Детето си отива...

09 януари 2006, 15:36 Публикувано в BgLOG | 8 коментара , 748 прочита
Категории: Размисли
Преди няколко дни се рових в библиотеката вкъщи и случайно попаднах на една книжка, за която не се бях сещала от доста време – “Малкият принц”. Включих си лампата и се зачетох. И ми стана тъжно. “Малкият принц” може би ми е любимата книга. И не само заради дълбокия смисъл, а и затова, че ми напомня за детството. Аз съм на 17 години и още съм си дечко, но доста по-различен дечко, от това, което бях на 6-7, да речем. Когато се зачетох в “Малкият принц” си припомних толкова много неща, които съвсем бях забравила. Спомних си за прекрасното си слънчево детство (леко шантаво и тайнствено), колко свободна бях (никога повече няма да бъда) и колко щастлива. Нямах никакви грижи, никакви отговорности, нищо, което да ми пречи да се радвам на живота. А колко съм се променила... Преди можех да си тичам с часове под дъжда, без да чувствам студ, без да се разболявам. Сега ако го направя ще легна с бронхопневмония за три месеца. Спомням си дори, че една зима, след час по физкултура, излязох на двора по къси панталонки и тениска, само с ръкавици и шапка. Замеряхме се със снежни топки, въргалях се в снега, а той ми стигаше до коленете. Само по къси панталонки и тениска. И не ми беше студено. Никога.
 Животът беше лесен и приятен, а аз исках да порасна. Защо? Защото си мислех, че ще мога да правя каквото си поискам. Колко наивно! Ужасно исках да порасна, направо си мечтаех да ходя на училище и мразех до болка детската градина. Това продължи докато не навърших шест години. Тогава разбрах, че изобщо не исках да ставам “голяма”. Точно бяхпрочела “Пипи – дългото чорапче” и направо се ужасих при мисълта да порасна. Дори търсих дълго време из шкафа хапчетата “Смалидон” (Пипи казва, че ако глътнеш едно никога няма да пораснеш) и питах мама за тях. Тя каза, че даже не ги е чувала. Интересно защо ли... ;)
 Аз бях много живо дете. Направо преливах от енергия. По цял ден тичах насам-натам и вършех бели. Виждали ли сте уморено дете? Да? Аз не. Децата сякаш имат някакъв неизчерпаем източник на енергия. Никога не съм могла да си го обесня. Хранех се като коте и майка ми вечно се притесняваше, че ще се разболея от нещо. Бях ужасно злояда и голям инат – насила нищо не става. Бях едно щастливо дете със изсветляла от слънцето кестенява коса и прозрачни сини очи. Не ми пукаше за нищо. Не разбирах много неща, но за сметка на това ги усещах. И сякаш беше много по-ясно. Много по-лесно и точно е да чувстваш света, отколкото да го разбираш. Не си толкова объркан...
 Четях “Малкият принц” и се сещах за все повече и повече неща. Стигнах и до залезите: “Знаеш ли... когато човек е много тъжен, обича слънчевите залези...”. Аз ги мразя. Още от дете ненавиждам слънчевите залези. Спомням си, че баба много ги харесваше. Взимаше си един стол, сядаше на него и чакаше слънцето да залезе. Баба обожаваше залезите. А аз ги намирах за много тъжни. Бях видяла на една картинка изгрев. И направо се влюбих в него. Ужасно исках да видя как слънцето изгрява, но никога не можех да стана толкова рано. Веднъж, обаче, успях. Бях си легнала много рано и се събудих към 5 часа. И от страх да не заспя отново станах и отидох до прозореца. Клепачите ми още лепнеха от сън, а беше и студено, защото беше зима. Увих се в пердето и зачаках изгрева, подпирайки се с лакти на перваза. Очите ми се затваряха – толкова ми се спеше. Отначало небето беше тъмно, нищо не се виждаше. После постепенно звездите избледняха, стана по-светло. Небето придоби онзи невероятен млечнобял син цвят – толкова свеж, чист и прекрасен. Утрото се ражда. Слънцето бавно се показва, първите лъчи вече танцуват по снега, обагряйки го в наситено кораловорозов цвят. Снежинките бляскат в сребристо, а небето се прелива от бледо оранжево, до кърваво розово. По края мекото бледо жълто преминава през карамелено бяло и накрая в болезнено синьо. Облаците са меки и пухкави, сякаш от сметана. Изгряващото слънце ги подпалва и огненото отдолу преминава плавно в лилаво. Не мога да го опиша с думи. Беше толкова красиво, че напълно забравих и сън, и студ, и всичко. Исках да гледам още милиони изгреви. Толкова е приятно да гледаш как се ражда утрото. Много особена радост. И няма нищо общо с тъжните залези. Когато гледам как слънцето изгрява, цялата се стоплям и мога да се смея колкота си искам. Малко дете, което се радва на един изгрев...
 Това детенце си остана само в сънищата ми. Когато се сънувам винаги съм на шест години, сякаш времето е спряло за мен. Но това важи само за сънищата. Пламъчето на детството постепенно ми се губи, изплъзва се. Не искам да си отиде. Гледам хората, които се радват на живота и намират сили да се усмихват – те са го запазили, незнайно как и то ги крепи. И аз искам да го запазя, да си остана поне малко същата, а не безчувствена, погълната изцяло от сметките за парно и т.н. Казват, че децата били безчувствени – пълни глупости. Никога отнова няма да усещам така силно и радостта, и болката. Никога.
 Затова много обичам изгревите, защого, когато ги гледам се пренасям назад в миналото - сякаш отново съм безгрижно дете, което стои на перваза на прозореца и щастливо се радва на първия си изгрев...