avatar
+4 4 гласа

Хайде да членуваме (правописно-синтактично)!

Честно казано, чудя се как да започна. Дали с това, че правилото за употреба на пълния и краткия член е онази правописна норма, която, по скромните ми наблюдения, най-много измъчва интелигентните българи и смущава спокойния им сън? Или с една констатация, направена от мой преподавател във Великотърновския университет преди години?

Ще започна с нея, пък дано ви подейства успокояващо. И тъй, паралелната употреба на пълния и краткия член при имената от мъжки род е най-изкуственото правописно правило в нашия книжовен език. Законно съжителство между две несъвместимости. Защото такова нещо в естествената, живата, говоримата българска реч просто няма. В нашите диалекти, на чиято основа се формират граматичните, лексикалните, правописните и каквито още се сетите книжовни норми, имената от мъжки род се членуват или само с кратък член (преобладаващо), или само с пълен (например в Централния балкански и в Странджанския говор). В нито един диалект не се срещат и пълният, и краткият член.

Защо и как тогава, ще попитате с право, се е наложило това изкуствено съжителство на граматични форми? История, приятели, история – борби за надмощие, опити за примиряване, съвместяване, така че да няма недоволни. Правилото, за което говорим, е едно от най-обсъжданите и най-променяните. Окончателно е утвърдено много отдавна – през 1899 г. с така наречения Иванчевски правопис (да не си помислите обаче, че коментарите са били преустановени като с магическа пръчица!). С едно кратко прекъсване (1921–1923) продължава да си действа и до днес.

И след цялата тази предварителна информация – да преминем към същността на въпроса. Така... Ще ви кажа нещо, което вероятно знаете. Написано е в предговора към “Нов правописен речник на българския език” (2002 г. – прясно-прясно!). Най-общо, пълните членни форми се употребяват, когато членуваното име е подлог, определение или именна част на съставно именно сказуемо, а кратките – във всички останали случаи. Толкова е просто и ясно! А вие се жалвате! Ами като напишете едно изречение, веднага започвате да му правите синтактичен разбор. За по-лесно – подчертавате подлога с една права черта, определението – с вълнообразна, сказуемото – с две черти и т.н.

Шегувам се, разбира се. И макар да съм филолог по образование, а може би точно поради тази причина, осъзнавам, че това правило е неуместно. Защото когато човек пише, той следи най-вече основната линия на мисълта си. За да спази правилото за пълния и краткия член, просто трябва да започне да прави анализ на написаното от себе си. Другите правописни правила (тук не говоря за пунктуация, т.е. за употреба на препинателни знаци), малко или много, са формални, на ниво морфема, дума, най-много словосъчетание, а това е на изреченско ниво!

Лош закон, но закон, са казали римляните навремето. Хайде да видим дали мога да ви бъда полезна с нещо. А да критикува всеки може. Ще представя с примери случаите, в които е редно да се пише пълен член:

1. Мисля, че ако човек малко се напрегне, може за секунда-две да посочи подлога в изречението. Например:
Директорът извика новия служител за справка.
Отборът бе победен от втория състав на гостуващия тим.
Във втория случай е важно да се определи правилно кой е граматическият вършител на действието, а не логическият. В действителност вторият състав на гостуващия тим е извършил този подвиг. Но ние няма да се подвеждаме и когато зададем въпроса “Кой бе победен?”, за да открием подлога, ще отговорим “Отборът”. Следователно тази дума заслужава пълен член.

2. Ако към подлога има определение, пълният член се прехвърля към него, да речем:
Силният отбор бе победен от втория състав на гостуващия тим.

3. Сега да разгледаме случаите, в които имаме именна част на съставно именно сказуемо. Тази изреченска част се определя сравнително лесно, не се стряскайте от названието й. Тя стои най-често след формите на спомагателния глагол съм и някои други глаголи, например явявам се, оказвам се, оставам, когато те се употребяват, малко или много, като негови синоними.
Нийл Армстронг е първият човек, стъпил на Луната.
В критичната ситуация Михаил се оказа мъжът с най-здрави нерви.

Във всички останали случаи извън изброените три се пише кратък член.

Има две формални правила, които могат да ви помогнат, когато се колебаете. Ако в дадено изречение едно име може да бъде заменено с той, то се членува с пълен член. Ако на негово място може да се постави него или го, редно е да се употреби краткият вариант.
С нощния здрач (с него) се появи и свежият полъх (той) на вятъра (на него).

Второто формално и неписано правило гласи, че ако пред едно име стои предлог, то задължително се членува с кратък член, например: на пазара, в пълния автобус, според мъжа ми.

И за да бъда изчерпателна, ето още три особени и редки случая на употреба на членовете:

1. С пълен член се удостояват имената от мъжки род в заглавия на книги, филми и др. – когато се срещат самостоятелно, например: “Рибният буквар”, “Храбрият оловен войник”, “Последният мохикан”.

2. Само с кратка членна форма се членуват съществителните имена от мъжки род, когато те представляват прякори и прозвища на лица, например: Иван Бухала, Петър Кривия.

3. Географски имена от типа на Хисаря, Предела, Леденика се пишат с кратък член.

Така стоят нещата. Като се рових из историята на българския правопис, се натъкнах на един любопитен факт. След 9 септември (годината е ясна) правителството назначава комисия от езиковеди и писатели, която да изработи проект за правописна реформа. У членовете на комисията явно заговаря здравия разум и те се произнасят за свободната употреба на двете членни форми – пълната и кратката. Министерският съвет обаче не приема това предложение и запазва старото синтактично правило. И ако досега не сте имали основание да се сърдите на Отечественофронтовското правителство, ето ви една сериозна причина! :)

В текста една дума съзнателно е написана с кратък член вместо с пълен. Открихте ли я?