Бавно, бавно ме убива спомена за твоя смях и твоята усмивка...  И кънти във мене пак и пак и пак и пак....  Спомените ме разкъсват и тъгата спътникът е мой най-верен....  ...Но може би след пет, след десет или повече години ще се срещнем пак  и ще бъде трепетът по-силен и от първата ни среща,   сърцата ще туптя тъй силно и ще бленуват да се слеят пак...  А  разумът ще казва строго „НЕ”, „НЕ БИВА”...