна суша им се струваше странна и вълнуваща.

Телепатичното общуване оказваше по-силно действие върху човешките същества, отколкото контакта с думи, защото така те попиваха всеки нюанс на посланието. Това голямо сухо пространство, без вода, където можеш да ходиш... то им се видя реално - само за миг. Продължението беше обезкуражаващо.

"Тогава, в онези времена, на полюсите е имало големи ледени площи. По-късно, по неизвестни за нас причини, температурата на Терра се е повишила, ледът се е стопил и водата постепенно е заляла сушата. Докато накрая е останало само островчето Гондван, на което могат да се поберат не повече от 30 души плътно един до друг."

Хората помръкнаха. Островчето Гондван - знаеха го, разбира се. Всеки беше ходил там, но не можеше да остане задълго. Просто мястото беше малко, а хората - много. Все още.
Делфинът подбираше най-меката форма, в която им да предаде края на историята.

"Всички сухоземни форми на живот или са се приспособили към водната среда, или са загинали. С изключение на една форма - човешкият род. Единствен той е извън общата хармония на планетата. Ние не знаем какво още ни предстои. Може да дойде нов катаклизъм, който да изисква от нас обединение в името на общото Оцеляване. И до тогава човешкият род трябва да бъде готов."

След телепатичната беседа делфинът направи знак на Ае да остане. След като останалите се отдалечиха, той й каза:
-За теб историята не е нова, нали?
-Да, Господарю.
-Мисля, знаеш, че грамадните салове, на които живеете, започват да изгниват. Хората или трябва да се приспособят към воден живот, или....
-Трябва да се приспособим, Господарю.
-Ае, ние вече завършихме първите опити с хора, които да живеят само във водна среда.
Момичето го погледна. Делфинът продължи:
-Опитите излазоха неуспешни, и всички хора загинаха, но това е без значение. Не става дума за отделни човеци, а за всички от този вид, затова някои трябва да бъдат пожертвани. И това са най-способните хора, защото те имат най-голям шанс.
Ае вече знаеше какво ще каже той. И наистина го чу.
-Съветът на делфините се спря на теб. Ти си избрана. Ще участваш в следващия експеримент. Приготви се.

Продължението следва.

1, 2, 3