Върнете се към BgLOG | Профил | Публикации
всички ключови думи
Вече имам солиден стаж като коректор и езиков редактор. Спомням си, че в началото, когато учех занаята, и няколко години след това не можех да чета какъвто и да било текст, без да търся в него грешки. Настъпи момент, в който се ужасих: четях всичко така, все едно беше работа за мен. С течение на времето успях някак да разгранича нещата и отново да изпитвам удоволствие от четенето. Не твърдя, че съвсем не забелязвам грешките, просто остават някъде на заден план, в миманса на съзнанието ми.
Веднъж, забързана към службата, прочетох в движение кратка обява и след като отминах няколко метра, си казах: “Имаше буквена грешка”. Поколебах се, но се върнах, за да проверя дали съм права. Действително имаше буквена грешка.
Съпругът ми е строителен инженер и е специалист в областта на противоземетръсното строителство. Явна професионална деформация у него не съм забелязала ;), но се случва, като минем покрай някоя строяща се сграда, да каже: “Тази къща вече е паднала”.
Та си мисля дали някой от пишещите и четящите тук си е правил самоанализ в тази посока. И доколко професионалната деформация може да повлияе на отношението ни към света и себеподобните. Може би един от начините да се избегне е да се смени професията. Обаче ако тя ни носи удовлетворение, изобщо не си струва, нали?
Всеки има своята силна и своята слаба обаст, няма да си истински професионалист, ако не забелязваш грешките, а ако не те дразнят значи си престанала да си харесваш професията.
Според теб, като специалист в обастта на правописа, правописние грешки само въпрос на лоша граматическа подготовка ли са?
И тук ще отворя една скоба. По моето скромно мнение (била съм и учителка в продължение на четири години, та имам и преки впечатления) обучението по български език и литература трябва да преследва три основни цели (не ги подреждам по степен на важност): 1) да възпита у децата любов към писаното слово и умения да боравят и извличат информация от различни по жанр, стил, обем и т.н. текстове; 2) да изгради у учениците необходимата езикова култура, която включва овладяване на правописа и правоговора; 3) да поощрява и да култивира у младите хора умението да създават собствени текстове. Казано по-кратко, обучението трябва да е по-прагматично, а то не е: вместо това се изучават сложни и ненужни граматични категории например.
Писаното слово преди години беше само в хартиен вид и освен че се цензурираше, се редактираше и коригираше. Днес грамотно отпечатаните книги се конкурират в съзнанието на младежта с публикуваното в интернет, което в голямата си част е пълно с грешки от какъвто пожелаете характер – правописни, пунктуационни, стилистични...
Самите правописни и пунктуационни норми на българския език са ненужно сложни и трудни за овладяване в някои отношения... Май че имаше и други причини, за които съм си мислила понякога, но 40 минути след полунощ ми е малко трудно да се сетя кои бяха точно :).
Може и да не повярвате, но сега проявявам доста по-голямо разбиране към хората, допускащи грешки, отколкото преди години. В крайна сметка по-ценно е съдържанието на един текст. Правописните и пунктуационните грешки винаги могат да се оправят – техническа работа е :).
Мисля си, че ако човек гледа прекалено много в буквите, ще пропусне смисъла на съдържанието, което носят. Мнението ми е лично и субективно, но може и да съм прав.
За Интернета съм напълно съгласен, че е пълен с всякакви грешки. На мен ми влияят и съм забелязал, че с времето нещата се влошават. Честно да си кажа, когато пиша нещо изобщо не мисля за правопис, граматика, пунктоация и т.н. После в движение, ако видя нещо или някой ми каже...
Абе, к'во да ти кажа, струва ми се, че имаш проблем.
Добър ден. Казвам се Ела. Аз съм учител по български по професия. И имам професионална деформация :).
Изразява се в следното:--никога, дори когато пиша набързо бележка от типа "Мъжо, купи хляб", не си позволявам да пропускам запетаи :). Не искам да оставям писмени доказателства за грешките си :) --винаги, когато възприемам писмен текст, мислено отбелязвам грешките в него. По-силно е от мен...--когато чета нещо, дори да има една-единствена печатна грешка, окото ми автоматично отива точно на грешката...
НИКОГА обаче не поправям грешките на друг, освен ако не ме помоли изрично.
НИКОГА не преценявам хората по правописа им. Много добре знам, че светът е прекалено пъстър, за да го вкараме в рамките, които ние искаме да му поставим. Аз съм култивирала съзнателно от 8-годишна възраст умението да пиша без грешки (тогава си спомням, че бях написала думата "предцедател" и баща ми ми каза, че не се пише така). Това е само едно умение; така, както другите хора могат да се пързалят на ски, да плуват, да работят на струг и т.н.
Диди, според моите наблюдения като учител, правописът се учи - и това е въпрос на упорство и достатъчно настоятелност. Но има и една мъничка доза усет, ако тя липсва, човек не може да стане професионален коректор да речем :).
Съгласна съм с Павлина - независимо, че съм тренирана да откривам грешки, предпочитам да съм толерантна към грешките, които забелязвам. Така получавам нещо много по-ценно - общуване с шарени, интелигентни хора. Ужасно досадно е да си вечно в ролята на учител - затова, моля, не се притеснявайте - аз съм последният човек, който ще ви направи забележка за правопис :)...
Попитах, защото аз винаги съм смятала, че е не съм имала късмет да попадна на добра учителка та да ме научи и повечето неща съм ги постигала по самоучителния начин, защото още в началното училище не попаднах на добра учителка,сега знам, че не е била и учителка, просто съпругата на директора, после като ми се заредиха учители по български, всеки срок нови, дори понякога се сменяха по 2 пъти на срок, само в 9 и 10 клас съм имала свясна учителка, която остана достаъчно дълго, за да разбера, че става за тази работа та тя се опита да ни понаучи нещо, но доста късничко и като резултат не пиша добре, но пък племенникът ми е при една от най-добрите учителки, които познавам в нашия град и пак прави много грешки. За сега го карам да преписва от приказки, но и това не помага много.
Затова винаги се питам дали е само въпрос на подготовка или има и нещо във функциите на мозъка, което се предава по наследство и много трудно се преодолява, ако изобщо може да се преодолее?
В средата на осемдесетте почнах да колекционирам картини.Можех да си го позволя тогава.По-късно за да бъда близо до художниците почнах да им правя рамки и платна за рисуване.Нямаше ги както сега многото профили за рамки и ние тогава си ги измисляхме.И влезна в галерия,не гледам картини ,а рамки.Не приятно усещане.След това се отказах да ги правя по ред други причини.Сега посещението ми при картините е много по-приятно ,не че не ги гледам рамките, но не като преди. Тогава мислийки си за рамката стигнах до извода че израза "поставен в рамка" е неверен.Защото рамката е част от цялото.Тя допълва картината и е онзи плавен преход към интериора, без който ще е неприятно усещането за красиво.
Добър ден, почти се казвам Еовин. Работя в хелпдеск и отговарям за качеството на обслужване.
Професионални изкривявания:
- Благодаря на машинката, която подава билетче за паркиране. Поздравявам и се усмихвам до степен на пълна глупачка във всякакви институции, в които ме гледат на кръв, че трябва да ми свършат някоя работа.
- Дразня се на всякакъв обслужващ персонал, който не ми се усмихва, не ме поздравява и се държи троснато
- Въобразявам си, че ако се оплача/подам жалба, ще има ефект към подобрение. В американската ми фирма уж има, ама в български условия само нерви създава. А и обикновено никъде не е ясно посочено къде човек може да се оплаче или да похвали даден служител/услуга.
Имам и други изкривявания - понеже цял живот от както се помня искам дете, всичко се измерва в бебета и бебешки продукти. Пример:
- Колата трябва да е достатъчно голяма за:
а) 2 бебешки столчета отзад или бебешко столче и детска седалка
б) багажникът да побере една/две детски колички + багажи с дрешки и прочие
- Спалнята да е достатъчно голяма за мен, таткото и бебето
- Всяка нова работа се съобразява с това колко майчинство бих взела
- Във всички градове/държави, в които имам намерение да живея, съм проверила как стои майчинството, раждането (болници, такси за наблюдение, домашното раждане), детските градини, образованието.
И още има, ама нямам време :)
Луда работа.
Диди, и аз мисля, че трябва да си настоятелна и да помогнеш на племенника си да преодолее това учленяване на л. Колкото по-рано, толкова по-лесно ще стане. Миналата година в детската градина на дъщеря ми един логопед “преслуша” всички деца от нейната група (трета). Оказа се, че от 22 само 3 или 4 нямаха никакви артикулационни проблеми. Страшно се изненадах от това съотношение. Повечето затруднения бяха с произнасянето на р.
Забелязала съм професионална деформация у мъжа ми, и тя винаги много ме забавлява. Ние много ходим с него по планините, както знаят повечето от вас, и той винаги прави коментар от рода на: "...когато минахме покрай просеката за кабел...", "...до старата телефонната линия..." и прочие забележки. За него теренът се състои от природа и кабели, и по тези просеки, кабели, жици и стълбове той винаги си прави някакви много умни изводи за маршрута, което всеки път хем ме изумява, а хем ме кара да се чувствам по-сигурна.
Съпругът ми отбеляза една неточност в публикацията. Според него е малко вероятно да се е изразил точно така, защото един себеуважаващ се строителен инженер не може да гледа новострояща се сграда и да заяви, че вече е паднала. Изразът трябва да е бил: “Тази къща ще падне”.
Така е, хубава, интересна, полезна...и освен това никой с никого не се кара !
Почти с успокоение установявам, че не съм сама! Често съм се замисляла "сбъркана" ли съм, че така ми пречат грешките - правописни и правоговорни - на обществени места! Та чак им се ядосвам! Но иначе и аз си позволявам да държа червения химикал само в училище /много често използвам и виртуален такъв - времена, какво да се прави!/ и по отношение на синовете си! Впрочем, ако има наследственост , гените са несправедливи - как не се случиха повече от моите, или на майка ми...но това е друга тема :)!
Диди, позволявам си да споделя с теб личен опит: аз самата отидох на логопед в предучилищна възраст, защото никак не можах сама да се науча да казвам Р /poksi, сега разбирам защо ми беше толкова трудно - все пак бях на 6 +...До късно упорствах на стария начин на "учленяване", ако изобщо може да се нарече така моето тракване със зъби вместо Р / Но синовете ми - и двамата - бяха "възприели" (нека специалистът каже за какво иде реч) бащиното Л, което е точно "уъ"...и за твоя изненада на мен никой не ми каза, че нямат нужда от логопед! Но преди малко повече от десет години днешната "демократичност" /и толерантност, може би!/ не беше завладяла толкова територии...
Та...работата на специалиста не може да бъде ефективно заменена, разбира се, но ако все пак не намериш такъв, който със сърце да си я свърши, опитайте сами - не беше трудно! Намираш много думички с Л - в началото, в средата, в края - и с едно огледало караш племенника си да ги изговаря и да се стреми да си ПРЕХАПВА езика. (Пробвай и сама да учлениш Л и У и виж къде ти е езика - при У си го "скрила" назад в устата, а при Л той опира резците.) Не мисля, че има опасност, след като се научи да артикулира правилно, да продължи да си "хапе езика" - страшно неудобно е :)
poksi, моля, поправи ме, ако греша - навлязох в чужди води! И май пропуснах нещо: в думичките за упражнение да няма меко Л /след което има Я, Ю, ЬО/...Дали пък в тези случаи детето не произнася нормално Л?
Ген, аз също обръщам голямо внимание на рамката на една картина (или снимка). Много хубаво си го казал - без рамка преходът към останалия интериор ще е много груб.Тази моя слабост ми навлича проблеми вкъщи, защото съм склонна да дам доста пари за подходящата рамка. Има картини, които понасят само семпли и почти незабележими рамки. Има и такива, които е смешно да ги сложиш в рамка без никаква по-завъртяна украса...
Основният подарък, който правя на хората, които харесвам, са хубави и скъпи рамки за снимки. Дето се вика, да си ги напълнят с каквито искат хубави спомени :).
Много интересна дискусия! Прочетох всичко и бих казал, че всяка професия води до изкривяване, но ние сме хора да не позволим да премине в ескалираща деформация!
Да попитам и аз, Покси - каква е възрастовата граница за звуците ч, ш и ж -има проблеми с детето на мои близки.. Може ли с упражнения вкъщи и какви да се коригира това или задължително при логопед?
Благодаря, с поздрав!
Благодаря за информацията!
Добра нощ!
Относно нашето /л/. Племенникът ми дойде да живее при мен преди 5 години, беше в последната група на детската градина, аз още първата седмица забелязах, че не изговаря правилно /л/, а забелязах, зашото преди много години, когато бях в 5 клас, класната ми забеляза, че едно от момчетата винаги казва /уъ/ вместо /л/ и може би затова моментално реших да взема мерки. Говорих, точно, с логопедката на училището и тя първа ми каза, че било от плевенския диалект и аз съм го била забелязала, защото в благоевградско говорим по-различен диалект. Само за една секунда се въздържах да не замета училичето с нея, но приятелката ми е логопед, който работи с деца от детски център и по мои наблюдения повечето са с особено тежки форми на изоставане и не само в говоренето, та тя ми каза, че проблема ми е несъществен. Сигурно заработи професионалното и' изкривяване в онзи момент и аз реших да не се занимавам повече с нея по тясно професионалните и' проблеми. Но братовчед ми преподава логопедия в 2 университета и когато и той ми каза, че проблема е несъществен реших да се справям сама.
Нямате представа колко пъти малкия е повторил думичките: лале, леля, лилав, лисица и т.н. всяка вечер по стотина пъти, докато майка ми си дойде от емиграция и го съжали, после си дойде от емиграция и неговата майка, която дори заяви, че не желае да го тормозя и аз спрях до там, че го научих да казва /л/ поне в началото на думите. Върха на айсберга беше 2 години по-късно, когато логопедката беше прослушала всички първокласници за говорни дефекти и след прослушването ми заяви, че колкото и да ми се иска нашето дете няма проблем. Обаче има, защото не пише обичал, а пише обичау и не само при този глагол, а при всички, което значи, че неправилното произношение на /л/ в някои позиции му пречи на писането. Наистина положих много усилия и сега и майка ми и снаха ми съжаляват, че не съм го научила да казва /л/ във всички позиции на думите, защото когато /л/ е във втората сричка или в края винаги я изговяря като /уъ/, но доста им закъсняха съжаленията.
Но както и да е. Аз искам само да кажа, че мразя да водя напразни спорове с хора, които не ме разбират, затова спрях и да се занимавам с училищната логопедка. Като не желае да помогне, аз какво друго да направя, освен да продължа домашния тормоз с повтарянето, но пък детето порастна и не желае да повтаря, защото чувства, че щом трябва да повтаря значи не се справя и започва да се бори и да упорства.
Аз пък не мога да гледам хокеен мач на живо без да се поставя на мястото на десния защитник на "нашите". Така не мога да се кефя на мача!?!
(Играл съм 15 години и 3 съм бил треньор.)
Pestizid, аз също се заглеждам по определени части от телата на другите – тези, за които си мисля, че у мен не са изрядни. И сестра ми е споделяла същото с мен. Да не би и при тебе да е така? (А може в някой минал живот да си била зъболекар... ;)
П.П. Лорде, наистина ли реагираш толкова благовъзпитано, когато се гневиш? Или неслучайно си направил уговорката “следват фрази от рода на”?
Гледай фатките да са болезнени, за да си запазиш имиджа на непобедим.
А иначе си прав, това психиката и способостта и' да фантазира са голяма работа, когато работят в полза на мира и тишината.
Казвам се Далето.Да,така е.Това е детското ми име,галеното име,запазило се за близките ми и до днес.Когато в коментари се обръщате към мен с Дале,ми става и драго,и приятно,защото наистина "говорите"на мен.Работата ми е свързана с децата...и ето какво ми се случва понякога...
Тъй като и моето дете е малко,и все още оправдателно "вися"по площадките,независимо с каква домакинска работа съм затрупана...Седя си аз на някоя пейка.Детето си играе наоколо,но на площадката пълно и с други деца.Аз гледам моето,но очите ми постоянно шарят наоколо в околовръст и наблюдавам и другите дечица.Ето,тия двамата малчугани са готови да се сбият за някаква играчка и аз съм готова да скоча и да ги разтърва.Къде ли са майките им?А,ето ги на масите при кафето.Понякога съм се намесвала,когато играта загрубее.Друг случай.Играят си в пясъчника.Гледам,някое дете разгащено,кръста му се вижда.Ще настине,казвам си...но да отида и да го загаща...не съм го правила,за да не ми скочи някоя майка какво правя там,където не ми е работа.Друго "лапа"играчките с които играе в пясъка.Готова съм да му кажа:Не го прави,в пясъчника е пълно с микроби...Може и да съм го казвала..Или на някое му изцапана муцунката със шоколад.Удържала съм порива да извадя мокра кърпа от чантата си и да отида и да го избърша...Дали съм професионално изкривена вече?
Работила съм и в Център за работа с децата /към Двореца на децата/.От там ми остана вечното търсене на нещо ново и да се опитвам да приемам децата като човеци със собствено мнение и значимост.Идеите от този ми период все още ме зареждат и поддържат с положителен заряд.
Има обаче и още нещо...Тъй като в минал период от време в родния ми край по стечение на някакви там обстоятелства ми се е случвало да заемам на два пъти и ръководни функции...не се нито страхувам,нито притеснявам от шефове.Приемам ги като равни,като хора,които изпълняват тази длъжност,но преди всичко са хора като всички останали.Мисля си,че това,ако не друго,поне не ме е "изкривило"да приемам началството като извънземни...
И накрая по място в коментара,но не по значение...изобщо не искам да съм професионално изкривена.
lord това беше интересно,чесно казано аз избягвам да гледам филми с бойни изкуства,тъй като човек със солиден стаж в тази област ,изключително се дразня на абсолютно неприложимите техники.Винаги се поставям на мястото на героя и боя завършва катастрофално..Не е професионално изкривяване.Същото обаче такова имам към колите ,когато ги видя и чуя как работят.Това е неизбежно.
Еовин, къде се губиш госпожо?Сигурен съм че липсваш на маса хора тука.
Преди да започна каквото и да е нещо с децата,първо се опитвам да усетя настроението на групата деца,емоциите,които ги владеят,чувствата,които ги вълнуват.Има ли обидени,сърдити,неизяснени конфликти между тях....и чак тогава "прибягвам"до съществената част....Такива мисли ме споходиха....
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още...