Всеки миг, прекаран сред деца, е неповторим. С тях няма спокойствие, но няма и скука. На децата не им достига житейски опит, но пък го натрупват по уникален начин. Децата са наивни и често пъти несъобразителни, но затова пък чистотата на мислите им е покоряваща. Децата не могат да пазят тайни, но то е, защото имат потребност спонтанно да споделят всяко ново знание. Децата не притежават мъдростта на възрастния, но умеят да генерират най-оригиналните и щури идеи на света.

Та за децата ще иде реч в този постинг. Независимо от сериозния увод, намерението ми е да ви разкажа забавни моменти от едно необикновено екскурзионно пътуване. Всъщност, за мен „необикновено” е всяко пътуване с деца. За да си представите по-ясно картинката, трябва да имате предвид, че:

1. Когато един възрастен се намира в детска среда, въпросите и отговорите нямат край. Работният инструмент на учителя, носещ биологичното название „уста”, мели непрекъснато.

2. Щом говорим за деца, значи понятие като „умора” не съществува. Те са енергични, щъкат постоянно и най-голямото изтезание за тях е да стоят кротко на едно място.

3. Децата непрекъснато натрупват нови и нови впечатления, споделят ги веднага, а емоцията им е заразяваща.

4. За да разберем по-добре децата и да се потопим в техния свят, трябва да се опитаме да го видим през техните очи.

Снощи се върнах емоционално заредена след проведената екскурзия с наши ученици до Кюстендил и околностите. Така съм се смяла и удивлявала през цялото време, че не мога да си позволя да потънат в забвение някои моменти.

И така, започвам да ги описвам.


Чудили ли сте се как да стоплите краката си, ако тръгвате на път и ви е студено? Сигурно. Но едва ли ви е хрумвала уникалната идея на момиченцето от съседна паралелка.

Значи, правите следното: навличате панталон, чийто крачоли са с около 10-15 см по-дълги от краката ви и, разбира се, не ги навивате нагоре. Така крачолите на панталона завиват целите ви крака заедно с обувките и ви топлят. Пък и стъпвате на меко.

По темата колко места има в един автомобил моят Ники обясни, че колата им е седемместна: с две места отпред, три места отзад и две... в багажника.


Докато пътувахме към Кюстендил, моя ученичка (второкласничка), седяща до мен на двойната седалка, сподели, че се интересува от хиромантия. Поднесох й дланта си, за да ми каже какво вижда на нея. Ще предам почти дословно думите на детето:

„Госпожо, ето това е линията на ума. Щом не е набраздена, това означава „гладък ум”. До линията на живота се вижда втора линия. При жените тя означава „безумна страст”. Ето тук, на възглавничката горе, имате линия, която аз нямам на моята ръка. Това пък означава, че „никой мъж не може да ви устои”.”


За да не им е скучно на децата по време на дългото пътуване, по микрофона им организирах различни словесни игри, пяхме песни и по едно време им зададох провокативния въпрос: „Какво ще направите, ако внезапно забогатеете страшно много?”. Чуха се отговори и в двете посоки: едни деца бяха склонни да дарят парите си, други – да ги запазят само за себе си, а трети – и едното, и другото.

Но най-много много ме впечатли един от коментарите, който беше на момче от трети клас. То каза: „Ако имах страшно много пари, щях да купя целия свят… И да създам закони…”


Децата щуряха половин час около къщичката на Баба Яга на „Хисарлъка”… Успях да снимам само къщичката, без деца наоколо.

Но в зоопарка им беше най-интересно. Там те видяха две кротко пасящи мечки.

Фазани с прекрасно оперение – тази снимка вече стои като тапет на десктопа ми.

Замислен лъв.

Спящ леопард.

Две гугутки фльорци.

Дългокосо пони.

Един, имитиращ движенията на човека, щраус.

Павианът Анчо с яркочервените си задни части, заради които децата пожелаха да го снимам.

И понеже той ни обърна гръб и застана в другия край, ние отидохме при него.

Имам още снимки, но тези са ми най-сполучливите и затова само тях поствам.

Докато се движехме пеша, един третокласник, когото не познавах до този момент, на няколко пъти дойде при мен с молбата да ми носи чантата. В чантата си освен свои неща държах храни и вещи на децата от моя клас.

Разубеждавах го с мотивите, че чантата ми е тежка; че той няма да може да върви с нея; че евентуално ако успее да тръгне, заради чантата ми ще бъде принуден да се движи плътно до мен. Но не и не! Детето настояваше въпреки всичко. Когато го попитах защо толкова много иска да се товари с излишен багаж, отговорът беше: „ами така”.

В крайна сметка не му я дадох, но споделих с класната му случилото се, а тя ми обясни причината: че той е един невероятен кавалер и не може да гледа спокойно как една жена мъкне тежка чанта.

Постояхме и в Кюстендил. Посетихме черквата „Успение богородично” с килийното училище зад нея. Най-много време обаче отделихме на изложбата с картини на Майстора. Ето малко снимки.

Линк.

Още един линк.


(Можете да видите всяка поотделно картина в голям размер, ако кликнете два пъти върху нея. А всичките в слайдшоу, ако изберете от горния десен ъгъл - Full Screen.)

Преди да се качим в автобуса заведохме всичките петдесетина деца до една обществена тоалетна, намираща се край потънало в зеленина място, по-далече от сградите. Общо взето наблизо не се виждаше нищо друго освен самата тоалетна с надписите „Мъже” и „Жени” и топчета тоалетна хартия, сложени край входовете. Дори хора не минаваха.

Постояхме близо половин час, изчаквайки търпеливо всички деца да я посетят и тъкмо решихме, че сме приключили, когато едно момиченце попита колежката: „Госпожо, а да знаете дали някъде наблизо има тоалетна?”.

Първо ми стана смешно, а после се зачудих защо едно дете изобщо не е забелязало къде се намира в реалността. Сигурно защото е било на съвсем друга вълна…

Качихме се в автобуса и тръгнахме. Малко след това чух колежката до мен да възкликва: „Е, това ще го снимам!”. Погледнах назад и видях момиченце от нейния клас, което беше наредило няколко големи камъка на плота пред себе си и обясняваше на съседчето си какви интересни неща се виждат по тях. Явно камъните за него ще останат ценен спомен от екскурзията.

„Ооо, какви хубави камъни имаш!” – възкликнах аз. „Ще ми продадеш ли един камък на мен?”. „Не!” – беше отривистият отговор, след което детето извади раничката си и започна да ги прибира в нея.

„Майчице мила, с какво си е напълнила раницата моята Алис!” – прошепна колежката до мен, а аз се замислих над ценностите от детството, които всички ние малко или много с времето сме ги позагубили…