„Целият преход бе резултат на един добре замислен и до голяма степен осъществен сценарий. Вглеждайки се в себе си, трябва да осъзнаем, че всеки от нас носи вина за този кръговрат и че само нашата активна позиция и намеса като личности… може да прекъсне това“. Думите са на д-р Тренчев, председател на КТ „Подкрепа“ – като че ли най-активният синдикат в последните години. Изрече ги пред конгреса на синдиката този февруари. Сигурно е прав – той познава добре „прехода“. Прав беше и когато каза „при фасадната демокрация липсва реализация на демократичните механизми“. Неговите хора демонстрираха това убедително, като преизбраха единствения си председател за 22-те години съществуване на синдиката.

Синдикатът „Подкрепа“ в никой случай не може да мине за пасивен зрител на „прехода“. Още от учредяването си като алтернатива на казионния КНСБ, той претендира да се бори „с левия и десния тоталитаризъм“ и да се нареди сред „основните консолидиращи фактори за бъдещето на нацията“. На дело това значи, че в годините на съществуването си „Подкрепа“ непрестанно стои в опозиция на БСП и… в подкрепа на „прехода“.

Основателите на „Подкрепа“ съзнателно търсят мимикрия с полския синдикат „Солидарност“, прочут по него време с борбата за демократични реформи в Полша. Разликите обаче са значителни. Още в началото на 80-те години на миналия век „Солидарност“ притежава милиони членове, 40 000 от които влизат в затворите, преди синдикатът да бъде укротен и превърнат в поддръжник на полския „преход“. Дотогава поляците организират стачки, блокиращи цялата страна, искащи самоуправление, а не капитализъм. „Подкрепа“ е основан през 1989 г. и когато президентът на САЩ го обявява „заедно със „Солидарност“ за един от големите противници на комунизма“, въпросният синдикат се състои от няколко десетки члена, повечето от които тепърва ще се появяват по телевизията през идните години… и трудно могат да бъдат наречени работници. Самият „харизматичен лидер“ Тренчев е близък до управляващите кръгове, какъвто остава и до днес. Макар да се обявява в защита на работниците, с намесите си в политиката „Подкрепа“ подкрепя реформите, които са в техен ущърб – орязването на социалните придобивки.

В първите години на „прехода“ хората, които искат промяна, се включват активно в синдиката и „антикомунистическата“ му дейност. Причината е, че той се представя като алтернатива на единствения друг синдикат КНСБ, чиито връзки с управляващите са явно афиширани и чиито кадри са до голяма степен кадри на Партията. Историята нататък я знаем – двата синдиката участват в „Националния съвет за тристранно сътрудничество“ и други подобни структури, където се договарят с правителството и работодателите от името на работещите в България. Когато на власт са политическите противници, съответният синдикат е по-предпазлив в сътрудничеството, но дългосрочната линия е ясно очертана – работниците разчитат все по-малко на държавата и работодателите и все-повече носят на гърба си тежестта на управленските грешки.

Връзката между лидерите на въпросните синдикати и държавата не е толкова явна. Винаги и навсякъде по света, със създаването на организирана работническа съпротива, започва борба за поставянето ѝ в услуга на управляващите. Профсъюзното движение в САЩ е само един от многото примери. Профсъюзното движение в България донякъде е пощадено, защото борбата отдавна е приключила. Освен в откритата политическа подкрепа, симбиозата между синдикатите и държавата се проявява и по други начини. Още с основаването си, „Подкрепа“ е финансиран и насочван от западните „агенции за демокрация“. КНСБ пък прие наготово от „социализма“ материална база, членска маса и ръководни кадри. Съществена роля на синдикатите по време на приватизацията е да подкрепят удобните сделки и да възпрепятстват неудобните сделки и непокорните директори. Самите синдикални ръководителите често са с много интересна биография. Например още в началото на „прехода“ „антикомунистът“ Тренчев е близък приятел на Илия Павлов, върти търговия с метали и химически суровини… и защитава правата на работниците. Днешният министър на труда и социалната политика Младенов доскоро се е „борил“ като секретар по социалните въпроси на „Подкрепа“.

Финансирането на синдикатите от политиците не става директно – не върви да се каже, че БСП подкрепя финансово КНСБ в името на социалната справедливост. А и партийните различия все-повече се размиват, защото кокалът е един, а всички политици са псета. Затова пък синдикатите наместват кадрите си в множество неправителствени организации, които получават пари по проекти, финансирани от българската държава, чуждите държави или направо от бизнесмени, които имат нужда някой да им върши черната работа.

Най-болезнената проява на симбиозата между синдикатите и властта е в законотворчеството. КНСБ и „Подкрепа“ са единствените синдикални структури, с които държавата счита за нужно да преговаря. Тя ги легитимира (както морално, така и юридически) като единствените пътища, по които хората могат да се борят за по-добри условия на труд. Синдикатите се отплащат, като от своя страна легитимират (морално и юридически) сделките, с които държавата и работодателите ощетяват работниците.

При това положение не е учудващо, че въпреки нерядко отчайващите условия на труд, стачните действия на работниците са малко. Още по-малко са тези, които са организирани чрез синдикатите. Когато има организирана стачка, по правило участват само местните активисти. Ако синдикалната структура на място обаче спечели борбата, лично вождовете отиват да се снимат със стачкувалите, сякаш са гладували заедно със стачниците.

Борбата не се води с изпитаните средства на стачката – саботажа и неподчинението, – а с параграфи и формуляри, писани в „сътрудничество“ с противниците. Така победители по правило са управляващите – като се започне от нечутите стачки в шивашките цехове и се свърши с огромните браншови стачки като тази на учителите преди няколко години.

Ясно е на кого му е изгодно да продължава така. Тренчев беше поздравен за запазването на поста си от множество държавни и партийни мутри. Лично министър председателят го поздрави с думите „Аз искам да го помоля доктора със своята мъдрост да продължи да работи за България. Докторе, аз предлагам да продължиме, защото това, което виждаш, ако се откажеме сега, просто техният сценарий ще успее“. Не знам защо управляващият държавата говори за „техният сценарий“ – той сигурно си знае най-добре. Ако обаче ги оставим да продължават така, и без сценарий мога да кажа, че не ни чака нищо хубаво.