Убийство в "Левски" - 8

Момичета излязоха от входа. Там беше трупът на Стефан заобиколен от обичайната групичка сеирджии. На хората просто им бе генетично заложено да сеирджийстват. Сестрите се промъкнаха измежду тълпата и погледнаха безжизнето тяло. Хареса им неестествената форма на крайниците в комбинация със следите от гуми. Малката сръга голямата в ребрата:
 - Вего, тръгвай. Антон ни чака.
     Ругатнята на голямата се загуби в сирените на идващите патрулка и линейка.


***

     Вече два часа чакаха някой да им обърне внимание и никой не го правеше. Търпението им се изчерпваше и имаше реална опасност някой да си плати сурово за това. Не бяха предвидили такова развитие на нещата. За пореден път Антон прецакваше всичко. В момента трябваше да посрещат Анелия на летището вместо да киснат в миризливото РПУ. Явно беше време да се разделят:
      - Елфи, ти отиваш и взимаш Ани, след което се прибирате в нас, а аз ще остана тук и ще видя какво мога да направя.
     Като по команда малката стана и тръгна, а голямата остана да си барабани с пръсти и да се изнервя още повече със забит в земята поглед. Точно тогава по коридора се чу тракането на токчета. Как само мразеше този звук. Забиваше се директно в мозъка й. Токчета приближаваха и тя с мъка се удържаше да не извие врата на приносителя им. Спряха пред нея. Погледна ги – чифт хубави обувки, чифт хубави крака... чу се и приятен глас:
      - Вие вероятно сте братовчедката на задържания и дъщерята на починалия. Аз съм лейтенат Милена Ангелова. Ще ви помоля да дойтете с мен.
     Вега се изправи и погледна Милена в очите. И двете не се харесаха. Всъщност, по-точно би било да се каже  и двете се намразиха... Вървяха една до друга по коридора, а токчетата все така потракваха...
      - Влезте и изчакайте, ще се върна всеки момент.
     Е това вече беше върхът!!! Не стига, че й нарежда ами и изчезва нанякъде! Самообладанието и се изпаряваше с доста впечатляваща скорост. Едно гласче в главата и се опита да и каже да се успокои, но тя го срита бежалостно. Лейтенант Ангелова се върна придружавана от нещо много смачкано и смътно приличащо на човек, а то бе придружавано от двама униформени.
      - Фегинкооо, я шам ше ... – опита се да изфъфли нещото.
      - Я да млъкваш – креснаха всички в стаята и Антон се ухили някак беззъбо тъпо.


***

     Пушеше поредната си цигара и единственото, което схващаше от всичко казано до тук беше, че няма да може да направи нищо за братовчед си. Говореха и за някакви закони, алинеи и всякакви такива глупости. И както изглежда никой не забелязваше потрпването на дясната й ръка. Гласчето в главата й се размърда и заразтрива натъртените си ребра. Опита се да каже нещо и вратът му бе пречупен. Точно в този момент й просветна. На Милена също й просветна, но беше заради тежичкия юмрук стоварен с голяма сила в носа й. И на униформените им просветна и доста бързо я обезвредиха. Антон се хилеше...


***


     „Анелия – екзотична, нисичка, брюнетка с изключително големи гърди.” Това беше нещото, което хората обикновено асоциираха с нейното име. Само дето бъркаха.... много бъркаха. Тя бе идеалната машина за убиване – без съвест и без лимит. Имаше един единствен недостатък съзтезаваше се със себе си. И никога не беше доволна от резултата – защо винаги една част от нея се оказваше губеща. Работеше като убиец, а хобито и беше да убива. Бавнo.

     Точно в този момент гореспоменатата личност се измъкваше от изхода за пристигащи на аерогара „София”. С един поглед намери Елфи и и кимна. Нямаше прегръдки, нямаше усмивки:
       - Сестра ти?
       - В районнто е. Опитва се да измъкне Антон – Леко повдигната вежда беше достатъчен въпрос – Трева?
Петнадесет минути по-късно те вече седяха удобно в хола на апартамента. А малката разказваше подробно какво се бе случило. На финала на разказа телефонът звънна и единственото, което се чу бе:
       - И мен ме задържаха...


***

     Следовател Георгиевски седеше в кабинета си и все още се подхилкваше. Беше му адски забавна цялата случка с Милена и една от дъщерите на покойника от „Левски”. Още го болеше гърлото от внезпния пристъп на смях, който го обзе, когато научи. За да не покаже това пред колегите си му се наложи да изиграе кофти тютюнджийско закашляне, но болката си струваше. Да удариш Ангелова си беше почти като да „удариш” 6-ца от ТОТО-то. Но пък от друга страна и тя си го заслужаваше. Напоследък толкова си бе навирила носа, че лазеше по нервите на повечето си колеги. Ако трябва да сме честни, тя лазеше по нервите на всичките си колеги... Просто някои от нервите бяха свързани с различни части на тялото...
     На врата се почука и един от униформените въведе в кабинета чифт цици. Всъщност те имаха и тяло, и доста привлекателно лице, но Георгиевски някак пропусна този факт.
     Анелия и Елфина слушаха пелтеченето на Георгиевски. Той от своя страна се потеше и не изпускаше Циците от поглед. Точно поради тази причина изпусна да забележи преценяващите погледи на момичетата. Поискаха да се видят със задържаната и колкото и да бе странно това им бе разрешено на момента.
     По нищо не си личеше, че се  срещаха две приятелки, които не се бяха виждали повече от две години. Няколко изречения разменени на две – на три, бърза прегръдка и едно малко листче, което никой не забеляза. На листчето пишеше „Утре в 8.00. Чакай ме.”


***

     Апартаментът в ж.к. „Левски” бе тих. Елфина спеше, майка й спеше, а Анелия постави бележката със съдържание „Ще се грижа за нея” върху телевизора и безшумно се изниза през вратата. Още докато излизаше от входа набра някакъв номер и проведе кратък разговор на испански. Минути по късно телефонът й звънна. Тя знаеше кой е:
       - Искам кола, която да ме изведе заедно с нея от България. След това искам самолет, който да ни върне обратно в Куба. И...
       - И май искаш прекалено много, А!?! – Мъжкият глас звучеше леко раздразнено.
       - Дойчине, искам да те питам ще можеш ли да живееш спокойно, знаейки че вече не работя за теб?
       - Какво искаш да кажеш с това? – Гласът бе леко поомекнал. Той знаеше, че я дразни когато се прави на тъп. Много добре разбираше за какво говори. – И в колко часа да ви чака колата?
      - Ами в 8.00 ще намина да я взема. И...
      - И без много трупове след теб!!!
      - Обещавам!


***

     Точно в 8.00 часа на другата сутрин Анелия влезе в сградата на РПУ-то. Мина по ужасно дългия коридор и спря пред вратата на Георгиевски. Почука и се отдръпна. Вратата се отвори и в рамката й се очерта женска фигура. Докато се разминаваха Анелия едва не се задави от смях. Значи това беше ченгето, което Вега бе ударила. Доста добър удар... и колко ли ще струва пластичната операция!?!
     Георгиевски седеше на стола зад бюрото си. Погледът му направо грейна когато видя кой бе посетителят.
     С плавни движения и полюшваща се талия тя стигна до него. Наведе се бавно и дрезгаво прошепна в ухото му:
        - Кажете цената си...
 Георгиевски си помисли, че точно така се получават инфарктите. Чудеше се какво да каже. Тя веднага надуши колебанието и се усмихна разтапящо и самодоволно. Не се бе излъгала в преценката си за него. Похотлив дъртак – това беше той...Но сега нямаше време да го накаже. А как само и се искаше да има 10 – 15 мин. на разположение... В тишината на кабинета се чу ясно тупването на две тлъсти пачки и гласът на Анелия:
        - Мисля, че ще са достатъчно. Да вървим, ако обичате.


***

Самолетът набираше височина, а в него едно момиче повръщаше неудържимо...


<< Предишна                     Следваща >>
Всички: 1 , 2 , 3 , 4 , 5 , 6 , 7 , 8 , 9 , 10