Старата дама от дома под звездите

           Домът беше в края на малкия град, заобиколен от борови и кестенови дървета. Планината се спускаше плавно до олющените му масивни стени, сутрин въздухът трептеше под новите алуминиеви прозорци, а слънцето се промушваше през клоните чак по обяд. Тогава в стаите се настаняваше новият ден, който за обитателите тук беше еднакъв и равен като усмивките, с които близките им го напускаха след един или два часа свиждане. Усмивки, които скриваха кратките сълзи по лицата им.

           Старата дама дойде в дома една пролет, когато все още кестените не бяха показали белите си цветчета. Веднага се видя, че си е жена с късмет, не само по това, че я придружаваха мъж и жена на средна възраст, децата ѝ навярно. А защото точно тогава беше свободна най-хубавата и светла стая, в която тя за другар щеше да си има една саксия със здравец, цветен телевизор с много програми и двете икони, които стискаше в изнемощелите си тънки ръце. Помоли ги да карат внимателно по обратния път към къщи, скоро да дойдат да я видят и да не се безпокоят за нея, ще бъде добре тук, в това е сигурна.
          
Дните се понесоха по своята бърза пътека. Всяка седмица мъжът и жената идваха при старата дама, понякога бяха заедно, понякога бяха сами. Тогава тя веднага ги питаше къде е другият, да не му се е случило нещо лошо. Затова те започнаха да идват по-рядко, но пък винаги двамата. Тя искаше да ѝ разкажат какво ново е станало в квартала, в града, как са внуците и малката правнучка. Искаше да знаят, че тук не е никак самотна и как ѝ идват на гости от другите стаи тези, които са все още на краката си. И как понякога си изпяват по някоя стара, ама много стара песен, която знаят от младите си години. Накрая малко изморена, бързаше да ги отпрати.
        
Пролетта не донесе нищо ново на обитателите в дома. Цветовете на акациите, бъза и шипките, с които хълмът наоколо беше огрян, изпращаха силната си миризма навсякъде, но в коридорите миришеше на спирт, на застояло и на отминал вече живот. Само старата дама нощем все по-често чуваше гласа на камбаните от близката църква, който се смесваше с песента на птичките. Или може би така ѝ се струваше. Вестниците и книгите, които ѝ носеха нейните хора вече стояха неразтворени на нощното шкафче, дори лятото не можа да се настани по-осезаемо в стаята ѝ. Единствената промяна беше здравецът, така силно израснал и започнал да си проправя път към екрана на телевизора, но това тя така и не забелязваше…
       
И все по-малко се хранеше, все по-малко говореше, все по-малко се интересуваше от света, който ѝ беше толкова скъп преди. Само нощем гледаше дълго звездите навън, искаше да вярва, че някоя от тях ще е новият ѝ дом. Но и това не беше толкова сигурно…

       И една късна есенна вечер в стаята на старата дама влязоха мъжът и жената, управителката на дома им беше се обадила, че вече е време да дойдат извън графика си. С тях беше и малкото момиченце, нямаше кой да го гледа, затова бяха го взели със себе си. То щъкаше на всички страни и съвсем не видя, че стаята е празна. Но когато дрехите, иконите и очилата бяха вече прибрани, изведнъж запита, къде е моята стара баба, която толкова си обичам.
        
- Виждаш ли тази звездичка горе, през прозореца- отговори й жената, криейки двете си сълзи.
          
Навън небето беше тъмно и синьо, само луната се хилеше в самия му край. И нямаше никакви звезди.
          Имаше само една, малка и незабележима, но пък така топла и красива.
         
Каквато беше през целия си дълъг живот достолепната стара дама.

 

     12.10.2015.                                            Любомир Николов