Монреал. Англоезичните го произнасят Монтриал, с ударението на монт... А франкофонските квебекци (които в Квебек наричат „кебекари”), си имат своя неповторим начин за проинасяне на всичко наоколо, но ние не искаме да го научим. Ние просто минаваме пътьом оттук, само за няколко дни. Разглеждаме, снимаме, приказваме с приятели, зареждаме батериите, и бегом обратно в англоезичния свят...

Иначе френският език наистина погали ушите ни. Навътре и надълбоко.... Голям кеф, след две години все варианти на сухия американски изговор сме се позатъжили за подобие на европейски стил – затова и ако ни паднеше британец или шотландец – разкъсвахме го от радост. А сега – бонус: френска реч... Ме, уи! Голяяям кеф! И като погледнеш дамите кебекарки – имат сякаш някаква здрава европейска жилка, един изискан, небрежно-елегантен стил... Кеф, кеф! Зареждам батериите определено!

Сега, нека вметна – това НЕ е първото посещение на Жорко и Таничка (и отчасти Калоян) в Канада. О, съсвем не. Това е второто за нас, мда... За първото не нося топъл спомен. Нося студен, резлив, минус-двадесет под нулата спомен... И дори не искам да си го спомням много тоя спомен. И хората тогава бяха резливи, защото си имахме работа с оригинал кебекари, а не пловдивчани другари по душа....

Първото ни посещение се осъществи в древната 1994 г., когато Жорко имаше поредица бизнес пътешествия дотам, и първото от няколкото той реши да сподели с мен. С една леко бременна Таничка, която вместо да вземе да роди там едно франкофонско канадче (да речем, Жерар) и да вземе задграничния ни живот в ръце цели 11 години по-рано, взе че просто си развя корема по белия свят и се върна в 7-я месец да си доизносва пълнежа на българска почва, че да го пръкне Калоян...

Не искам и да си спомням полетът Торонто-София на тогавашната авиокомпания Балкан (нали тя беше онзи наш любим национален превозвач, звучи ми.... като превозвач на картофи все едно) – директен полет, около 11 часа и половина. Коремът осезаемо ми пречеше, а самолетът не беше от най-пълните, затова посред нощ, по пътя обратно, с подути крака и изобщо схваната от свръхкомфортната седалка на превозвача, се преместих на предния празен ред и си изтегнах корема в релакс. Тъкмо задрямах и дойде намусена Бг стюардеса, за да ме събуди с информацията, че не мога да седя на седалки, за които не съм платила. Преместих се чинно, но с Жорко наплюхме наум Балкан и майка му. И го затвориха горе-долу тогава май, мамка им гаднярска...

Понякога страх ни хваща, ама е доказано вече – отнесат ли се с нас гадно някъде, било в магазин, ресторант, авиокомпания, фирма, където и да е (;)) и възмутим ли се издълбоко (което ние свойски наричаме „да ги наплюем”), няма „рано или късно” – само рано е, край!, ликвидират ги почти завчас... Малеееее, каква сила носим скрита в дълбините си! Може да ни наричат „затварячите”! Сега вие да не вземете да решите, че вървим и кълнем наоколо – не, просто като ни обидят някъде, си казваме „И вие няма да изкарате дълго, щото сте гадове..” И така става – не изкарват дълго, щото са гадове.

Отплеска: някога в дълбока младост разхождаме Калоян в количка из пловдивската Главна улица. И хоп, ето ни пред един магазин за луксозни чанти, портфейли, колани, етсетера. А на следващата вечер сме на тежък рожден ден, трябва ни доволно елегантен подарък. И хоп, отварям аз кавалерски вратата на магазина и Жорката ловко с количката – вътре! И като скочи онова маце продавачката срещу нас: „Не!!!! Не може да влизате с количката вътре! Веднага излезте!” Моля? Каква развръзка ни предлага госпожицата? „Ами вие пазарувайте, но количката трябва да е вън!” Така ли, маце? Защо? „Разпоредба на собственика – драска се мрамора непрекъснато, не може на който му скимне да влиза и излиза от магазина с колички...” Аааа, мраморът значи....

Жорко красноречиво обясни на мацето какво мисли за нея и за шефа й, после й обясни, че кирливият им луксозен магазин съществува благодарение на всички балъци като нас, които искат да пазаруват там и го правят в момент на увлечение.... Също така пласира и любимата ни фраза, че със сигурност магазинът им ще затвори в най-скоро време при подобно отношение към клиентите и ...още нещо по-грубичко за финал.

Мацето, обаче, твърда кака, не пропуква, и ни гледа възмутено. Ние, окей, кръгом и си излязохме. Обаче ги наплюхме наум.... След 2 месеца на това място направиха магазин за парфюми, който после стана ресторант, и накрая им загубих нишката. Оттогава се научихме да пазаруваме само в определени магазини, дето ни знаят по име и ни имат телефоните, и ни се обаждат за нови стоки или за организирани коктейли... Така де, ама ха! Нагли гъски, мраморът ще пазят.

Та и с превозвачът ни Балкан май стана така няколко години по-късно.... Ясно, че не съм си платила да ползвам цял един ред седалки, на които да изтегна бременно тяло. Ама те стоят празни и ме викат, викат „Ела, полегни си, изпъни ги тез крака надути”..... А като е посред нощ и не преча никому, все си мисля, че можеха вероятно да си затворят едното око каките стюардеси, както правят в доста цивилизовани авиокомпании. И да оставят многотонната бременна да се отпусне поне за час-два... Оттогава повече не пожелахме да чуем за национален превозвач на картофи.

Друг отплеснат спомен, пак авиокомпанен: 2000-та година летяхме с нашия кум Ицо (който е и СТО на фирмата) за Щатите. Авиокомпания KLM. Аз съм разпределена на супер седалка, взета с връзки в софийското бюро на KLM - първи ред, крайно място, мога да виря крака от Амстердам до Мемфис.... Ицо малко по-назад, на средна седалка. Да, ама аз искам да седя с него, не сама. Ха сега, дилема....

И тъкмо излитаме от Скипхол и се чудя как да си поискам преместване и идва шефът на стюардния екип, лъскав, ухилен, мазен холандец. „Мадам, дали случайно няма да имате нещичко против да ви развалим спокойствието Ви? Имаме възрастен господин с оперирано дясно коляно и Вашето място е идеално за него. Ще Ви бъдем безкрайно благодарни, ако се съгласите са отстъпите мястото си – в отговор ще Ви настаним където пожелаете в класата си.” Е, ако не беше казал „в класата” можех и да помечтая... Ама ясно, щом не го настаняват дядото в друга класа, значи сме с класово деление...:))

Аз лесна – веднага съгласна, до Ицо искам да седна. Ама как така, Мадам, това е на големият ред седалки, не искате ли нещо по-самостоятелно. Не, там искам, ей на онова крайно место до Ицето, става ли? Ама разбира се, мадам, толкова сте мила. И после ни почерпиха с Ицо мигновено алкохол някакъв, а после ни се мазниха и усмихваха, и ме питаха как съм, и студено ли ми е, и.... мда. Така правят хората. И ако се премести някой на друго, празно място, му казват „Окей, не се тревожете, стойте си”, щом на клиента му е удобно и пак ще пътува с тях...

Та, с Балкан тоя момент не беше така по холандскому, хич даже... И онова посещение в Канада хич не беше така топло... Интересното тогава бе, че квебекците упорито отказваха да говорят с нас на английски, а ние с френския сме в нерегламентирани отношения. Абе, ти им говориш любезно и усмихнато „така...онака..” на английски, а те без да трепне и мускул на лицето им отговарят само и единствено на френски. Е, да не съм луда да си родя момъка там, че първата му дума да е „мамА”... No, merci!   А и студ здрав, както ни се оплакаха всички. Температури и сняг като колорадските, но влагата им разкава играта.... Тая пуста влага. При нас е сухо и много слънчево – нещо, което е мечта за квебекската зима.

Монреал днес, обаче, ми се видя съвсем различен – адаптиран, модерен, забързан град. Много интересна архитектура, сгради в т.нар. френски колониален стил, красиви катедрали (включително и копие на Нотр Дам), изключително чаровна стара част, с кръчми и магазинчета, невероятно красивата река (всъщност - огромно речище) Свети Лаврентий, наричана тук Сен Лоран (или нещо много подобно, но да не взема да сбъркам, че не искам наказание....:))

Много шантава история, обаче, е паркирането в Монреал - като в европейски град. Ще приложа снимки, защото на мен леко ми се зави свят от пътните знаци за паркиране. Значи, може да паркирате от дясната страна на улицата в определени дни - да речем, понеделник и някой си друг ден (ще импровизирам малко) от 7 сутринта до 6 часа вечерта, а на лявата страна – във вторник и не знам кога още, от еди-колко-си до еди-колко-си.... Плюс на еди-коя-си дата от някой си месец.... Ох, обърках се. Пълен ребус. Но със сигурност има часове, в които колите се налага да кръжат в небето, понеже от никоя страна не им е позволено да спрат, милите те....

Тежко е да си автомобил в Монреал. Юркат те, по пътя те засичат други събратя, по-стройничките като SMART се мушкат да паркират на една кърпичка място, а ти обикаляш ли, обикаляш като идиот, докато накрая намериш местенце да си починеш почти ребром някъде заврян в тиха уличка, а пешеходците те подритват бързешком, защото място из улиците просто няма!

Мда.... Не е като по нашите колорадски територииииииии – отидеш да пазаруваш – паркинг за 1000 коли. Отидеш на ресторант – паркинг за 100 коли. Отидеш до банката – паркинг за поне 20 коли... МегАло, мегАло, както казват гръцките ни събратя...Земя бол, за всяка кола е рай. И затова ги карат 15-метрови пикапи, че и свойски има казват “truck”…. Ами да, камион можеш да паркираш негде, и да се разходиш. А в Монреал – ти трябва по-компактна машина, и маневрен водач, да умее френски паркинг само на кърпичка място....

И много шарен народ щъка из тоя Монреал – редом до елегантните дами вървят кришнари, наоколо улични музиканти, после прегърнати гейове, малко по-настрана скинари-пънкари-или-каквито-са-там, вляво индийки, вдясно арабки, зад нас цигани, а отпред някаква странна секта ортодоксални евреи... Влязохме в един от големите супермаркети и вътре беше като сборище на всички националности! Направо не бе за вярване.... И всеки си ломоти на неговия си език.

При нас, в Колорадо, е много различно - като един доста затворен откъм пришълци щат, говоренето на език, различен от испанския на меХиканците, минава за екзотика. И най обичам, когато минем край групичка младежи (те обикновено са най-отворени да задават въпроси) и изведнъж долети въпрос: „Извинете, вие германци ли сте?” Мдааааа, това ще да е, защото таткото е военен и излита и каца от базите в Германия, и за клетите ни съграждани няма друга държава в Европа, освен Германия. Та, и ние минаваме за германци.

Като им кажеш: „Не, сладурчо, от България сме, и тя е в Европа...”, те ахват: „Ау, нима? Колко екзотично!” Мдааа, много екзотично... Имаме трето око на челото и живеем в хралупи по дърветата. Досега, само една мадама в киното, съседка на Калоян по седалка, знаеше къде е България и каза, че съпругът й е посещавал някаква военна база у нас и бил с прекрасни впечатления от страната ни. Аз хич не й хванах вяра и попитах да не би случайно да е бил в някоя база в съседна Гърция или Турция? Мацата, обаче, печена – не, казва,”... в Гърция и Турция и аз съм била. За България говоря”. Искали да ходят да карат ски в България, за да видели как е там. Паднах.... Отиде ми филма! Станахме кръвни сестри, тя не спря да говори, докато почна филма и спряхме чак, когато киноманът Калоян ме заплаши, че ще се махне публично от седалката си, ако не спрем...

Та, нека се върна на шарения свят в Монреал и да се поотплесна малко за евреите – всъщност имат няколко разновидности, не знам дали са на една секта (или група, не съм наясно какъв е точния термин) или всъщност са няколко, но ние решихме, че са едно цяло, но се различават в йерархията според тоалетите.

Болшинството, които срещнахме бяха облечени с вталени черни манта до прасеца, надолу са с черни високи чорапи, които изглеждат като чорапогащник. На главата са с широкополи черни шапки, а под шапката висят дълги спираловидни бакенбарди – сякаш са ги навивали с маша. Много са сериозни на вид, и обикновено вървят придружени от деца и съпруги. За съпругите ни информираха, че са с перуки, което си личи, но не знаехме защо – оказа се, че отдолу са с бръснати глави, за да се изчистят от всичко женствено и изкусително, и така да се приближат до единствената женска функция – да се продължи рода. За тази дейност по продължението на рода също ни разказаха канадци още при първото посещение – то трябвало да става през чаршаф с дупка, за да се минимизира шанса да се изпита удоволствие. Останахме изненадани, но все пак вярата на хората е различна и няма как да я разберат всички, особено ако нямат достатъчно информация.

Та, много колоритни хора видяхме из улиците. Имаше и още една група евреи, решихме, че са с по-висок ранг от първите – с големи кръгли шапки от някаква козина, като че ли с по-лъскави манта и докато ходеха, държаха ръцете си кръстосани отзад на кръста – както някога децата в училище са правили... Живеят предимно в централната част на града, вероятно в квартал населен само с евреи. Но сред цялата шарена тълпа от националности, носии, езици и култури, някак бързо спираш да наблюдаваш всеки отделен индивид с интерес. Не посмяхме да ги снимаме, обаче, защото не е редно да нарушаваме правата им....

Монреал бе свързан за нас с поредица безсънни нощи за наваксване на изгубеното. Направихме опит за наприказване с нашите приятели. Мохабети до късни нощи, безкрайни разходки из града, разглеждане, смях, пиене на бира, дори мини купончета с техни приятели – сладки Бг зевзеци. По повод трудното паркиране из града и нуждата от автомобили-миньони, зевзеците дори си бяха правили множество майтапи с нашия „ЗИЛ” – наддаване как ще го вкарат Наско и Жоро в подземния паркинг, без да отнесат покрива му, понеже измерили височината и заложили как ще му се поразмаже таванчето (е, бяха пропуснали подробността, че височината му се изменя с копче..., нали сме от хората на оф-роуда..:)). Та се посмяхме с весели българи и ни стана мнооооого домашно, много....

Дори отпразнувахме шепа празници на кръстница и кръщелница – единият ден Веси имаше рожден ден (който бе и поводът на огромното ни пътешествие дотам – тя бе поласкана, че някой може да измине хиляди мили, за да бъде с нея на рождения й ден :), а после и именният ден на Траяна (тя празнува на Св. Троица). Та беше много, много хубаво да сме там на тези дни. Значи – яли, пили и се повеселили, а после – хайде, пак на разходки, да ги поизгорим тия калории в разглеждане на града.

Голяма част от къщите в центъра на Монреал са от типа townhouse (или онова, което любимите ми британци наричат row houses или terraced houses) – дълга редица от къщи на калкан, като ония сред които се разхождат Кари Брадшоу и останалите нимфи от „Сексът и градът”...

Видяхме и прекрасни еднофамилни къщи, някои по-прекрасни от други (и с още по-прекрасна цена от по няколко милиона всяка), и къщи край брега на реката (която всъщност прилича на истинско море, защото бряг отсреща не се вижда)... Много бяха атрактивни къщите на хълма, който свойски наричахме Бунарджика, нали сме пловдивчани....

I

Цетралните улици на Монреал са изпъстрени с ресторанти и кафенета с много европейски дух. Посетихме пекарна с кроасани (мммм...), и кафене с кафе (да, истинско европейско еспресо, не половинлитров американски пикоч, с лек примес на нещо като дъх на кафе), и прясно-изстискани сокчета без половин килограм лед вътре, и омлетчета по френски модели и пържени филийки (които на тоз континент наричат French toast) и изобщо една домашност да те настане.... И изобилие от разнонационални ресторантчета, стопанисвани от цялото това изобилие на представители на различни култури.

Видяхме и скромни хорица с няколкометрови яхтички, които се разхождаха по реката – от каки по бански, които мама е извела на разходка, до чичковци, които явно разклащаха бирата в коремчетата по реката... Както каза нашият приятел Д-р Наско „Е, мамка му, сега и лодка трябва да добавяме към списъците”... Да, ще трябва, каза Таничка замечтано.

Между другото, да си доктор в тоя свят е добре. Даже, много добре. Дори в наше Колорадо на т.нар. Physician Parking, докторските паркинзи демек, има паркирани едни по-различни и по-кабриолетни играчки.... Не сме видяли на докторски паркинг пикап, да речем, не не сме... Все са автомобили, малко сведени до максимум 9-10 елитарни марки, и някак си приличат помежду си... Така се получава в тоя гаден капиталистически свят – учиш добре, после работиш добре и живееш още по-добре.

Та в тази връзка, една от добрите страни тук е, че децата ни се научава бързо, че образованите хора имат добри професии, което означава и шанс за множество други добри неща... И не те питат „Ами, къф е смисъла да уча?” Оказа се, че и докторското детенце в Канада вижда нещата в абсолютно същия план. Силно ми хареса израза му; „Тоя трябва да е много свестен човек да кара това Порше, нали мамо?” Свестен ще е, ами как.... Добре, че не си е ходило детето в родината 4 години и вече е успяло да забрави какви точно „свестни хора” карат поршета, мазератита, ягуари и прочие хищници из родните БГ улици. Всички сме ги гледали тия свестни батковци и още по-свестни каки.

Та, и в Монреал, както и по земите колорадски, е радостно да видиш достолепна дама в последен модел кабрио някакво, или чичко със стиковете за голф сгъчкани отзад в двуместката.... Свестни хора трябва да са, както казват децата.

Всъщност, като се замисля, това с лодките е мечта май за много свестни и много порастнали хора... Ние с Жорко си имаме изразче: „Като порастнем, ще направим това..или онова...” За лодките ни чака голям растеж, много витамини трябва да изпием, че сме доста „мънънки”...:))

В Монреал цените ни се видяха доста като за порастнали и свестни хора. С една дума, скъпичко, според колорадските ни стандарти, но май няма начин – голям град, както му казваме „градски град”... Дори в кафенетата цените бяха според нас малко попрекалили чак. Но пък кафенетата бяха много задушевни, вече ви разказах за ония вълшебни кроасани, омлети с чудновати имена, и всякаквите вкусотии – даааа, явно или съм пригладняла доста или май са ми харесали много....

Разходихме се из хълма, който, както вече казах, досущ ни напомни за пловдивския Бунарджик – опасан е с пешеходни алеи и е много зелено и красиво. От една тераса нависокото се разкри божествена гледка към града – шепа небостъргачи плюс хиляди други сгради, реката, мостовете, парковете.... Реката изгежда доволно огромна, навсякъде, където бяхме на брега й почти не се виждаше отсрещен бряг – няма си милата. И като си помисли човек, че Монреал е всъщност остров, направо страшно му става от всичките тези размери....