Дордето народите бъдат разделени помежду си с машинациите на своите всевъзможни империи, конституции и републики, и дордето те, из сляпо низкопоклонничество към божиите помазаници, гледат един на други като на врагове, дотогава не ще има щастие на земята, не ще има бял ден за човека. Правителството и привилегированите класи у всеки един народ ще мъчат и притесняват сиромаха, ще поядат неговия труд, ще го държат в невежество, ще увеличават в квадрат и в куб неговите исторически глупости и в заключение на всичко това ще го изпровождат да бие и да изтребва брата си, или да бъде бит и изтребен от него.

Хр. Ботев

Възвишеното усещане да съдиш “този прост народ” набира особени величини покрай дати като 2 юни. Великото и непримиримо с безспорно по-ниското ниво на интелигентност на “народа” (от това на авторите съотвените му съдници) възмущение се изразява в трагични обобщения, постигнати след наблюдението на някой неспрял по време на сиренния вой, тичайки с торбата си с картофи да хване трамвая.  Последният, неспособен да оцени стойността на саможертвата на героите (олицетворена от споменатия вой), бива подложен на безмилостна критика, предлагаща многообразни, заслужени за подобни непатриотични престъпления, наказания. Този “смешен плач”, обаче, е толкова далеч от Ботев, колкото е и постъпката на тези, които не са спрели за минута мълчание под воя.

Отдавна сме загубили Ботев. Не го загубихме на Околчица, а под праха на пластмасовия портрет в училище, който ни гледаше с пластмасовата студенина на всяко нещо, сложено в рамка и окачено на стена, за да бъде поучение за някого. Ботев беше снимка на стената, “велик поет и революционер”, човек, написал неща, които трябваше да наизустяваме и повтаряме в клас и всичко това беше предвидено да ни образова и оформи като личности и патриоти. Десетки изписани страници за “лирическия аз” на Ботев бяха върховното жертвоприношение на неговия олтар, а “майце” ти беше основната мисъл, идваща при поредното необходимо наизустяване на литературните анализи на този, който беше имал достатъчно връзки, за да ги пробута на Министерството на образованието.

Загубили сме го не е най-точният израз. Откраднаха ни го. Ботев беше сведен до клише от ненужни превзети фрази в часове по литература и сирени на 2 юни, по време на които винаги някой избухваше в смях, гледайки сериозните лице на съучениците си. Образователната ни система открадна Ботев и го замени с някакъв бронзов образ, който с идолопоклонно възхищение бие бяхме учени да уважаваме. Изваден от контекста си и четен по начин, съвпадащ с настоящата политическа доктрина, героят беше снижен до скучен и архаичен образ, от които трябваше да се поучаваме под зоркото око на учителите ни. Маршируващите войници на площада над града, където Ботев загина без да дочака всенародно въстание, идващо на помощ, не бяха по-убедителни. Не казвам, че за всички ни беше така. Много, обаче, го усещаха точно по този начин.

Група негодници също се включи в кражбата. Те, в борбата си да намерят по-висок пиедестал за низките си страсти, не се посвениха да покатерят на всяка негова статуя, че дори и на Околчица, печелейки гласове и медийно влияние. Странни битки и странни хора обсебиха Ботев, превръщайки го в знаме на национализъм, към какъвто той никога не е бил съпричастен. Патриотари украсиха говора на омразата си със стихове на героя, някак премълчавайки някои от основните му разбирания за сметка на изопачено преувеличение на друга част от тях.

Тази кражба, ние, преоткрилите Ботев, въпреки училището, въпреки патриотарите и политиците (и политиците патриотари!), въпреки ядосаните коментари във фейсбук, тази кражба ние осъждаме. Тя е повече убийство от това на Околчица, защото погребва паметта, надживяла многократно рано отишлия си Ботев. Погребва я под прахта на изпразнен от съдържание портрет и принудено уважение. Ние си искаме Ботев обратно. Искаме си Ботев, който вярваше, че всяко правителство е съзаклятие срещу свободата на народа и цитираше анархиста Прудон. Искаме си Ботев, защитаваше Парижката комуна и мечтаеше за “истина, свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо..” Искаме си този Ботев, който отричаше национализма и омразата между народите, а не другия, който някои използваха, за да ни втълпяват омаза. Искаме си Ботев, който беше пияница и умря на 28, захвърляйки всичко, за да се бори за свобода. Искаме си Ботев, който беше нехранимайко, бедняк и клошар, спящ в изоставени сгради, луд и безотговорен. Непримирим в ненавистта си към всяко потисничество, без значение дали това на султана или това на чорбаджиите.

Точно както и когато е бил жив, Ботев днес би бил отхвърлен, маргинализиран, обруган и оплют. Той би бил човека, хвърлящ коктейл Молотов във витрината на някоя банка, когото виждаме всяка вечер по новините, докато някой съвременен султан или чорбаджия ни обяснява как силите на реда ще внесат ред и укротят радикалистите. Той би бил журналистът, загубил работата си, защото не пише това, което изнася на собственика на медията. Ботев би бил гневният млад студент, пребит от неонацисти, след като е защитил затворените в лагери мигранти. Ботев би легнал пред булдозерите, унищожаващи гората, заради нечия печалба. Ботев би вярвал в социална справедливост, равенство и солидарност. Ботев би се подигравал на “калугери и попове”, особено във времена, когато същите се возят в лимузини. Ботев би бил бездомник, анархист и побойник.

Ботев би умрял на 28, защото не може да понесе несправедливостта, в която живеем.

Този Ботев ни е нужен, но не като пиедестал, а като вяра, че саможертвата в името на другия си струва. Че империите, техните армии, богаташи и султани биват събаряни от идеализма, на тези, които не се страхуват да загубят главата си на 28.

Да си върнем този Ботев.