Щом наближи най-светлият празник – Коледата, и суетнята около подготовката му взема връх. Тичай за подаръци, а те, роднините, не са малко, подготвяй се за семейните тържества, организирай ученическите забавления, а тази година с четвъртокласниците трябваше да се представим подобаващо и пред децата от детската градина – бъдещите наши първокласници.

А времето лети бързо и никога не достига. И понеже през този месец заради двуседмичния курс с колегите не успяхме да измислим сценарий, потърсих да взема готов от книжките, повечето от които са ми останали в наследство от майка ми – също учителка като мен. След известно ровене в тях и чудене кое да избера, поех в ръце един стар сборник, излязъл от печат преди двайсетина години – „Училището празнува”. Разтворих го и попаднах на ръкописно посвещение от най-добрата мамина приятелка – Мария Божинова. Често се сещам за тази жена - преподавател по български език и литература - и както всяка година, в дните преди Коледа ме обземат спомени за онова, което се случи преди няколко години.

Оставих книгата настрана и в главата ми изникна образът на Мария с неизменната цигара в ръка; с характерния проницателен поглед, с който непогрешимо преценяваше колко струва всеки, попаднал в полезрението й; с невероятното магнетично въздействие, с което моментално покоряваше събеседниците си, щом започнеше да говори. Между другото по-правилно е да ги наречем слушатели, а не събеседници, защото човек, попаднал в нейната компания, загубваше ума и дума, и предпочиташе да се остави в плен на словесната магия, която тя владееше до съвършенство.

Харесвах я много и страшно се радвах на приятелството й с майка ми. И добре че беше Мария, която обичаше да посядва на кафенце, да се разхожда с часове, да се събира на дълги разговори с хора, да посещава често театрални постановки, защото тя единствено беше способна да отмъкне майка ми нанякъде и да я накара да наруши строгите правила на своя безкрайно праволинеен живот.

И майка ми беше щастлива, да, щастлива и горда, че има до себе си такъв духовно богат човек, добър и честен приятел, забележителна личност, изобщо човек, с когото ежедневието никога не може да бъде скучно и сиво, а през всеки нов ден придобива различни ярки цветове, нюанси и форми. Имах чувството, че от ден на ден двете жени ставаха все по-близки, все по-дълго време прекарваха заедно и общуването им носеше неизменно радостни преживявания. Майка ми често разказваше разни весели случки, в които те, двете, се оказваха главни героини.

Преди всяка Коледа в тяхното училище се гощаваха с най-различни ястия, приготвени в домашни условия, като най-големият хит беше мега баницата с измислени от тях шеговити късметчета.

Ясно си спомням как тогава майка ми се прибра след коледното тържество с приповдигнато настроение и започна да ми разправя на кого какво му се било паднало.

- Представяш ли си какъв късмет й се падна на Тодорова – "срещи по вечерно време"? Ха-ха-ха, на тия години с кого ли ще се среща тя вечер?… Най-много с някой ученик или родител. На мен пък ми се падна "печалба от тотото" - дали да не пусна фиш? А пък Мария Божинова, моля ти се, изтегли „сърдечни трепети"! Ох, много се смяхме...!

- Охо-о-о, Мария сега да не вземе да се впусне в някоя щура любовна авантюра, а? – закачих я аз.

- Ами-и-и - смееше се майка ми, - да го видя, няма да го повярвам, тя е над тези неща… Хм, но всъщност знае ли човек какво го очаква?...

Минаха празниците и няколко дена по-късно телефонът у нас иззвъня. Вдигнах слушалката и чух гласа на майка ми, който сякаш идваше от бездната. Говореше тежко и бавно:

- Аз съм…Случи се нещо ужасно…

- Какво е станало? – изплаших се на свой ред.

- Мария, Мария си отиде… - изхлипа майка ми.

- Как така си отиде? Къде е отишла?... – не можех да схвана думите й.

- Пренесе се в един друг свят… Днес Мария почина… – изрече тя бавно и се задави в плач.

- Почина?! Как така почина? Не мога да повярвам! Че нали съвсем скоро се виждахме, тя беше в отлично настроение, шегуваше се, смееше се… Как е станало?

- Станало е внезапно. Сърдечен удар!

- Сърдечен удар ли? … - опитвах се да асимилирам новината - Значи сърцето й не е издържало!... Сърдечен удар!…

Замислих се и в този миг си представих туптящо човешко сърце, което трепва за последен път и спира да бие завинаги…Трепване ли казах?...О, Боже! Нима това е значел късметът й от баницата!?!…

-----------------------
Разказът е написан по истински случай