Взидана душа

02 юни 2008, 02:43 Публикувано в Поезия | 4 коментара , 265 прочита
Ключови думи: стрехите бели, взидана в яки темели, старост-нерадост, взидана душа

Майсторът храма градеше;

Бяло девойче- му слънце,

сянка душата му беше,

ден подир ден я зазижда.

 

Тя на момчето е либе,

дето му камъка дяла.

Идва вода да му носи,

яка снага да му пие

с черни очи черешови,

Майсторът жаден да ходи,

залъкът да му присяда.

 

Майсторът вдигаше храма;

Бяло девойче му грее,

сянка душата му стана,

взижда я бавно, линее.

 

Либе е тя на момчето,

дето по камъка бие,

носи вода във стомнето,

ала снагата му пие.

 

С черни очи черешови

стрелне го-„ хайде обяда”

Майсторът жаден се трови,

залъкът все му присяда.

 

-Давай момче ,че на есен

трябва камбана да бие,

сватба хоро да извие.-

Майсторът вика му бесен.

­-Пръстите ще си поломиш

с празна кесия ще одиш.

 

Момъкът ужким внимава,

ама момата поглежда,

ей тъй, набързо, под вежда-

камъкът пак на две става.

 

-Хората чупят  каруци!

Ако не си братов сина,

чепката ще ти откина-

майсторът стиска юмруци-

 

-Тази мома зарежи я

друга си имаш от наш`те.

Зимата-блага ракия-

вече годиха те ваш`те.

……………………….

 

Тъй ден след ден си минуват:

Майсторът все нещо вика,

младите нищо не чуват,

искат се- лика прилика.

…………………………..

 

Късно е- казва кръчмарят-

Що ти го няма момчето?

Гладно ще оди –затварям.

Вече се свърши мезето.

 

Майсторът пие, въздиша,

болно сърцето го стяга-

борч ли е да го отпишеш,

звяр ли е да му избягаш?

 

Знае, момчето го няма,

щото е пак на седянка,

има изгора голяма-

убава бяла Стоянка.

 

„Ех, старост, старост-нерадост,

де ми е буйната младост?”

 

Легна жена му с огница.

Легна и вече не стана.

Беше му като светица,

хубава, росно засмяна…

 

 

Майсторът пие, сълзица

капва в мезето солено.

„Съща е, като сестрица

само че младо, зелено.

 

Няма вдовец да го вземе.

Няма! Момчето залюби”.

Майсторът пие и дреме,

силици в нощите губи.

……………………….

Дигнаха черквата вече

Ето- зографът я пише

Майстора болест го свлече,

падна, не може да диша.

 

Черквата я осветиха,

Майстора после опяха.

Легна в алеята тиха,

гледа черковната стряха…

 

Там му душата остана,

взидана  в яки темели-

всеки ден чака Стояна,

гълъб на стрехите бели.