И така – след почти двумесечна пауза, да взема да го допиша тоя исторически пътепис. А защо такава пауза е тема на други постинги, но аз само да намекна, че престоят ни в България (наричан от някои близки с игриви названия като „ваканция”, „почивка”, етсетера) с нищо не допринесе за дори лекичко наличие на муза или поне някакъв миниатюрен муз....

Сега се чувствам някак по-намузирана да споделя спомените си и ще взема да се пробвам.

И така – последната част от пътуването е естествено свързана с пътя обратно. Като обръгнали автомобилни пътешественици вече няма какво да ни изненада. Ние, обаче, не бързаме да тичаме директно към къщи и решаваме да пообиколим още малко, защото като си изминал вече няколко хиляди километра, май си попретръпнал за няколкостотин допълнителни – нали така?

И така – вместо към родните мирикански земи, газ на запад към обетованите територии на Торонто, и оттам за граничното селце Ниагара (за пълна автентичност, да се произнася Наягъра или направо Наягра). Пътят до Торонто ни се видя някак доволно канадски. Като свършиха кебекарските франкофонски пътни знаци, окото ни започнаха да постоплят англоезичните такива, но провинция Онтарио все така предлагаше знаци в метричната система, което ни накара да останем на „чуждестранна” вълна.

Преминахме през сърцето на Торонто в разгара на купона – някъде около 2.30 ч., един все така доволно-пиков час за прекосяване на голям град.. Преминаваме край високи, високи стъргачи на небе, някои от които са в стотицата на най-високите сгради в света... Браво на тях. Ние, обаче, нямаме отношение към Торонто и след половинчасово колебание дали да се отплеснем в обяд с директора-отдел на огромен наш корпоративен клиент, което ще ни отнеме няколко часа ценно време, мнението на дечицата надделява и следобедният обяд с горенамекнатия Щефан (когото всички в Канада наричат Стеф’ан) остава културно отложен за друго време и други географски ширини.

Газ към Ниагара. Наясно сме с всичко написано, нарисувано и заснето от предшествениците ни, но друго си е да го видиш със собствените си очи. Както вече нашата монреалска приятелка Веси ни информира – „ще се изненадате колко по-малки от предполаганото са всъщност водопадите, но колко са величествени; човек очаква нещо далеч-далеч по-огромно....” Дали е така? Ние си ги представяме необятни, като всяко нещо в живота, което още ни е непознато. Мисля си какъв късмет имаме да можем да се разхождаме из чужди земи и да видим неща, които мнозина не успяват да сторят. Благодарим мислено за късмета си. Все пак Траяна е само на 6, но вече е видяла гледки, които нашите родители не са имали шанса да видят. Ама че късмет са извадили тия наши дечица с родители като нас, нали? И обратното, де, и обратното....

Зачестяват знаците край пътя включващи името Niagara Falls в себе си. Май му се вижда края... Някак чувстваме вече парата във въздуха и нетърпението почти придобива цвят и мирис. Младежта определено се изнервя, шава, не иска да гледа филми и обявява бойкот на тишината и спокойствието. Както вече обясних в една от предходните части, красотите на водопадите са насочени изцяло към канадските земи. Американците ги гледат под доста кос ъгъл и въпреки построените хотели и площадки, мдаааа, тълпите туристи са оттатък граничния мост – на канадска територия. Кофти, ама няма как. Природата така е обърнала нещата.... Най-после навлизаме в канадското селце Niagara Falls и пулсът ни се ускорява.

В далечината вляво се вдига някаква здрава пара - чели сме Алеко, това ще да е, нали? Детските викове отзад ни разсейват с разни билбордни атракции на Спайдърмен, но ние бързо се връщаме на лайтмотива – пАрата гледай! Дълго точене в колона по един на всички автомобили, желаещи да паркират на крайводопадните паркинги (паркинЗи, кое е по-правилно, все се чудя...). Изведнъж, отляво лъсват водопадите. Два на брой, Единият по-малък и отдалечен, другият като извита подкова, голям и дъхав от парата над него.... Мамка му, тук сме, а сега ще сме отдадени на паркиране. Сподавяме порива на подрастващите да скочат от колата и да хукнат към парапетите над водата. Жорката се въплъщава в един паркиращ Шумахер и след броени минути сме вече на самоход. Хоп на старта и се втурваме в галоп към парата.

Огромното количество вода предизвиква невероятен грохот, обаче аз май няма да мога да опиша в подробности звуци и гледки, защото вече това е сторено от мнозина и аз не бих могла да го направя дори отчасти тъй добре. Дали не е добра идея да направим един малък антракт тук – да си намажете по една филийка с нещо и да изровите Алековия пътепис, а аз ще ви изчакам, какво ще кажете? За момент ми мина през ума споменът за „колегата Джей Лено” (от цикъла простотии на Слави), но ще ви спестя лафа за „колегата Алеко”, че ми става силно гадно от него...

За онези, които нямате книжен вариант, или искате да пропуснете филийката, оставайки на компютъра – подавам ви културно едно линкче към Liternet.bg, към „До Чикаго и назад”, частта за Ниагара. Насладете й се! Няма как да се каже по-добре, пък макар и отпреди век и нещо.... Обърнете внимание и на последния абзац за преводите – за Михалакевите възпитаници, абичките и салашите, просто супер е!

Първо впечатление от водопадите: права е нашата Веси - вярно не е чак толкова огромно, както си си го представял! Някак има размери, но не са нещо невероятно. Величието е в стихията, не в размера. Несметни тонове вода се изсипват, разпръсквайки парата, която се вижда километри преди приближаването.... А пръските са неповторима атракция. Стоиш отстрани, но си намокрен от пара и пръски... Уникално усещане. Трябва да се преживее.

Покрай цялата красота има само една обикновена алея с парапет и множество огромни стационарни бинокли, които работят с монети – за по-подробно разглеждане на красотите. Или ако искате да видите по-отблизо някоя хубава кака в корабчето под водопада. Ама тя ще е плътно загърната със цветен водоустойчив анорак, така че по-добре да насочите бинокъла просто към водната стихия. Зад алеята, плътно изпъстрена с туристи, лежи китен парк с дървета и цветя. И много, много пейки – да поседиш, да погледаш, да поснимаш, докато наоколо тичат катерички и чуруликат птички.

Нашите изгорели от български цигании души се поогледаха със страх за заведения със силна музика по алеята, или бродещи улични музиканти/-тки, или чичо с детски джипчета, издаващи музика като от латерна, докато се движат, или ято мургави просячета, агресивно накацали туристите, които нервно да започнат да охраняват камери и фотоапарати. Да, ама не. Няма ги тез китни моменти. Няма и сергии, които да предлагат джапанки или анораци, очила за гледане на вода, триизмерни картички на водопадите с намигащи канадки на преден план. Няма. Има само туристи, които онемели, стоят чинно втренчени в изливащата се надолу вода...

Иначе туристическото селище си има леко-панаирна композиция, как иначе, но тя е разположена доста по-настрана от красотите. Уважение блика някак от замисъла... Комерсиалният момент е настъпил здраво чак оттатък парка. Там са изникнали хотели, казина, виенско колело (за уникални снимки отвисоко), увеселителни атракции, детски „капанчета”, магазини за прескъпи сувенири и разбира се, ресторанти. Но отсам парка е само природата. Вода, пара, грохот. И никой не се е сетил да продава билетчета, за да се насладите на тая уникална гледка...

А дъгата, която се издига пред Големия водопад (оня с формата на подкова) е направо нереална. И корабчето в основата на дъгата е като извадено от пътеписа на Алеко.... Корабчетата се подмятат от пенливата вода долу, но бавно и славно напредват към изливащата се с грохот край тях вода. Туристически емоции. Гледаш как наоколо щъка разноцветен народ с фотоапарати и камери, и пробва да заснеме за увековечаване всичко онова, което не може да се опише с думи. Пръските от водата покриват за секунди обектива на фотоапаратите и се налагат спешни мерки, но всичко си струва емоцията.

Разбира се, Траяна нацелва точния момент за начало на дългоотлаганото цупене и мусене, че само Калоян бил снимал наоколо, че имало много хора и й било топло, и че пръските много я мокрели и й ставало студено, и че водата много силно бучала, и че коремчето й ръмжало от глад - което внася остро приземяване в полета на вдъхновението ни от природните красоти. Някак осъзнаваш, че си определено земен субект.

Това го знае всеки родител, който се е качил на Айфеловата кула с детето си, на което тъкмо тогава спешно му се приаква. Ха сега, ходи се възхищавай на гледки, да видя как точно става таз магия пуста! Подобна радост се отнася и до посещения на Китайска стена, Мачу Пикчу или Стоунхендж.... Затова, западните тарикати обикалят света ПРЕДИ създаване на потомството. За после оставят само места като Дисниленд и Дисниуърлд, където поакването е определено стандартна процедура. Както и ръмженето на коремчетата, което бързешком и пътьом се опитомява с тлъсто бургерче.

Решаваме да отделим още малко време на възхитата по водните красоти, като обърнем глухото си ухо на ръмженето на коремчето. След няколко минути ах-и-ох, обаче, още едно, вече пубертетско коремче започва да ръмжи, и, даааа, става ясно, че на красотите се налага временен мораториум. Къде бяха ресторантите? Правилно, оттатък парка. Огромен поприклекнал Спайдърмен ни насочва към точната зона. Да, няма да пропуснем похапване в любимото си Hard Rock Café, макар че всекиму е ясно че Ерик Клептън не е пял точно на тази китара и точно тук край водопада. Но ние възпитано ще се насладим на колекцията китари на заведението предъвквайки, без да се издаваме че знаем истината. Хапваме, пийваме, децата накрая си заслаждат след соленичката вечеря с половинтонна мелба, на която и ние с Шумахер помагаме.

Следва кратко разтъпкване на храната из панаирната част на селцето (или може би е градче?). Смело качване на височкото виенско колело, но пък гледките определено си струват. Хиляда и една снимки отвисоко.....

I

После даваме свойта дан, задето сме били тъй наивни да се размножим бързо и да си водим челядта навсякъде с нас, но ние гордо носим своя трънлив венец и награждаваме детската благост, да речем, с балонче Niagara Falls, каскет с надпис Niagara Falls или слънчеви очилца с пеперудки и какво?, да, надпис Niagara Falls.... Не помня какво точно ни изпросиха дечицата ни, но определено е носило надпис Niagara Falls, защото дори на салфетката за избърсване имаше такъв. За да знаем къде сме били и да не забравяме това - до счупването на очилцата 5 дни по-късно...

После, изпълнили родителския си дълг, бегом пак край водата. Траяна кротко пита с горчивина в гласа: „Това не го ли видяхме вече? Защо пак ще я гледаме тая вода?” Детенце, простено да му е. Брат й се опитва да й обясни колко е глупава, понеже е малка и нищо не разбира от природни красоти, а тя троснато му разяснява какво пък тя мисли за него, големия, ха-ха, докато Жорко се опитва да се съсредоточи и да направи поредица нощни снимки на водопадите, осветени от мощни прожектори оттатък парка.

I

Аз се опитвам да слушам само грохота на водата, но когато спорът между дребното момиченце и поотрастналия му батко започва да позаглушава грохота, трябва да се намеся респектиращо. Иначе рискувам групата японски туристи да ме метнат при парата. И става всекиму ясно, че е дошло време да преминем границата и да потърсим хотела си в американското село със същото име – и то Niagara Falls. А и вече минава 8.30 ч. и е доволно тъмно... Извод: на Китайски стени и Ниагарски водопади – децата малко по-близо до бабите им у дома! Възхитата им трае не повече от половин час. Преходност детска...

И така – след петнайсетминутно лутане из разни криви улички (пак да спомена с добра дума Петия Елемент, виж част 1), се качваме на моста и ето, броени метри пред нас се вее заветния ни флаг с лентичките и звездичките. В колата, обаче, за 15 минути, дечица вече са успели да позадрямат и внезапността, с която се озоваваме на мириканското КПП е потрисаща за тях. Чичкото с фуражка иска да свалим задните стъкла, за да види дали дечицата ни дават признаци на живот след покъртитените гледки на природните красоти. Той е на работа и хич не му пука, че работи на няколкостотин метра от Ниагарските водопади. Голям праз.

Ние издаваме едносрична команда на „баткото” отзад да свали спешно щоричките на стъклото си, преди да свали прозореца, който се пада към чичкото с фуражка. Батката, обаче, е в ступор, защото още не се е съвсем разбудил от кратката дрямка и не разбира защо трябва да свали щоричката. За да отвори прозореца – щоричката ще се пръсне на съставни части, ако първо не я отлепи. Първа база – превзета. Ама защо му било да отваря прозореца? За да ви види полицая, просъскваме свирепо. Аха, разбира той. Умно момче, схватливо. Втора база – превзета. Ако сега и направи, каквото искаме – направо сме улучили в десятката откъм син.

Чичкото с фуражката вижда, че е настъпил голяяяям смут и съскане в колата покрай тоя прозорец, и вече почти се извинява, че е понечил да поиска да го свалим тоя свръхсложен прозорец, зад който вероятно тече пакетиране на чист хероин в движение. Най-после щоричката е отлепена и когато прозорецът се спуска и очите му срещат тъпия заспал поглед на един субект на 13 години, човечецът въздъхва облекчено – явно самият той си има няколко такива субекта вкъщи и знае колко време отнема да се обясни необходимостта от извършването на определени действия в определен порядък, бързо или почти веднага. Кой? Защо? Аз ли? Ама как? Не разбрах? Къде? Аз ли? Защо? Чувал ги е тия въпроси чичкото, чувал ги е....

Човекът светва с фенерчето в очичките на младите любители на природни красоти, те отвръщат на усмивката му със свъсен поглед, той вижда че хероинът има вид на желирани бонбони и кутийки със сокове и кока-кола, усмихва им се пак, връща ни документите, като не пропуска отчетливото „Добре дошли у дома!” Отзад прозорецът се вдига с апломб и след минута-две се чува равномерното дишане на две постигнали мир със себе си и помежду си души....

След няколко минути стигаме до хотела си и изтегляме децата на буксир до леглата. Заслужен сън след толкова красоти, а после още два дни шофиране, докато стигнем дома.

Втората нощувка на връщане, както вече ви бях споменала някъде, е в „култовия” Ди Мойн (столицата на Айова, вече писах по въпроса в предходна част), който пак беше удавен в дъжд. Ди-Мойнова им работа, там на мОйната си.... Имаше спряно движение за около час, но който си има Пети Елемент, може да се отцепи на изхода и да заобиколи из околните села, изпреварвайки групата. Такива емоции из Айова, какви други.

Да ви кажа честно, дълго сънувах Ниагара после. Не знам дали успях да ви опиша невероятното изживяване, но поне искрено се надявам да съм събудила любопитството ви, за да се поровите и да попрочетете нещо повече.

Това ме подсеща да ви поздравя с един любим на Жорко виц: „Връща се Манго от Париж и Айше го разпитва за видяното. Качи ли се, Манго, на Айфеловата кула? Качих се, Айше. Разкажи, бе Манго, какво видя отгоре.... Страшно, Айше, поглеждаш наляво – дА сийбе майката! Поглеждаш надясно – дА сийбе майката! Поглеждаш отпред - дА сийбе майката! Поглеждаш отзад - дА сийбе майката!...... Тук Айше започва да ридае. Защо плачеш, ма, Айше? Ами, вълнувам се, бе Манго, като слушам какви красоти си видял....”

До нови срещи!