Вчера
Вчера беше толкова отдавна, че изобщо не помня какво се е случило. Не помня и защото нищо особено не се е случило. Може би твърде много неща са се случили преди “вчера”, а може би съм престанала да забелязвам малките неща, които се случват. Същото, което се е случило вчера, ще се случи и днес. После ще се случи и утре.
Имам доказателство - вчера в ЕП се проведе една конференция, на която сума важни хора се чудеха и разсъждаваха по темата "Какво знаят младите европейци за тоталитаризма". Навярно и утре ще се проведе подобна конференция, която ще установи, че "младите европейци" нищо не знаят за тоталитаризма, защото едно е да знаеш, друго е да видиш и чуеш, а трето и четвърто е да си го живял... "Вчера" беше едно доста страхливо "вчера" и определено не го харесвах.
От 25 години денят ми започва с чаша кафе. И вчера беше така. Единственото, което се е променило, е новинарската емисия. Всъщност, точно вчера гледах за това, как някъде убили магазинерка за стотинки. После гледах за това, как в Япония хората си помагат и обществената трагедия е преди личната, а случаите на мародерство са ...1 (един, цифром и словом). На времето пеехме „Как ще ги стигнем... американците” , а сега ми се иска да попитам „Ще ги стигнем ли въобще японците”, без изобщо да става дума за задминаване.
И си мисля, че не е въпрос на давност – културата на траки, прабългари и славяни също е стара и висока, не е въпрос и на ценности – защото поотделно всички знаем къде е границата между добро и зло, не е въпрос и на обществено съзнание – защото поотделно съзнаваме къде точно са недъзите на обществото ни... Всичко опира до простото „Ужасно искам АЗ да оцелея!”. Никой не може да бъде съден за такова желание. Оцеляването явно е самотно занимание. "Днес" също се оказва едно доста наплашено и страхливо "днес" и също не го харесвам.
Вчера се опитвах да оцелея, днес се опитвам същото...а утре се надявам да помогна на някой друг да оцелее. А след периода на оцеляване, се надявам най- сетне да започна да живея. Освен ако не се окаже твърде късно, което напоследък е реалистичен поглед. "Вчера" стадо китове потърсиха брега, за да ми кажат нещо, а ято гургулици се отказа от небесата и падна някъде над Италия. Може би оцеляването не е чак толкова важно...
За съжаление никога няма да ги стигнем японците. Макар, че вчера някаква японка се опитваше да ни убеди колко сме топли към другите, истината е, че само с топлина не става. Трябва си и работа. А ние определено не обичаме да работим за/на другите. А за себе си ни мързи. Или пък ни пречат.
Въпреки, че наското се запознах с млади хора, които много ама много ме впечатлиха. Защото знаят какво искат и знаят как да го постигнат. И го правят за всички нас.
С което не искам да кажа, че не работят, напротив, работят. Но когато знаеш за какво работиш и какво се очаква от теб, някак нещата се променят. А няма по-уморително нещо от скуката. От известно време правя едни много ама много еднообразни сметки по цял ден и вечер съм направо съсипана. : ) И то от това, че толкова ама толкова ми е писнало.
Там, в Япония, хората смятат за недостойно да занимават околните с лични проблеми. Защото е ужасно невъзпитано да натоварваш друг със собствените си негативи. Ние постоянно го правим - сутринта една колежка ми разправи как цяла нощ не е спала и сега я боли глава, после на обяд колегата ми иска сода за киселините си, после пък трети се скара по телефона с детето си...дреболии разни, споделяне, търсене на съчувствие. Такова нещо не е възможно да се види в японски офис. Сигурно е от шинтоизма, обаче :))). Конфуций не случайно е казал много отдавна "Проклятие е да живееш в интересни времена."
Но мисля, че шинтоизмът няма да ни спаси. Защото спасението на давещия се е в самия давещ се. А за досадните колеги - има лек, :)
Обаче е Супер!!, че си получила Отговори. Ама така де, няма все да се чудим насляпо :)))
Всъщност мисля, че смесвате нещата. Човек може да е състрадателен и толерантен, може и да се оплаква, ако му е толкова тежко. Хората сме социални животни - ние се чувстваме добре когато помагаме на някой (в умерени граници) и имаме нужда и да споделяме чувствата си. В това отношение японците са по-скоро отклонение. Но при тях това се прави не защото са студени или незаинтересовани, а защото са възпитани да не притесняват другите, да не ги натоварват. Т.е. правят го от грижа за другия.
Аз нямам против хора, които ме интересуват да ми се оплакват, а понякога и случайни също. А ако някой прекали, просто спирам да му обръщам внимание. Това което имах предвид е, че ние тук сме склонни да оправдаваме всичко със собствените си проблеми и да пренебрегваме чуждите проблеми. Вероятно и затова няма много големи протести за цените - защото всички си мислим, че само ние не можем да си купим нещо, останалите се въргалят в пари. Т.е. за много голяма част от хората, това че са болни, това че нещо ги боли, това че не са се наспали е оправдание, за пред другите и света затова, че те няма да си свършат работата. Докато в други части по света, това не е оправдание, а просто обстоятелство на фона на което си вършиш работата. Или си взимаш болничен. Тук - не. Тук хората отиват на работа въпреки неразположението си и симулират, че работят с променлива успеваемост. И не стига това, но и се чувстват герои или супер-онеправдани, затова че са отишли на работа. Не че винаги можеш да си вземеш болнични, но ако не можеш, поне не си мисли, че си единствен ти който страдаш и че всички останали са напълно ок. И не симулирай, а се опитай да си свършиш работата. Не че съм някаква работохоличка, по-скоро ме дразни липсата на честност. Не се скъсвам от работа, но ако нещо трябва да бъде свършено, стискам зъби и го върша.И мога да ви кажа какво провокира тия ми мисли. Седях си в един трамвай и си четях. И изведнъж чувам много настойчиви пъшкания и охкания. Което ме вбеси. Ако ме помолят да стана (или ме овикат) или ако видя, че някой има нужда, ставам. Обаче да ми играят някакви театри, и да ми натрапват своето неудобство, е просто това не мога да го търпя. Защото всеки от нас в някакъв момент е бил болен или супер изморен или с неудобни обувки или неразположен и с болки в корема или какво ли още не. Но и през ум не ми е минавало да започна демонстративно да охкам или да се превивам само и само да получа местенце. Дори и когато съм имала нужда от това. Защото моята болка си е моя и никой не е виновен за нея. А в случая жената слезе след 2 (ДВЕ!) спирки. Не знам какво може да й е било, и честно казано грам не ме интересува. Защото никой не може да си въобразява, че някой е длъжен да му покаже състрадание. Състраданието е по желание и не може да го изискваш от някой. Или да го използваш, за да си постигнеш целите. Т.е. ти можеш, но това не те прави добър човек.
И това което ме хваща дори повече яд, е че това не е изолиран случай. Ами всички държавни служител(к)и, които се държат ужасно, защото не са спали добре, децата им не слушат или просто не са станали от правилната страна на леглото. Наскоро не помня кой се беше държал зле с мен. Аз се ядосвах, а братовчед ми каза "ами той може да е имал някакви проблеми". На което приятелят ми каза "а какво значение има това, като работиш с хора не можеш да се държиш така". И е прав, всяка работа си има някакви задължения и ако твоята е да обслужваш хора, просто не можеш да си позволиш да се държиш лошо с тях. Но не и тук. Ей това имах предвид.А иначе, Случайна, това че си отказала повишението не е мярка за страх от успех. Всеки си преценява колко и каква работа може да върши и ако не те кефи да си шеф, защо пък трябва да ставаш. Това си е твоят избор. Страх от успех значи да си стоиш вкъщи (или на работа) и да се самосъжаляваш (или злобееш), вместо да проявиш инициатива и да свършиш нещо полезно - било то да се доквалифицираш, да кандидатстваш за работа, която те вълнува, или да участваш в проект в работата. Толкова много неща могат да бъдат свършени, ако само някой поиска да ги свърши. Но хората не искат. Защото дъното е енергетично най-изгодното ниво. :)
"...Защото никой не може да си въобразява, че някой е длъжен да му покаже състрадание. Състраданието е по желание и не може да го изискваш от някой. Или да го използваш, за да си постигнеш целите. Т.е. ти можеш, но това не те прави добър човек." - нямам идея какво прави човека добър. Наясно съм само с това, че състраданието (както и уважението) не е от нещата, които са по подразбиране. Всъщност, това прави ли ме лош човек - факта, че не раздавам безкрайно състрадание и уважение? Дори да е така, мога да го преживея :)
Дъното? Не съм съгласна - защо тогава дънните видове са толкова малко в сравнение с тези в по- горните слоеве? Вероятно е изгодно, ако си пясък или камък, но за живия организъм дъното не е много комфортно, според мен.
Да не забравя да ти кажа колко много обичам да си бъбря с тебе :))).
Но може би си права, защото ние никога не се застояваме на дъното, като ни стане скучно и копаем още малко надолу.
И аз обичам да си бъбря с теб. :Р А мъжът ти определено ме впечатли. Чудесно изпълнение, добре че лелката не го е халосала с нещо. Но за съжаление неприложимо за човек с моите размери.Но ако трябва да съм сериозна, писала съм много отдавна за това, че мозъкът ни получава физическо удоволствие от помагането на другарчетата. Затова ако искаш да спечелиш някой е много по-смислено да му поискаш малка услуга, отколкото да му правиш услуга. Защото той ще се почуства много по-добре като знае, че ти е помогнал. Но за съжаление, в нашата страна всичко е извратено до неузнаваемост. Особено при досадните лелки в трамваите, които странно защо виждат във всеки седнал човек враг на свободата, който трябва да се бомбардира с пълния арсенал от глупости, които могат да измислят.
Относно помагането - неоспоримо си права :)). Според мен обаче лелките виждат "погубените си младини", които абсолютно ги игнорират, и това предизвиква боен вик и атака. Може би нещата опират до това, че твърде много хора се чувстват твърде неудовлетворени, необичани, неполезни и безсилни. Което е зле. И може би в такъв случай в ЕС са прави с тази безумна конференция за "помиряване с миналото", която безкрайно ме ядоса.
Диди, права си, че японците живеят в друго измерение. Просто понякога ми се иска да имахме поне два грама от тяхното чувство за чест, отговорност и общност. Тогава може би нямаше да се чувстваме чак пък толкова зле.
О, ама аз изобщо не говоря за такива суперменски изпълнения. Ставаше въпрос за мънички услуги. Големите се заплащат. :) Поне в нормалните страни. Освен ако хората не са наистина близки.
Забелязвам, че всички сте много травмирани от разните жалващи се създания. Не забравяйте, че вие решавате кой да слушате и как. И защо. Ако ви дразни някой, просто натиснете менталното копче "ignore". Всички имаме такова. И ако няма как да го разкарате индивида, то винаги може да си го представите хленчещ гол, или да го полеете с кал или гадост по желание. Разтворете крилата на мръсното си подсъзнание и го пуснете да лети. :Р