Целувка по горната устна или денят на соления дъжд

 На пътя те срещнах и видях, че днес не е днес, а е било вчера и вече е късно да те извикам и да те взема с мен.
 Ще ми се да можех да ти кажа всичко това, да можех да докосна очите ти и ирисите им да затрептят в очакване на моите.
 Осмелявам се въпреки всичко да си пожелавам толкова много неща и да очаквам дядо Коледа с онзи чувал, в който моят подарък не заема никакво място, ала тежи ужасно много. Добре, че благородния старец има тренинг и носи на много от нещата, които ние простите хора така и не се научихме.
 Седя отново на терасата. Това не е същата тераса. Това е онази тераса от преди много години, която е отново тук...
 Топлото слънце уж не е така силно, но потта се стича на малки вадички покрай носа ми и не спирам да си мисля, че някой ден аз също ще се стека по стените си и малко солено езерце ще остане в краката ти. Ти ще се питаш що за солен дъжд е това...
 Остава ми да се помоля и на него... - Тате Господ, за да ми направи една последна услуга... - да ти каже, че това съм аз и аз съм този дъжд.
 Това в краката ти са моите солени дни, белязани от сълзите, които толкова събирах за теб, белязани с нощите, които не събирах и се опитвах да изхвърля в сутрините и които явно са се запазили като чернови именно за този миг, когато с език ще преминеш през горната си устна и ще усетиш онази странна сол, която уж е сол, а на тебе ти е сладка...
 Говоря несвързано... отново говоря така. Ти беше свикнал на несвързиците ми и дори не ти правеха впечатление, всичко ти беше ясно, а хората около нас оставаха така шокирани, че някои дори ти даваха от онези съвети... които са така снобарски и обвързващи, караха те да се чувстваш като хванат в капана на това, което си ти, за сметка на това, което другите искат да направят от теб...
 И в един ден...
 Ти избра тях.
 Избра ги и забрави за мен.
 Това не ме натъжава вече, съжалявам, че те загубих... но знам, че натъжава теб, защото знаеш, че никога няма да бъдеш така свободен, колкото и аз да се моля за това... знаеш, защото не се осмеляваш да си го пожелаеш.
 Не пазиш мен дори като чернова, но в онзи ден... - Денят на соления дъжд, ще си спомниш и малката солена капка ще се разтвори в мен както се разтвори едно време...
 Не преставам и аз не преставам...
 Облизвам долната си устна и не те забравям, вечно ще те помня, защото съм вечна.
 Може и нескромно да прозвучи, но мен не ме е грижа.
 Не помня някога да съм страдала от излишна скромност, особено пред самата мен, но винаги ми е било неловко да слушам хвалби от околните.
 Това го смятам за прекалено снобарско и нереално, чиста проба лъжа на някое краставо куче обречено на адски мъки, заради своята подлост.
 Знам, че заради това си мислене останах отритната и заради това ми мислене ме намразиха толкова и те отнеха от мен, защото краставите кучета бяха надушили моето най-слабо място, което те нямаха и не познаваха... любовта ми към нас двамата.
 Кучешката завист е ужасна, често сравняват кучето с нещо толкова благородно... а защо тогава го сравняват не само с това. Понякога казват това и за котките, но излиза, че те са много по-благородни същества, защото съществуват съвсем отделно, имат свой живот и начин на мислене, взимат решения и изискват от хората не само да искат, а и да дават.
 Кучетата само дават... бият ги, а те сляпо се подчиняват и търпеливо чакат някоя мизерна ласка...
 Както много хора правят... и накрая с толкова малките си желания нямат и не постигат нищо.
 Аз въпреки всичко ще се стопя щастлива, това няма как да се промени, защото вече се е случило. Сбъдна се най-голямата ми мечта да изпитам истинско разграждане в атмосферата, която с теб създадохме... вярно е... и ти помогна за това, макар и да се уплаши и да избяга, защото някой ти каза, че било страшно... и ти го послуша. И ето, че пак до тук се стига...
 Страхът се показва само тогава, когато някой го извика.
 Някой ми прошепна, че те е видял и не си бил същия... това никак не ме учудва, но те разбирам, ти направи последния си избор...
 Но... щом те разбирам защо тогава не искам да продължа и да живея... не помня някога да ми е дремело за някои безполови същества и да страдам от някаква гузна благородност...
 Недостатъкът при мен е, че съжалявам понякога бездомните кучета и съм проляла не малко сълзи, заради това, че те са обречени и не мога да им помогна. Не мога защото уж помогнали им, те ще ми „помогнат” да се изгубя... веднъж не се вслушах в знанието си и това ми костваше доста скъпо, костваше ми теб.
 Моята последна и най-жестока грешка...
 За това искам да си простя...
 Когато тези мои мисли те достигнат и върхът на езика ти изтръпне, ме пусни и ме освободи от това проклето безсмъртие.
 Не се сещай повече за мен... това е последното ми желание.