Вчера

Аз пък мисля, че проблемът още от времето на траките е, че всеки иска да управлява и никой не иска да бъде управляван. Което на модерен език ще се преведе като проблем в осъзнаването на колективното благополучие като част от личното и обратно. Или нещо такова.

За съжаление никога няма да ги стигнем японците. Макар, че вчера някаква японка се опитваше да ни убеди колко сме топли към другите, истината е, че само с топлина не става. Трябва си и работа. А ние определено не обичаме да работим за/на другите. А за себе си ни мързи. Или пък ни пречат.

Въпреки, че наското се запознах с млади хора, които много ама много ме впечатлиха. Защото знаят какво искат и знаят как да го постигнат. И го правят за всички нас.

Кои са истинските герои на Япония - това са те.

Здрасти, Дени :). Все повече се убеждавам, че проблемът е в страха. Може би трябва да се преориентираме към шинтоизма, но дори тогава едва ли ще ги стигнем японците. Аз също наскоро се запознах с едни млади хора (като тебе), които всячески търсят начин да помогнат. Хубаво е, че се намират такива хора. Не ми се иска и тях да разочароваме със страховете и егоизма си.

Ми не знам дали шинтоизмът може да ни помогне. Всички тук сме толкова убедени, че нашите собствени проблеми са много важни и то не само за нас, но и за другите, докато чуждите проблеми някак не са толкова съществени. Докато в Япония явно е обратното. Хората държат собствените си проблеми добре заключени и се стремят да помогнат на другите или поне да си вършат работата. Което не е задължително да значи алтруизъм, човек все пак може да си решава проблемите и без да занимава всички с тях. А ние тук сме просто царе на извиненията. Все едно по света хората нямат ама никакви проблеми и по цял ден щракат с пръсти докато си карат Астъна.

Хм, може и да е страхът. Но не страхът от провал, а страхът от успех. От това, че ако наистина поискаш нещо, може пък и да го получиш, и тогава проблеми, проблеми... Все пак едно е да работиш за 500лв и никой да не очаква нищо от теб, друго - за 5000 и всички да очакват от теб неща. Въпреки, че хората от моето обкръжение, които си повярваха, не са точно смазани от работа. :)

С което не искам да кажа, че не работят, напротив, работят. Но когато знаеш за какво работиш и какво се очаква от теб, някак нещата се променят. А няма по-уморително нещо от скуката. От известно време правя едни много ама много еднообразни сметки по цял ден и вечер съм направо съсипана. : ) И то от това, че толкова ама толкова ми е писнало.

Ужасно грешиш. Няма такова нещо нещо като страх от успех, изобщо не съм го виждала в последните 10 - 15 години. Кой- знае защо, всички са твърдо убедени, че ако имаха възможността биха се справили. Последния път когато отказах "повишение", колегите ме обявиха за побъркана. Тайно заподозряха, че мъж ми взима четирицифрена заплата, а аз всъщност ходя на работа само за да не скучая...  "Повишението" всъщност предполагаше доста повече отговорности, отколкото ми се носят + гарантирано съсипване на нервите. Така, че благодарих и отказах, но не защото не мисля, че ще се справя, а защото не мисля, че това е успех.

Там, в Япония, хората смятат за недостойно да занимават околните с лични проблеми. Защото е ужасно невъзпитано да натоварваш друг със собствените си негативи. Ние постоянно го правим - сутринта една колежка ми разправи как цяла нощ не е спала и сега я боли глава, после на обяд колегата ми иска сода за киселините си, после пък трети се скара по телефона с детето си...дреболии разни, споделяне, търсене на съчувствие. Такова нещо не е възможно да се види в японски офис. Сигурно е от шинтоизма, обаче :))). Конфуций не случайно е казал много отдавна "Проклятие е да живееш в интересни времена."

 

Дааааааааааааа, явно си случила на колеги. :) И аз имам такива колеги/колежки - да се появяват в най-неподходящия момент, за да си общуват, ама аз не се давам. А днес дори получих отговори, при това отговори с главно О, :) В сряда си правим разширена оперативка, нещо като парламентарен контрол и аз днес закъсняла полусъзнателно се опитвам да вляза в стаята - вратата заключена. Сещам се, че имам ключ, отключвам, оставям си нещата, пак заключвам и най-невъзмутимо влизам в по-голямата стая и хващам края на дебатите. Оказва се, че имаме и гост - самият мениджър. И аз се възползвах да си задам въпросите на мениджъра. И дори получих отговори.
Но мисля, че шинтоизмът няма да ни спаси. Защото спасението на давещия се е в самия давещ се. А за досадните колеги - има лек, :)

Ох, ами трябва да сме толерантни и разбиращи, пък и като "южен" народ се славим с това, че сме емоционални и сърдечни... А спасението на давещите се може да се окаже и лодка :))). Поне такива идеи ми идват напоследък. Сънувах, че съм кит, който плува в радиоактивния океан и решава да си почине на Новозеландския бряг, защото изобщо не му се плува повече...

Обаче е Супер!!, че си получила Отговори. Ама така де, няма все да се чудим насляпо :)))

Ей, аз пък днес сънувах делфинчета. :)

Всъщност мисля, че смесвате нещата. Човек може да е състрадателен и толерантен, може и да се оплаква, ако му е толкова тежко. Хората сме социални животни - ние се чувстваме добре когато помагаме на някой (в умерени граници) и имаме нужда и да споделяме чувствата си. В това отношение японците са по-скоро отклонение. Но при тях това се прави не защото са студени или незаинтересовани, а защото са възпитани да не притесняват другите, да не ги натоварват. Т.е. правят го от грижа за другия.

Аз нямам против хора, които ме интересуват да ми се оплакват, а понякога и случайни също. А ако някой прекали, просто спирам да му обръщам внимание. Това което имах предвид е, че ние тук сме склонни да оправдаваме всичко със собствените си проблеми и да пренебрегваме чуждите проблеми. Вероятно и затова няма много големи протести за цените - защото всички си мислим, че само ние не можем да си купим нещо, останалите се въргалят в пари. Т.е. за много голяма част от хората, това че са болни, това че нещо ги боли, това че не са се наспали е оправдание, за пред другите и света затова, че те няма да си свършат работата. Докато в други части по света, това не е оправдание, а просто обстоятелство на фона на което си вършиш работата. Или си взимаш болничен. Тук - не. Тук хората отиват на работа въпреки неразположението си и симулират, че работят с променлива успеваемост. И не стига това, но и се чувстват герои или супер-онеправдани, затова че са отишли на работа. Не че винаги можеш да си вземеш болнични, но ако не можеш, поне не си мисли, че си единствен ти който страдаш и че всички останали са напълно ок. И не симулирай, а се опитай да си свършиш работата. Не че съм някаква работохоличка, по-скоро ме дразни липсата на честност. Не се скъсвам от работа, но ако нещо трябва да бъде свършено, стискам зъби и го върша.

И мога да ви кажа какво провокира тия ми мисли. Седях си в един трамвай и си четях. И изведнъж чувам много настойчиви пъшкания и охкания. Което ме вбеси. Ако ме помолят да стана (или ме овикат) или ако видя, че някой има нужда, ставам. Обаче да ми играят някакви театри, и да ми натрапват своето неудобство, е просто това не мога да го търпя. Защото всеки от нас в някакъв момент е бил болен или супер изморен или с неудобни обувки или неразположен и с болки в корема или какво ли още не. Но и през ум не ми е минавало да започна демонстративно да охкам или да се превивам само и само да получа местенце. Дори и когато съм имала нужда от това. Защото моята болка си е моя и никой не е виновен за нея. А в случая жената слезе след 2 (ДВЕ!) спирки. Не знам какво може да й е било, и честно казано грам не ме интересува. Защото никой не може да си въобразява, че някой е длъжен да му покаже състрадание. Състраданието е по желание и не може да го изискваш от някой. Или да го използваш, за да си постигнеш целите. Т.е. ти можеш, но това не те прави добър човек.

И това което ме хваща дори повече яд, е че това не е изолиран случай. Ами всички държавни служител(к)и, които се държат ужасно, защото не са спали добре, децата им не слушат или просто не са станали от правилната страна на леглото. Наскоро не помня кой се беше държал зле с мен. Аз се ядосвах, а братовчед ми каза "ами той може да е имал някакви проблеми". На което приятелят ми каза "а какво значение има това, като работиш с хора не можеш да се държиш така". И е прав, всяка работа си има някакви задължения и ако твоята е да обслужваш хора, просто не можеш да си позволиш да се държиш лошо с тях. Но не и тук. Ей това имах предвид.

А иначе, Случайна, това че си отказала повишението не е мярка за страх от успех. Всеки си преценява колко и каква работа може да върши и ако не те кефи да си шеф, защо пък трябва да ставаш. Това си е твоят избор. Страх от успех значи да си стоиш вкъщи (или на работа) и да се самосъжаляваш (или злобееш), вместо да проявиш инициатива и да свършиш нещо полезно - било то да се доквалифицираш, да кандидатстваш за работа, която те вълнува, или да участваш в проект в работата. Толкова много неща могат да бъдат свършени, ако само някой поиска да ги свърши. Но хората не искат. Защото дъното е енергетично най-изгодното ниво. :)

Това ми напомня една случка, в която с мъж ми отивахме заедно на работа и седнахме двамата на свободна седалка, а до нас една леля почна да пъшка сърцераздирателно. Мъж ми, понеже е ужасен понякога, заитересовано попита "Извинете, да не ви е лошо?", а тя - "А, не, ама краката ме болят...". И той подробно обясни на лелята как ако побърза и слезе точно тук, ще пресече булеварда и ще се окаже в "Пирогов", където най- вероятно ще и предпишат нещо за болките, ще я прегледат, ще и помогнат... Естествено, лелята каза, че сме нагли до безобразие и изобщо не послуша съвета, а аз положих огромно старание да не се разхиля на глас.

"...Защото никой не може да си въобразява, че някой е длъжен да му покаже състрадание. Състраданието е по желание и не може да го изискваш от някой. Или да го използваш, за да си постигнеш целите. Т.е. ти можеш, но това не те прави добър човек." - нямам идея какво прави човека добър. Наясно съм само с това, че състраданието (както и уважението) не е от нещата, които са по подразбиране. Всъщност, това прави ли ме лош човек - факта, че не раздавам безкрайно състрадание и уважение? Дори да е така, мога да го преживея :)

Дъното? Не съм съгласна - защо тогава дънните видове са толкова малко в сравнение с тези в по- горните слоеве? Вероятно е изгодно, ако си пясък или камък, но за живия организъм дъното не е много комфортно, според мен.

Да не забравя да ти кажа колко много обичам да си бъбря с тебе :))).

Хм, говорех от физична гледна точка. Дъното е устойчиво равновесие. Мръднеш топчето насам - връща се, мръднеш го натам, пак се връща. Освен ако не е електрон, в който случай има известна вероятност да духне към топлите страни. :)

Но може би си права, защото ние никога не се застояваме на дъното, като ни стане скучно и копаем още малко надолу.

И аз обичам да си бъбря с теб. :Р А мъжът ти определено ме впечатли. Чудесно изпълнение, добре че лелката не го е халосала с нещо. Но за съжаление неприложимо за човек с моите размери.

Но ако трябва да съм сериозна, писала съм много отдавна за това, че мозъкът ни получава физическо удоволствие от помагането на другарчетата. Затова ако искаш да спечелиш някой е много по-смислено да му поискаш малка услуга, отколкото да му правиш услуга. Защото той ще се почуства много по-добре като знае, че ти е помогнал. Но за съжаление, в нашата страна всичко е извратено до неузнаваемост. Особено при досадните лелки в трамваите, които странно защо виждат във всеки седнал човек враг на свободата, който трябва да се бомбардира с пълния арсенал от глупости, които могат да измислят.

Ето заради такива ситуации предпочитам да стоя права дори и в празен автобус/трамвай/т.н. Преди години /в София/ ми се случи да седна в трамвай. Наблизо имаше няколко свободни места и все пак едно бабе се залепи до мен и се възмути от по-младите, които не се сещат да отстъпят мястото си на по-възрастните. Аз я погледнах в очите и казах:

Да, мъж ми има един особен хумор :)). За мен винаги е било най- смешно как успява да запази сериозен и авторитетен вид, докато обяснява такива неща.

Относно помагането - неоспоримо си права :)). Според мен обаче лелките виждат "погубените си младини", които абсолютно ги игнорират, и това предизвиква боен вик и атака. Може би нещата опират до това, че твърде много хора се чувстват твърде неудовлетворени, необичани, неполезни и безсилни. Което е зле. И може би в такъв случай в ЕС са прави с тази безумна конференция за "помиряване с миналото", която безкрайно ме ядоса.
Диди, права си, че японците живеят в друго измерение. Просто понякога ми се иска да имахме поне два грама от тяхното чувство за чест, отговорност и общност. Тогава може би нямаше да се чувстваме чак пък толкова зле.

Дени, да, "мозъкът ни получава физическо удоволствие от помагането на другарчетата". Но тук ключовата дума е другарчета. Наистина е страхотно да разрешиш загадката, да предотвратиш конфликтна ситуация, да оправиш проблема, да си точният човек, заел се с неразрешимата ситуация и да я решиш. Но... според мен това се прави в повечето случаи за близки хора или поне за познати хора. Аз пък имам против, когато случайни хора се опитват да ме налазят, за да си контактуват с мен, щото няма кой да ги изслушва у дома. Ами това е опит за нахлуване в личното ми пространство. Разбира се, правя разлика между това да упътиш някого и да позволиш на някого да ти досажда с размислите си за живота. По въпроса за нацупените лелки: ами те сами са се докарали до това състояние да са неудовлетворени.Не че всичко ни е прекрасно, но може поне малко да се потрудят да им е по-розов денят. Няма пълно щастие, но няма и пълно нещастие. И от нас зависи светът ни да е цветен. Дори в катаклизмите и свършека на света. Ще има месец/два +/-1 ден сълзи на отчаяние, но после идва положителната вълна на синусоидата и най-положителната амплитуда, :)

"Наистина е страхотно да разрешиш загадката, да предотвратиш конфликтна ситуация, да оправиш проблема, да си точният човек, заел се с неразрешимата ситуация и да я решиш."

О, ама аз изобщо не говоря за такива суперменски изпълнения. Ставаше въпрос за мънички услуги. Големите се заплащат. :) Поне в нормалните страни. Освен ако хората не са наистина близки.

Забелязвам, че всички сте много травмирани от разните жалващи се създания. Не забравяйте, че вие решавате кой да слушате и как. И защо. Ако ви дразни някой, просто натиснете менталното копче "ignore". Всички имаме такова. И ако няма как да го разкарате индивида, то винаги може да си го представите хленчещ гол, или да го полеете с кал или гадост по желание. Разтворете крилата на мръсното си подсъзнание и го пуснете да лети. :Р

Дени, аз почти нямам проблем с хленчещите създания. Дори с продаващите разни неща по улицата. В момента, в който ме приближи такова лице и започне вербална атака, го парирам с отработеното: "Не ме закачай, че шефът ме е ядосал!". Горкият ми шеф, ако знае какво оправдание ми е, :) Също съм пробвала и с "Не ме закачай, че шефката ни е ядосала". В 99% от случаите минава. Само един път не мина и трябваше да се спасявам от едно досадно лице, като сляза от автобуса.