-Давай момче ,че на есен

трябва камбана да бие,

сватба хоро да извие.-

Майсторът вика му бесен.

­-Пръстите ще си поломиш

с празна кесия ще одиш.

Момъкът ужким внимава,

ама момата поглежда,

ей тъй, набързо, под вежда-

камъкът пак на две става.

-Хората чупят  каруци!

Ако не си братов сина,

чепката ще ти откина-

майсторът стиска юмруци-

-Тази мома зарежи я

друга си имаш от наш`те.

Зимата-блага ракия-

вече годиха те ваш`те.

……………………….

Тъй ден след ден си минуват:

Майсторът все нещо вика,

младите нищо не чуват,

искат се- лика прилика.

…………………………..

Късно е- казва кръчмарят-

Що ти го няма момчето?

Гладно ще оди –затварям.

Вече се свърши мезето.

Майсторът пие, въздиша,

болно сърцето го стяга-

борч ли е да го отпишеш,

звяр ли е да му избягаш?

Знае, момчето го няма,

щото е пак на седянка,

има изгора голяма-

убава бяла Стоянка.

„Ех, старост, старост-нерадост,

де ми е буйната младост?”

Легна жена му с огница.

Легна и вече не стана.

Беше му като светица,

хубава, росно засмяна…

Майсторът пие, сълзица

капва в мезето солено.

„Съща е, като сестрица

само че младо, зелено.

Няма вдовец да го вземе.

Няма! Момчето залюби”.

Майсторът пие и дреме,

силици в нощите губи.

……………………….

Дигнаха черквата вече

Ето- зографът я пише

Майстора болест го свлече,

падна, не може да диша.

Черквата я осветиха,

Майстора после опяха.

Легна в алеята тиха,

гледа черковната стряха…

Там му душата остана,

взидана  в яки темели-

всеки ден чака Стояна,

гълъб на стрехите бели.