Идеята да се финансират частни училища през държавния бюджет има интересна история през последните 60 години, която обаче заслужава да бъде разгледана в отделна статия. Нека тук се опитаме да я разгледаме извън този контекст, както и извън парламентарните търкания на големите партии. Партийните противопоставяния често се мотивират от краткосрочна конюнктура, ставайки по този начин безсмислени, почти колкото политическите субекти, които ги изразяват.
На пръв поглед, предложението е в разрез с политиката на съкращения от последните няколко години. От една страна, на исканията за повече разходи, които изглеждат справедливи (например за достойни заплати за учителите), се отговаря със студената логика на финансиста – прави сте, но няма пари и не можем да го изпълним. При предложението за субсидиране на частните училища логиката сякаш е обърната, това е логиката на солидарния състрадателен гражданин – няма пари, но е справедливо, затова ще го изпълним.
Обаче справедливостта на предложението също се аргументира по странен начин – с необходимостта да има равнопоставеност между децата. Кой би бил против това? Няма спор, че всички деца трябва да имат равни възможности да получат качествено образование, но последващото твърдение, че хората, които могат да си го позволят и избират да запишат детето си в платено училище, са обект на несправедливост, не е така безспорно.
Излиза, че тъкмо онези с най-големи възможности, които могат да напуснат все по-пропадащата обществена образователна система, заплащайки една солидна сума, са дискриминирани в резултат на решението и възможностите си. Това е съвсем различно понятие за дискриминация от онова, което намираме в тълковните речници, но иначе е доста популярно. Тук отново трябва да оставим за друг случай интересната история на поредицата от реформи, които бидейки пропазарни, т.е. естествени и добри, трябваше да решат всички проблеми в системата, но вместо това резултатите продължиха да се влошават. На всичкото отгоре, актуален доклад на Световната банка стига до извода, че най-големият проблем на българското образование е сегрегацията, т.е. разделянето на децата според социално-икономическия им статус [1]. Значи частните училища не би трябвало да засилват тази сегрегация, ако искат да получат публично финансиране: те трябва да са достъпни и да осигуряват търсената равнопоставеност.
Тук идва следващият аргумент, който гласи, че частните училища следва да получат държавна субсидия за всяко дете, защото това ще повиши достъпа на не дотам богати хора до тях. Така вече се признава невъзможността на мнозинството да се възползва от тях (признава се сегрегацията), но се изразява надеждата, че услугата им все пак ще стане по-малко елитна. Не е ли по-логично, щом вече сме приели принципа на равнопоставеност, училищата, получаващи държавна субсидия, да са достъпни за всички деца? Ще се спрем на този въпрос по-надолу.
Обаче дори и обосновките на предложението да не звучат убедително за хората, които няма да получат никакви ползи от него, от това не следва непременно, че то е безсмислено. Най-малкото, защото далеч по-безсмислена изглежда надеждата настоящото правителство или парламентарната му опозиция да решат някой от основните проблеми в образованието. Щом никаква организирана политическа алтернатива не е обозрима, не е ли по-логично да разтоварим, доколкото е възможно, управлението от неговия ангажимент в образованието? В крайна сметка начело на държавата стоят хора, чиято мисъл в перспектива стига дотам, че под реформа в железницата да разбират закриване на линиите, които не отговарят на счетоводните критерии за рентабилност. Могат ли те да устроят система, създаваща критично мислещи личности, които да търсят и да се съмняват, като същевременно понасят уверено стихиите, на които ги подлагат все по-резките глобални промени – пазарни, културни и климатични – неподвластни на действията им? Едва ли.
Затова общественото финансиране за частните училища може да е шанс за образователната система, но не като се раздадат по 2 хиляди лева на калпак и се надяваме свободният пазар да си свърши работата, както ентусиазираните [2] привърженици на промяната изглежда си представят. Преди всичко, частните училища трябва да имат избор дали да приемат или не публична субсидия за своите възпитаници. Приемайки я, те биха поели и обществен ангажимент и следва да съблюдават някои правила, които не са далеч от здравия разум, освен за онези, чиито common sense подсказва, че целта на образователната система е печалбата на собствениците. Някой от тези принципи са по-подробно развити в статията на Умберто Еко „Що е то частно училище?“, публикувана на български език в изданието „Връща ли се часовникът назад?“ (2010).
Те трябва да ни предпазят от създаването на образователна система на две скорости: едната за заможното малцинство, което може да си позволи частно училище и друга за винаги губещото мнозинство, обричащо децата си на безперспективност в недофинансираните публични училища, защото не може да доплаща такси, каквото е положението в САЩ според Еко. Накратко, отново опираме до равнопоставеността.
1. Светогледна неутралност
Частните училища трябва да са свободни от религия и идеология. В практиката това е утопично, но като принцип е безспорно необходимо, ако не искаме да задълбочим сегрегацията. Безсмислено е различните християнски църкви да си правят собствени училища с обществени пари, мюсюлманските пък да направят свои и т.н. Националистите несъмнено биха спретнали собствена школа, в която да изучават „истинската“ българска история от времето на Ной насам. Щом държавата плаща на калпак, пречките пред всякакви виреещи под калпаците безумия отпадат.
Естествено, за тази опасност е помислено в проектозакона – все пак тук не сме Саудитска Арабия или Тексас – и той не предвижда финансиране за религиозни училища. В Южните щати има стотици частни училища на държавна издръжка, в които Старият завет се преподава с предимство или поне наравно с еволюционната теория. Най-вероятно Гражданската война и 13-тата поправка се разглеждат с известно недоверие – все пак те са 5-6 години след публикацията на „Произход на видовете“, а и Библията не забранява робството.
Но за да се избегнат подобни анахронизми, не е достатъчно да се забранят в закон. Иначе щяхме да имаме само закони без наказателен кодекс и без полиция. Трябва да има и контрол, което значи бюрокрация и допълнителни разходи. Ако някой още не се е убедил, че свободната конкуренция върви ръка за ръка с голяма държавна бюрокрация, която да я удържа в разумни рамки, и високи обществени разходи, сега му е времето. Но това, казват, е цената, която трябва да заплатим, за разбиването на държавния монопол в средното образование и други сфери.
2. Без допълнителни такси
Училищата, които биха предпочели да получават държавна субсидия за своите ученици, не трябва да поставят никакви такси, които целят да профилират класово състава. Тук отново се появява любимият на привържениците на предложението мотив за равнопоставеност. Не може училища, които получават обществено финансиране, да не са достъпни за всички деца, защото родителите им не могат да си позволят таксата. Някои държави, които финансират частните училища, дори забраняват филтрирането чрез изпит, така че да не се концентрират там децата на елитите, които имат повече възможности за подготовка [3].
Освен това, нито проектозаконът, нито някое изказване от страна на правителството навежда на мисълта, че съществуващите частни училища биха се въздържали от директно разширение на печалбата си с размера на държавната субсидия. Като частни фирми, регистрирани по търговския закон, тяхно право (даже задължение) е да максимизират печалбата. Освен това продуктът, който повечето от тях продават, е образование за елитите, като подбора се извършва тъкмо през таксата. Следователно, те нямат полза да намаляват таксите и да стават по-достъпни за не-елитите, тъй като така ще отворят пазарна ниша, която друг ще запълни.
3. Нетърговски организации
Това е спорен момент. Строгата счетоводна логика, която обикновено прилагат финансовите министри, когато искат да закрият или приватизират дадена държавна дейност, сочи, че няма как едно частно училище да не изисква плащане на допълнителни такси. Само субсидията не е достатъчна и за печалба на собственика, и за качествена услуга - не по-лоша от публичното дружество, лишено от търговски стимул. Има и примери за обратното – в Швеция частните училища са търговски дружества, но не поставят такси и приемат деца по реда на записване без оглед на техния социален или етнически произход [4]. Разбира се, Швеция е несравнимо по-богата, социална държава с високи прогресивни данъци, вариращи от 0 до 57% – трудно за осмисляне у нас, където всичко над 10% се възприема като сталинска репресия.
Освен това Чили – страна, която става поле за неолиберални експерименти по времето на диктатурата на Пиночет (същите експерименти у нас сега минават за връх на демокрацията) – тези дни обяви, че спира да финансира търговските частни училища от следващата година. Това е резултат от т.нар. Революция на пингвините – студентски протести и окупации, които с различна интензивност продължават вече 9 (девет) години.
В допълнение към това, висшето образование става безплатно за студентите, като нужните средства ще дойдат от увеличение на данъците за корпорациите [5]. Сега като преведох това изречение (медиите у нас пропуснаха да го направят), виждам, че то няма смисъл на български език. Но може би след няколко години ще възвърне смисъла си, а всички преди него ще изглеждат като безсмислено преповтаряне на очевидности. А ако това стане без да преживеем някой Пиночет, значи ще се окажем по-мъдри, отколкото се мислим.
Но пак ще се намери някой да възрази, че вече сме преживели не един Пиночет и в момента преживяваме друг, макар че съвременните му образи са по-смекчени и лишени от най-безумните си характеристики. Това възражение, както заглавието подсказва, намираме в сборника „Връща ли се часовникът назад?“ на Умберто Еко.
Изминаха първите 100 дни откакто кабинетът „Борисов 2“ положи клетва и вече има известни ориентири за посоката, към която той ще се стреми да води българското образование през мандата си.
Просветният министър Танев от квотата на Реформаторския блок засега предизвиква предимно насмешка с екстравагантните си изказвания и по сполучливия израз на Любослава Русева е по-подходящ за реформа в психиатрията. Характерно за него е и непостоянството в позициите – той измина пътя от това да призовава младите хора да напуснат България и да пътуват в „големия свободен свят“ до предложение срещу ограничаването на научната емиграция чрез въвеждане на безплатно образование за някои специалности срещу ангажимент от страна на студентите да работят в страната за определен период. За съжаление, поне към този момент, за реализирането на тази и други добри негови идеи, като актуализирането на учебниците, написани на далечен за учениците стил на изразяване и пълни с антинаучни безумия, инициативата за предоставяне на равни възможности за учениците, намерението за повишаване качеството на образованието и заплащането на преподавателите, не са предприети никакви практически действия.
Тъкмо обратното – в новия проектозакон за образованието, приет на първо четене в Народното събрание и ползващ се с подкрепата на Министерски съвет, има крайно обезпокоителни тенденции, които биха влошили състоянието на образователната система.
Най-знаковото нововъведение, с което се характеризира закона, е възможността за държавно финансиране на частни училища и детски градини. Изглежда тази мярка, за която определени кръгове лобират от години, е по-близо до реализиране от всякога.
Това изкривява напълно принципа на разделение между обществените и частните учебни заведения. Аргументът, че сегашното статукво дискриминира необучаващите се в държавния сектор звучи нелепо. Родителите, които избират частните училища (или детски градини), са обикновено такива с по-големи финансови възможности, които целят повече удобство за своето дете – то да провежда подготовката си в по-добри материални условия и в по-редуцирани паралелки с разширена възможност за индивидуален подход и т.н. Това е осъзнат избор и и тук не може да става дума за дискриминация.
Както повечето частни субекти, и училищата работят на пазарен принцип, за разлика от обществените те имат правото да развиват стопанска дейност. За каква равнопоставеност говорим, след като държавните и общински учебни заведения разчитат само на единния разходен стандарт за издръжката на ученик, на който от сега нататък ще могат да разчитат и частниците, които и без това могат да използват разнообразни методи за финансиране. Важно е да се подчертае, че в други държави, където съществува тази практика, субсидирането е свързано с определени ангажименти от страна на частните училища, като например намеса на държавата в организацията на образователния процес, намаляване или дори премахване на таксите за обучение, по – сериозни рамки пред източниците за финансиране и т.н. Нищо такова не е предвидено в законопроекта.
На фона на ниския бюджет за образование и постоянните приказки за нуждата от закриване или преструктуриране на „нерентабилни“ учебни заведения, тази идея изглежда още по-сбъркана. Държавата трябва да закриля преди всичко обществените институции, като по този начин защитава интереса на мнозинството, а не да се грижи за пазарния интерес на определени частни субекти.
В член 164 на закона се говори за „Валидиране на компетентности, придобити чрез неформално обучение и информално учене“ или с други думи така нареченото „домашно образование“ придобива законова рамка. Това означава, че от сега нататък нищо няма да задължава родителите да изпращат децата в предучилищна възраст на детска градина, а и след това на училище поне до навършването на 16 годишна възраст, както бе до сега. „Домашните ученици“ няма да са задължени дори да полагат изпит, с който да легитимират знанията си пред българската образователна система, а имат вариант да „валидират“ наученото чрез програми, взаимствани от чуждестранни системи.
Подобно решение е в тотален разрез с традициите и ценностите, които изграждат модерното общество. Посъщество то лишава детето от правото на образование и го превръща в заложник на своенравието на родителите му. Фактът, че родителят представлява и носи отговорност за наследника си, не му дава правото да взема такива съдбоносни решения от негово име. Именно поради това, че не винаги майките и бащите знаят кое е най-доброто за децата им, модерната държава е изградила необходимите норми, чрез които всеки индивид да се впише в обществото. И може би най-важната е от тях е традиционното училище – именно там хората се научават да изграждат споделени ценности, чрез които да усвоят културата на своята страна, да се социализират и разбира се да срещнат различни възгледи, като по този начин развият критичното си мислене.
Естествено, ние не отричаме, че в българското образование има сериозни проблеми, но това не е повод да бъде игнорирана цялата система на общественото образование – напротив, всички ние трябва с действията си да извоюваме качествената промяна в него.
В законопроекта има и други будещи тревога изменения, като например възможността да се завършва начално образование с двойки, преструктурирането на помощните училища и ресурсните центрове в т.нар центрове за личностно развитие, което по всяка вероятност ще бъде съпътствано и със съкращаване на някои от тях, разширяването на автономията на училищата и възможността за още по-голям брой видове учебници по определен предмет, което обезсилва ролята на единния държавен стандарт.
Като цяло можем с увереност да прогнозираме, че ако законът бъде прокаран в този му вид няма да разреши основните проблеми пред българското образование, а напротив ще ги задълбочи и ще създаде нови. По тази причина движение „Призив“ категорично се обявява против неговото приемане.
Любомир Гутев
Станете част от общност "Образование" за да коментирате и да създавате свои публикации. Ще се радваме да се присъедините към нас! Регистрирайте се сега!
всички ключови думи