avatar

По ръба на детското и възрастното

от arebe magare на 03.04.2016 01:12 0 коментара , 44 прочита
Разговор с детската писателка Петя Кокудева
 
- В каква българска детска литература влезе ти като автор? Какво в нея е огънят – и какво пепелта?
- Иде ми да ти отвърна с едно изречение от “Ние, врабчетата”: “Хей, хей, къде там нанагоре, драги ми господине, на насекомото не се разрешава да се издига нагоре”. И аз горе-долу така - дребен бръмбар съм, че да мога да доближа много огъня, но поне ще се опитам да прелетя наблизо. На влизане в литературната ни градина, пък и досега, имам смътното усещане, че в нея растат повече цветя, отколкото дървета. Повече красиви индивидуални гласове и по-малко школа, традиция, която има силна и дълбока коренова система. Тревогата в това е, че цветята, макар и уханни, сами по себе си са доста крехки и сезонни, а пък дърветата са дружки с усещането за вечност. Ние си имаме жабешките истории на Радичков, мушмороците на Виктор Самуилов, добрите писма на Валери Петров, Лисковите приключения на Борис Априлов, приказките на Маргарит Минков… Огън си имаме и той топли не по-слабо от този на световните детски автори. Но ми липсва поддържането на огъня, прехвърчането на искри и идеи между и през поколенията. Не е логично в страната на такива изкусни детски майстори на римата, да речем, римуването да се е превърнало в нарицателно за кичозно и лесно стихоплетство. Не е логично да цитираме до припадък профанизирани вече откъси от “Мечо Пух”, а да сме далеч от съкровищата под носа ни. Ако Мечо Пух е казал: “Не можеш да седиш в твоя ъгъл на гората, чакайки другите да дойдат при теб. Понякога трябва ти да ходиш при тях.”, то Лиско е казал нещо точно толкова хубаво: „...ако всеки седеше у дома, нямаше да има нищо. Представи си: Христофор Колумб цепи дърва на двора и прави туршии. В това време Америка чака ли, чака да я открият.” Все си мисля, че огъня ние си го имаме, но той бързо се превръща в пепел, защото… чуждият огън винаги ни изглежда по-топлещ. Същата липса на общуване между различни литературни опитности и традиции аз виждам и в детската илюстрация. Недоумявам как при наличието на такива прелестни детски издания от моето детство през осемдесетте (Вадим Лазаркевич, Стоян Атанасов, Любен Зидаров, Тоня Горанова, Александър Поплилов и др.) сега изобилства от визуален кич по детските щандове, а типографията, която толкова ме въодушевява като изразно средство, се е превърнала в тъпография.
- Българската литература за възрастни и българската литература за деца общуват ли помежду си? Защо според теб оперативната литературна критика върху детски книги е в упадък – и как се отразява този факт на книжния пазар?
- Мисля, че детската литература в България все още не се възприема като поле, в което никнат „големи идеи“, и в този смисъл рядко е част от събитията в литературния пейзаж (малко и някак маргинализирани са фестивалите, дискусиите, наградите за детска литература). Тя още си остава свързана с умилителното и умалително говорене, с представата за плюшено писане… Но мисля, че това с добра скорост се променя. Нямам очаквания авторите на литература за възрастни да ни припознаят като част от „семейството“ и да заобщуват с нас, даже е по-добре да ни гледат критично и подозрително – това лично за мен е полезно затруднение, защото те държи нащрек, задава ниво и те кара да искаш да си по-добър. Колкото до оперативната критика... Детската литература е като всяко изкуство – то не включва само писането. Бидейки част от това поле, на мен ми е важно да познавам традициите му тук и навън, да чета всекидневно детска литература - защото ако ти, като детски автор, не си страстен читател на детски книги, как ще убедиш някой друг, че това е вълнуващо четиво?! Детската литература е необятна и в постоянна динамика – тя не е само „Пипи Дългото Чорапче“ и Андерсен. Годишно по света излизат десетки великолепни книги, които си струва да прочетеш. Да не говорим за значимите книги, посветени на детското четене, като тези на Януш Корчак, Корней Чуковски и пр. Освен това, мен ме вълнува силно и визуалната култура, която гради литературата за деца през илюстраторите си. За да си в час с всичко това, ти трябват солидна отдаденост и време. Може би е логично да няма много хора, които да искат да се посветят на толкова „тясна“ материя. А на въпроса ти за книжния пазар... За мен не е толкова опасно да имаш лош вкус или пък твърде елитарен. Много по-ужасно е да ги смесваш безразборно, което често се наблюдава. Не може в понеделник да възхваляваш „Лятна книга“ на Туве Янсон, а във вторник - някоя треторазредна книжка с кофти илюстрации или лош превод. Защото хората остават с впечатление, че това са книги от една лига. А те са от различни планети. Струват ми се опасни тези резки зигзази във вкуса.
- Кои са твоите учители – не само в писането за деца?
- Баба ми, която беше преподавател по литература, но никога не ми каза: “Чети! Важно е.” Просто ме заразяваше със собствената си страст да мисли по книгите, които чете. После членството в Клуб “Дебати”, където се научих, че всяка теза е вярна и оборима едновременно, както и че умелата риторика може да е безсмислена, ако я ползваш, за да налагаш мнение, а не за да водиш конструктивен разговор. Ирен Александрова, моя преподавателка от СУ - тя ме посъветва да не се тревожа, “когато текстът ми се опъва и съпротивлява” - това значело, че е жив. Екатерина Йосифова, която успя да изгради у мен самокритичност, каквато не притежавах. Шел Силвърстийн, Туве Янсон, Ромен Гари, норвежкият поет Oлаф Х. Хауге...
- Какъв път на писател измина ти от „Лулу” през „Малки същества” към „Питанки”? Поставяш ли си конкретни задачи в отделните книги? Кога имаш чувството, че си успяла?
- Най-интересното по този “път” е как кристализираха важните за мен неща в писането. От по-мечтателна и абстрактна в началото (сега това ме дразни!), понастоящем съм много по-изкушена от сложността и обикновеността на конкретното, от тънкото острие на самоиронията. Важна цел във всяка книга ми е да има ясна концепция, да е добре споена вътрешно, а не просто да събера едни стихотворения. Ако мога да дефинирам някакво чувство за успех, то е свързано с моментите, когато успея да намеря живописен конкретен пример за дадена абстрактна идея. Както в едно свое (гениално за мен) стихотворение, Шел Силвърстийн изследва какво значи да си добър и лош чрез черно-белите линии на зебрата. Пита се: “Абе, тя черна на бели линии ли е или бяла на черни? А ние? По-скоро добри с лоши моменти ли сме или лоши с добри черти тук-таме?” Да измислиш такова стихотворение като “Zebra Question” - за мен това е успех. Аз още не съм го постигнала.
- А от какъв тип редактор има нужда поет с твоята творческа нагласа?
- Суров и обичлив. Мисля, че това е труден и рядко срещан баланс. Обикновено по-меките хора не са така безкомпромисни, а безкомпромисните невинаги имат чувство за такт. Ако един редактор е твърде суров, без да е обичлив, това прави творческия процес непосилен и отнема от енергията на автора да работи по текста си с нужния ентусиазъм. Ако редакторът не е достатъчно критичен, то пък от това страда книгата. Аз съм имала само един редактор и това е Екатерина Йосифова. Като казвам “суров и обичлив”, описвам нея. За мен тя е учител по мислене и подход към живота, а не просто литературен редактор. Изобщо, не се сещам как мога да й се отблагодаря за всичко, на което ме е научила съзнателно или просто чрез личен пример.
- Как работиш с италианската художничка Ромина Беневенти?
- Първо й превеждам книгата на английски. После тя започва да ми праща скици на молив - обсъждаме всяка и стигнем ли до единодушие, че е подходяща, Ромина прави пълноцветната рисунка. При “Питанки” само рисуването отне около 10 месеца (книгата трябва да е завършена и редактирана, преди да се премине към илюстриране, за да няма риск от промяна и отпадане на рисунки). Като цяло се научих на търпение и е прекрасно, че имам възможност да участвам и във визуалното претворяване на текстовете - това е съвсем друг тип мислене.
- Ти постоянно се срещаш с деца – какви митове за роденото в дигиталния свят поколение оспорва докосването ти до него? В какво е предизвикателството да общуваш с тях?
- Лично за мен мит е, че не четящ е винаги равно на глупав. На днешните деца им се налага да попадат в исторически нови житейски ситуации и неистово информационно замърсяване, които ги принуждават да са доста оправни и преждевременно зрели. Те нямат невинно, спокойно и емоционално обезопасено детство, каквото в голяма степен е имала моята майка, например. За тях литературата понякога е наивна, а не те самите. Не съм от тези, които обявяват четенето за манна небесна и го прокламират навсякъде, не защото не вярвам в него, а защото не мисля, че така работи обичта. Както се казваше, ако искаш да направиш някого моряк, не го учи как се прави лодка, научи го на носталгия по морето. Колкото до предизвикателството с децата, то е да удържиш да чуваш и виждаш непрестанно какво мислят твоите читатели за твоите текстове - някои ги харесват, други - не, на трети са им безразлични, четвърти ги научават наизуст и съветват училищната библиотека да вземе от твоите книжки. Като цяло, срещите с деца са доста каляващо, непредсказуемо преживяване. Но пък са и най-непосредственото, весело и извикващо всичките ти сили приключение.
- Какво тогава, според теб, трябва да бъде литературното образование в България?
- Би било страхотно в литературата да влязат дебатите. В условия на здравословен спор всяка тема е интересна (ние, като ученици, мъкнехме дебелите речници и книгите на Карл Попър из барчетата, за да се готвим за училищен дебат - беше грандиозно вълнение). Паисий бил скучен? Ами тогава, нека организираме дебат между класовете: “За и против изучаването на “История славянобългарска”. Така децата неусетно ще проучат текста, ще трябва да изградят свои дефиниции за “скучно” и “интересно”, ще интегрират литературата в най-креативната човешка дейност - играта. Освен това, ще има многобройни други деца, които ще искат да слушат своите съученици, докато говорят за Паисий. Това е много различно от кух entertainment и озабавляване на литературата. И още нещо: в някои училища по света съчиняват стихотворения за цифрите в час по математика; писатели като Джон Шеска правят книги (Science Verse), в които поезията и науката са сродени и се взаимообясняват. Литературата не е самодостатъчна, тя е свързана с всичко - бих се радвала да я изследваме по-често ръка за ръка с други изкуства или науки. Това ще й придаде по-естествен и общителен облик, не така каноничен и дистанциран.
- Ти си колекционер на детски книги от цял свят. Какви тенденции в книгоиздаването наблюдаваш към днешна дата? И как българската ситуация се вписва в тях?
- Тенденция е страховито добри художници да се посвещават на детските книги - в това отношение сме най-далеч от света, не защото нямаме добри илюстратори, а защото някак си липсва масово разбиране за важността на визуалната култура. Жанровото експериментиране е друга тенденция - детските книги отдавна не са затворени в класическите приказки, роман, стихотворения, с които в България сме свикнали. Има какво ли не: картинни книги, книги без думи, книги-дневници, книги с писма, edutainment книги, преплитащи ученето и четенето за удоволствие, книги-игри, книги-апове, които са нещо средно между книга, филм и игра. У нас в последните години бавно напредваме, но това се случва главно със силите на няколко малки издателства. Няма мощна задруга зад детската литература, а така трудно се постига устремна скорост.
- На финала оставих най-трудния въпрос: може ли да се пише едновременно за деца и за възрастни?
- Може, но то не е до тип писане, а до тип човек. Някои хора просто са си такива - живеят по ръба между детското и възрастното (не само в литературата) и сами не знаят защо е така. Това писане не е стратегия. Както казва Луис Карол, един писател не пише детски книги, защото обича деца, а просто защото този жанр е най-подходящата форма за това, което има да каже. Ако това, което има да каже, е интересно на хората, те ще го прочетат, независимо на колко години са.
Въпросите зададе Марин Бодаков
7 март 2016
 
Петя Кокудева (1982, Смолян) е автор на книгите с детски стихотворния за възрастни „Лулу“ (2011) и „Малки същества“ (2014).В началото на годината излезе третата й книга с марката на „Жанет 45” - „Питанки“, отново илюстрирана от италианската художничка Ромина Беневенти. Петя активно се среща с деца из цялата страна, за да четат и да измислят заедно. По професия е копирайтър, по хоби – колекционер на детски книги и илюстрации.
Премиерата на «Питанки» беше на 13 март т.г. в София.

В-к Култура











Разпечатване