Гарантиране правата и свободите на учителя, особено като деятел в обществото

Деятелността на учителя, на един истински народен учител, като деятел извън училището, е колкото важна толкова и ползотворна за обществото. Тя е величайно съдбоносна. И деня, в който нашите народни учители съзнаят тая своя задача и деятелно устремят своята енергия за работене в тая посока, в този ден те ще станат създателите на една нова ера за нашата страна. Нима нашето възраждане след пет-вековна летаргия не се дължи на няколко такива интелигентни, роду си предани труженици? Обаче, за най-голямо съжаление, трябва да признаем, че това право на учителя, да действа като учител и в обществото, постоянно се е открито или потайно оспорвало от черни ретрогради, и ако щете най-после и от тия, които величаво тръбят, че „ще защитават правата на учителя” и издават за това похилядни екземпляри от прословути „окръжни”.Но нека кажем една дума повече върху важността на тая обществена учителска деятелност, за която стават жертви на произвола толкова най-добри учители на народа.

Ще захвана с цитати, два от които са нарочно заемани именно из в. Прогрес, един от органите на това същото правителство, което издава окръжно за отнемане правата на 7000 български граждани – народни учители, като им отнема възможността да участват най-посредствено в изработването законите на общото отечество, макар че тия закони още на утрешния ден ще се упражняват върху самите тия 7000 граждани.

В бр. 24 на казания вестник от дата 22 Декември 1894 г. в една статия „Задачата на училищните инспектори” от някого си St. ние срещаме тия прекрасни думи:

„Кариерата на учителя е не само педагогическа, школска, азбучна, но и обществена. Учителите в народа имат високо призвание и то ще има историческо значение, ако се приложи във всичката си пълнота. Те са ръководители не само на подрастващото поколение, но и свещен светилник в мрака на обществено-политическите заблуждения и предразсъдъци в масата... Ето защо ролята на учителя по необходимост е двойна: педагогическа – в училището и обществена в живота. И за да може това начало да намери пълно приложение, за да принесе своите плодове, ние сме принудени да признаем свободата на действията, свободата на мисълта и съвестта.

„Интересите на образованието стоят по-високо от личните и партийни интереси!


Ние бихме желали всичката съдържателна стойност на исказаните от St. мисли да би се асимилирала от всеки, който би искал някога да говори за или против правото на обществена деятелност за учителя, и, повтаряме, независимо от това дали Г-н St. не е някой от тия Прогресисти, които днес говорят едно, а утре вършат друго, нам са скъпи тия мисли и ги подлагаме на вниманието на всеки добросъвестен читател, интересуващ се от въпроса.

В следващия 25 брой на същия журнал от 1 Януари н. г. в друга една статия „Нещо по училищните инспектори” от „Един Учител” се изказват същите начала:

„Ако има нещо, на което трябва най-много да се обърне внимание, то е образоватеното ни дело. Подобрете образованието и вие ще имате достойни членове на обществото във всяко отношение. Кой може да отрече това, че един тирански режим като Стамболовия (ние ще прибавим и като съществуващия „Белгийски”) може да се закрепи толкова дълго време, благодарение осъдителното равнодушие на народната маса, която поради своето невежество не можеше да разбира своите интереси и според тях да направлява деятелността в живота си...”

Учителят е фактор на народното въспитание в най-широкия смисъл на думата; той е преди всичко учител на обществото, пък тогава на младежта, с която специално се занимава, макар и това да не влиза формално в неговите обязаностти”.

Тая точка от въпроса отлично се е разбирала от участващите членове на Учителския Събор в гр. Казанлък миналото лято, където, между другите решения на събора, е взето и следото:

„Съборът, като взе пред вид, че учителите са учители не само на децата, но и на обществото; че едничката гаранция за народния напредък лежи в политическото и гражданско въспитание на масата; че учителят, особено селският, е лицето, което има най-голям достъп до народната маса и може да има най-много влияние върху нея; че не само кат учител, но и като гражданин той е длъжен всякога да си издигне гласа против произволите, от където и да идат те; че избирателната борба, митингите и други публични събития са училища за масата; че учителят е морално задължен да бъде учител във всяко училище; като взе всичко това пред вид, реши: политическите и лични убеждения, проповядването на тия убеждения чрез печата или чрез сказки в публични събрания, да не се взима за мотив на обвинение учителя в буйство, както до сега се практикуваше и да не се наказва за туй.”
(„Предстоящите реформи в нашето учебно дело”, „Учител”, Кн. I-II, 1894 г.)

В малката книжка „Учителите в обществено-политическата борба у нас” (сказка държана на 5 Март в заседанието на Панагюрското Окол. Учителско Дружество) се срещат следующите хубави мисли по темата що трактуваме:

„Учителят, не само като такъв, но и като обикновен член на обществото, има право и е длъжен да взима участие в борбите, които композират живота на това общество. Адам Дистервег ето що казва по този въпрос:

„Не трябва да считаме за учител в действителния и истински смисъл на думата оня, интересите на който не са яко свързани с явленията и действията в политическата, социалната и религиозна области.

Срам и позор да е на онзи учител, който съвсем не се меси във великите явления, които стават в народа му, както и във важните събития, които стават в татковината му. Учителят трябва да е деец на училището, на стъгдата, в общинския и окръжен съвет, в Камарата, в черквата, на всякъде”.

„Най-енергичните, най-пламенните борци във времето на тъй наречената борба за църковна независимост бяха народни учители, даскалите от народните училища. По време на революционната борба, най-решителните, най-идеалните апостоли на идеята за политическо освобождение от османското иго и даже за социялното освобождение от пашите и чорбаджийте, които олицетворяваха тогава социалната неправда у нас, бяха пак народните учители. Мнозина от нашите народни учители помнят това, знаят това и искат да продължават делото на народното събуждане, делото на политическото и обществено въспитание на народа.” („Дело”, кн. VII).

Пишещият настоящето, в една своя неиздадена още брошура, „Писмо до селския народен учител”, в обръщение към учителя, работещ между селското общество, сам е изказал своето мнение по занимаващия ни тук въпрос в следните мисли:

„...Твоята свещена мисия, твоята възвишена роля, не мисли друже че се ограничава, или даже трябва да се ограничава, както имат нахалността да проповядват някои тъмни личности, в четирите стени на твоето скромно училище. Не, не, хиляди пъти не! Тая роля, тая мисия, да бъдеш учител, народен учител, по самото си естество има предели много по-обширни, много по-обемни от колкото тия на това тясно сдание; тая роля в своята същност, е роля обществена, социална”...

По-нататък:
„С това, че нашият брат селянин е невеж, сиреч слаб, ти видиш, друже, как е той повседневно плячка на легиони хищници, които безбожно експлоатират неговия доверчив характер, неговата духовна нищета”.... „На този наш брат селянин, най-малкия от братята, ти ще бъдеш водач, хранител и попечител в горката му участ, фатално следствие от днешното общо мизерно социално положение, грижливо поддържано и внимателно закриляно от банда политически и икономически лъжеучители, които от години насам безнаказано вилнеят между нашия нещастен народ, що от векове стене под ярема на духовото и материално робство, който не е видял нито ден отрада ни от чуждите ни от своите синове”.... „На този наш брат селянин, внуши ти съзнание да се учи, да се просветява, помогни му да почне да различава своите истински приятели, както и своите действителни неприятели. Внуши му отвръщение към последните, любов и привязаност към първите; да отбягва едните, да се дружи и се сцели с другите”.... „Говоти му, увещавай го; прочитай му, учи го, свестявай го, просветявай го. Дръж го в течение на нашето политическо, икономическо и интелектуално движение; не го лишавай от вестници, от списания; от тях избирай му предпочтително тия, които са истинските изразители на неговите материални и духовни нужди, които са верни и точни отгласи на неговото общо окаяно положение”.... „Бори се, друже, юнашки бори, против невежеството, против суеверието, против мрака и угнетението, против всички разяждащи обществени язви, в каквато ще форма да се проявят, от където ще и да произтичат”.... „Друже! ти си единствения най-изобилен, морален и интелектуален извор, заедно с това, най-влиятелния фактор в пътя към виделината между малкото твое селско общество, между тая група от простодушни, наивни, но искрени хорица, между които чест ти е да поживуваш. Направи, друже, това влияние най-благотворно в силата на възможността, при дадените условия”.... „Твоя добродушен селяк ще се често допитва до тебе за хиляди неща. Кому другиму той би се адресирал с по-голямо упование, с по-голямо доверие, ако не до своя любезен услужлив и вещ учител? Оправдавай, друже, туй доверие. Бъди му полезен с всичката готова саможертвеност на един неуморим родолюбив деец. За всичко ще ти се неотменно отплати с най-почтителна преданост, с най-искрена и чистосърдечна благодарнот от съзнателното настояще, както и от признателното потомство на недалечното бъдеще”.

Така, прочее, мислят и се изказват съвестните и сведящи по тоя въпрос хора, така мислим по него и ние. Да работи учителят в обществото е не само негово право, но и негов дълг, който се налага от самата му апостолска мисия, като народен служител, който се явява специално носител на изпитаните истини, проводник на наложителните знания: винаги и всякъде из между народа.

Енергическия протест на Варненското Окол. Учител. Дружество против криминалното окръжно на Министър Президента Стоилов, подкрепен и последван от силните протестации на Видинското, Разградското, Бургазското, Шуменското и мн. други дружества, безбройните протести против езуитското окръжно на архишпионина Методий, себенарицалия се духовен пастир на Христовото войнство, другите непресекнато летящи протести против насилията на полицейски и народопросветителни (sic) власти и др., насочени срещу учителското движение изобщо и учителите лично, – всичкия тоя гръмлив метеж от всички краища на България, най-нагледно доказва този утешителен факт, че учителското тяло в княжеството днес достатъчно, ако не още напълно, е съзнало своето положение в общата ситуация, и че то е за напред готово винаги да се смело и енергически застъпва за своите права и свободи, да се застъпва за спазването на своята политическо-гражданствена автономия против посегателствата на реакционерите. Това е вече знак, който ни посочва зората на една още по-отрадна перспектива за деятелност в по-широк мащаб вън из пределните тесно професионални изисквания на народните учители в Българско.

Веднъж призната важността на тая обществена деятелност на учителя, необходимост се явява от едно най-загрижено попечение за охрана абсолютната свобода на подирния в казаното отношение.

И ако има нещо, което най-вече трябва да обърне вниманието на един учителски конгрес, то е, освен въпроса за материалното подобрение, и тоя за предпазване от какъвто и да било натиск свободната деятелност на учителя в обществото.

Г-н Министър Величков чрез окръжното си от 22 Декември м. г. Официално се обръща пред Българския свят, че ще се най-заинтересувано загрижи за това. Читателят помни собствените му думи:

Уже, учителите, ще се ползват с еднаквите мои симпатии и с еднаква енергия ще бдя на техните права и ще защитавам техните интереси, всякога когато за това се представи нужда. Най-голяма справедливост ще ръководи моите отношения към всички учители”.

Колко хубави думи, какви очарователни обръщения, ще кажем пък ние от наша страна:
!„Най-голяма справедливост ще ръководи моите отношения към всички учители”!

Удържа ли думите си Г-н Величков?
За най-голяма жалост, като връх на иронията, самите дела на Г-н Министъра Величков опровергаха думите му в историческото му окръжно.
Нека оставим самите факти да говорят.

Отношението на Търновския окръжен управител Горбанов до училищните инспектори в Търновския административен окръг, с което се запречва на народните учители да упражняват заедно с народа своето избирателно право като граждани под страх, че „в противен случай ще бъдат подхвърлени на най-тежкото наказание и давани в съд за наказание по незачитане на правителствени разпореждания”, е всеизвестен факт. За това, че Г-н Паунчев, тамошният училищен инспектор, не дал ход на въпросното отношение, като обявил, че искането на окръжния управител е незаконно, „тъй като никой закон в страната ни не запречва на българските граждани да взимат участие в каквито и да било обществени събрания с политическа тенденция и да действат в тях тъй както те считат за добре, а най-малко на учителите може да се забрани такава деятелост словом и делом пред населението, на което са длъжни да разясняват разни обществени въпроси, и че той, Г-н Паунчев, като инспектор, като инспектор, би счел за оскърбление на званието си, ако би си позволил да обезправява своите учители”, – за всичко това доблестно поведение на Г-н Паунчев, „просветения Министър” Величков, за угода на Стоилов и в услуга на „партията”, възнаграждава с едно неотложно отстраняване из инспекцията най-примерния служител Г-на Паунчев, за да го замести с някоя покорна раница, що би роболепно и безпрекословно изпълнявала всичките без разбор законни и незаконни „приказания на началството”. (* Предположението ни за такава една покорна раница не били без основание; читателите може би доста неща да знаят вече за роболепното същество, което замести едного от най-достойните днес училищи инспектори.)

Позволете си сега, любезни читателю, да поставите на нравствените канони за сравнение благородната, достойна за всяка похвала постъпка на Г. Паунчев с оная на Г-н Министра на Народното Просвещение. Сравнете! Каква бездна между два противоположни полюса, каква пропаст между два безгранични предела! От една страна: доблестта, самоотвержеността, храбростта, моралната висота, – всичкото благородство. От другата страна, – о, срам! – : низостта, роболепието, изменничеството, всичката нравствена мизерия: престъплението!

Всичкото в цитирания факт се резюмира:
Вие, учителите, не можете да се ползвате с правата на български граждани, – това е желанието на „Белгийското управление”!

Е Господа оптимисти, Дружисти, Черно-мористи, и тем подобни лакеи! Как ви се вижда, в хармония ли е това с „хубавите мисли и мили съждения” у Вашия Г-н Величков, с ренуме „известен политически деец” (препоръка на Дружистите), наверно по фермана на Азиатските Султани и Везири с коленопреклонна молба за окупиране отечеството му?

А пък Вие, Г-н Величков, сторете милост, молим Ви, избавете ни, за бога, от туй трудно положение, за да си обясним смисъла на Вашето енигматично окръжно, понеже според тълкуванията на Г-н „Домо-раслев” (в. Дружба), нам може би са нужни още „няколко десетки години” за да дойдем в състояние самички да си отгатнем потайностите що се крият в него?

Тъй или инак, но едно изпъква на яве, и то се види от всички, и от нас даже смъртните: Ние тук явно видиме граждани обезгражданени, граждани обезправени, граждани обърнати в илоти! Как и от кого? Със съгласието на шефа на Народното Просвещение по чистия произвол на един кошкоджамити Премиер Министър, който даже има смелостта да заплашва своята рая: „Ще бъдете подложени на най-тежкото наказание и давани в съд за наказание по неизпълнение правителствени разпореждания”! – за неподчинение на беззакония! Чувате ли, ще осъждат в престъпление именно тия, които отричат да правят пред съветта си престъпление, беззаконие! O tempore, o mores ! (О времена, о нрави! – бел.ред.)

И Вие, Господине Величков, малко че не защитихте правата на Вашите оскърбени и нравствено малтретирани учители, – понеже нямате смелостта за това, – но Вие сторихте нещо повече: Вие наказахте техния действителен защитник! И то за тая негова доблест, че не дал ход на престъпното драконовско окръжно, защото не се е убоял да каже смелото слово: „искането на Управителя (и на Стоилов) е беззаконно”.

Господа, Господа! „интересите на образованието стоят по-високо от личните и партийни интереси!” Но за вас, да, обратното е вигодно.

Но бъдете известни, Господа, че вие що безнаказано натискате всичко, което иска да се пробужда, вие що застрашавате и преследвате учителя да брани своите и народни правдини и свободи против вашето хищничество, вие Господа, в един прекрасен ден ще имате да отговаряте за тия беззакония пред съда на поругания народ, когото систематически гнетите, безнаказано и безбожно поробвате, и който именно и за това ще бъде достатъчно строг и отмъстителен за да ви прости вашите коварни злодейства, вашите към него кръвни обиди. Знайте, „който много търпи, много отмъщава”.

Но това ли е всичко?
О не, не, не! не е всичко това. Произволите минаха всяка граница, беззаконията минаха всяка обикновена норма, горчивата чаша е препълнена.

Систематическото, официално и неофициално, явно и прикрито, но винаги вдъхновено от-горе преследване против сдружаванията на учителите за необходима своя самозащита; поставянето действията на тия под контрола на полицията, под опеката на инспектори, главни учители, околийски началници че даже стражарите; отстраняванията, местенията, отчисляванията, интерниранията, арестуванията, малтретиранията, бруталните истезания, инквизициите в участъците; всичките тия беснувания в: Бяла-Слатина, Радомир, Дупница, Бургас, Сопот, Свищов, Чирпан, Варна, Казанлък, Оряхово, Хасково, Трявна, Дряново, Никопол, Стара-Загора, Нова-Загора, о къде не още! – всички тия вандалства и кой знае колко още непечатани кърджалийства на „силнiя мipa cero” против беззащитните тия предани народу труженици, и всичкото това още по внушението и командата на самия техен шеф, о скандал, о коварна измяна!... И това е „защита”, многообещаваната „защита”? Не, не е това защита, не е и не може да бъде защита! Това е нечут гнет, това е кръвна обида на народните труженици, на самия народ! Това е апогея на беззаконията, на безредието – „върха на върховете”, което може да стори един само „интелигентен Министър” Величков.

Но това е „законността” на „Белгийците”.
В Белгия, която ни посочвате за модел, и по примерите на която заявявате, Господа, че ще нас смъртните да управлявате, така ли вършат, Господа „Белгийци”?

Браво, Господин Величков, браво, браво! Примерно защитавате българския народен учител „комуто се (казвахте Вие) така много дължи за народното ни и политическо възрождение”. Той Ви благодари, премного Ви благодари, и бъдете спокоен, той ще Ви се отплати. Потрайте, той ще Ви се отплати, и точно тъй, както именно Вам подобава: с едно дълбоко задушевно презрение! Ах, Вие го повече от заслужихте.

„Вие казвате благи думи, а вършите зли дела”.
„Хубавите ви думи и мили съждения” „като балсам падат”, а делата Ви като кинжал се забиват в злочестото сърце на горките, унижените и оскърбени народни учители.

В отговор на тия безбожни произволи над учителите, тези прибягват най-после до първото легално средство – да протестират. И ето че непрекъснато всеки ден като потоп се бият в лицето на Г-н Величков огневени протести отвред на най-затънтените краища на Тракия и Мизия! Как всичко това посреща този, до когото се адресират? С едно неодгадаемо, почти баснословно, стоическо спокойствие, седи си „той” в кабинета, като наверно крои некои планове... Какви ли?... Никой не знае...!

А чудно ли, може би неговото жално-комично положение да е твърде сходно с онова, описано във фейлетона „Той” в 9-ти брой Ямболската „Надежда”.

Мили колеги, вечно онеправдани труженици!
Протестирайте, енергически протестирайте, и нивгаж не се уморявайте да протестирате!

Но заедно с това вярвайте, че тия, които в днешен ден царуват благодарение на невежеството народно, нивга не ще искрено пожелаят, нивга те не ще се измамят да сторят самоволно някое действително подобрение в делото на нашето положение, в делото на народното просветение. И наистина, да желаят това искрено, не значи ли, да желаят своето падение? А тем се никак не иска това. Такова е защото самото естество на бруталния егоизъм у всичките „патриоти” на света.

Другари, Другарки! малко повече трезвост, повече бодрост, повече точна оценка на делата им и всички ще дойдем до същите заключения, които се изваждат не от лично или от някое партизанско гледище, както нахално ни и умишлено обвиняват зложелателите на нашето толкова чисто и благородно дело, но които заключения се определят от самото естествено положение на нещата, от самите условия в които е поставено просветителното дело у нас и ония, в които са поставени самите работници по това дело. То е, позволяваме си да повторим, потретим, дело благородно, високо, неегоистично, дело свещено. То не може да гони никоя друга цел освен този конечен идеал: целокупната народна, материална и духовна Еманципация.

Колеги, в преследването на този народен идеал, ние избрахме днес за първо и необходимо средство Сдружаването.

Прочее, нека се час по-скоро съединиме:
„Съединението прави силата” !
Нека вникнем в точния смисъл на тая вечна истина, и като съблюдаваме нейния вътрешен разум, да съобразяваме с него нашите лични, отделни и взаимо-колективни действия.

Няма за нас, особено днес, друго спасение освен деятелно и разумно, освен това искрено и саможертвено да преследваме делото на сдружаването. Няма нас да ни нивга огрее слънце от горе! Това би било против естествения ред на нещата. Нека се простим най-после със старите илюзии, когато маната падала от небето. Нека оставим спокойно небето, да слезем тука на земята, да погледнем на всичко реално.

Ние го казахме:
Един е само пътят, чрез който ние ще извоюваме един ден осъществлението на нашите законни искания, и това е чрез чародайната сила на всепобеждающата

Солидарност!

Народен учител:
Н. Стойнов

гр. Варна, 1 Май 1895 год








Изменница си ти „Учителска Дружбо”!


Най-после реших и аз да ти кажа нещо в отговор на твоето озлобление против мене лично и в отговор на твоето изменничество общо против днешното учителско движение.

Първом да ти кажа, много смешна ставаш, ти нещастна „Учителска Дружбо”, или по-право, Учителска Свадо, когато надменно поискаш да се поставиш уж на съвсем независима почва и да играеш ролята на някакъв ментор, най-малко на един посредник между „живото движение” (твое изражение) на учителите що се бързо организират и Министър Величков, който систематически се е вече заловил чрез най-непростителни домогвания, посредством инспектори и полиция, да преследва à tout prix (на всяка цена, бел.ред.) движението към сдружаване, да унищожи туй, що не се унищожава, – една идея.

И галиш ти и едната и другата страна, чукваш пак ту едната, ту другата. Ала все по-скъп ти е най-вече хатъра ти към Величкова, отколкото ония към учителите, за интересите на които „ратуваш”.

И наистина, самооболщение ли е, или що друго, не знам, но ти съзнателно или предомишлено мислиш да държиш едно сгодно за тебе средно положение в „донкихотската борба с вятърните воденици” (благодари на умника Бобчевски и C-ie, че ти оставиха в наследство тая жлъчна ирония над учителите), ангажирана между учителите „донкихоти” и „вятърните воденици”........... О, сериозно ти говоря, „Дружбо”, средно положение тук няма, или ако има такова, то е предоставено на изменниците, като тебе „Дружбо”, – на дезертьорите.

В този естествен конфликт, в този неизбежен антагонизъм между учителското движение и притисниците, що работят от името на консерваторо-лъжесъединителската клика, гдето, пак ще повторя, няма и не може да има никакво средно положение за един честен и съзнателен работник, ти, ако беше права „Дружбо”, трябваше да преминеш в лагера на правите, трябваше да зарежеш твоите лични дертове на една партизанка и да заговориш за действителна дружба между учителите, а не да играеш нечестивата роля на една свадница, на една интригантка, за да всяваш раздор между учителите.

Помни при това, „Дружбо”, че тъй както си я ти подкарала, и може би без всяка мисъл за покаяние, твоето крайно осъдитело поведение е сродно, почти идентично с коварното!

Нищо не те извинява, ни твоето педантско мъдрословие, ни твоите византийски софизми. Горко ти, щом си ударила в драките.

Ти сама, навярно, изпитваш всичките горчивини на това жалко, инак безизходно положение между чука и наковалнята, но кой ти е крив: точно от главата си теглиш.

Лукава, ти си помислила, че е леко, пък също угодно да бъдеш като зòниту, хитра и „съобразителна”: „И овде го клем, и онде го клем”, – умна хатърджийка хем на учителите, хем на твоите стари аркадаши. Горко ти, безумнице!

Когато всички обвиняват Министерството за неговите произволи, че е нас и други съвсем беззаконно, съвсем безоснователно отстранило, когато отвред учителите сипят върху главата на твоя идол Величков енергически протести против неговите вандалства, включително нашето отстранение, тогава и ти, за да не те упрекнат че мълчиш, с едно лисиче лицемерие, уж и ти обвиняваш същото министерство за сторената „грешка”.

Но още не си свършила последната дума на твоето мнимо обвинение и хипокритно съжаление, и веднага почваш да подсещаш и мъмриш Министерството, – о, „Учителска Дружбо”, за дето то не потраяло още 2-3 месеца, до ваканцията, та тогава да ни прокуди, като „хамовото семе” за „грозното ни престъпление”. Последното са твои собствени думички.

И кое е това „грозно престъпление”? Да не би да е това, че не искахме, като тебе, „да спечелим симпатиите на народното (твоето) представителство и на партиите” (наверно консервативно-съединистическите)? И пак имаш ти именно смелостта, нас да обвиняваш във върло партизанство?

И имаш още лице, да говориш, безсрамице, че „ще защитаваш от напасти учителското движение”. Пуста нему опустяла твоята „защита”.

Ех, ехидна си ти, ехидна! За собствените си грехове другите окрияваш!

Най-после, ти можеш да си лаеш, „Дружбо”, можеш да ни замайваш и да ни кандардисваш, да чакаме 2-3 години за конгрес, за да се изпълнят коварните ти планове – дезорганизирането на основаните вече задруги.

Но не се боим, ти ще си лаеш и ще си бикаш, а кервана, движението, ще си следва понятно и безропотно към желания край. Малко вреди на „живото движение”, че твоите хора са се „заорали в търсене Домораслово”.

Всичкото заораване е на тяхна сметка.

Н.С.

2 Май



Нечаянна смърт!

Печална новина!

„Учителска Дружба”, след като се „заора в тръните”, изгуби се най-после, сама себе поругана за отстъпничеството си. Това бе естествената участ на една изменница, която се съедини с неприятелите на учителското дело и почна, безсрамницата, да воюва против тия, които бе обещала да защитава.

Тя спира.
Нищо по-желателно от това.

Лъжлива в името си, в евфемерния си живот тя ратуваше не дружба, както се обеща, а свада между учителите.

И тъй, умря тя горката в люта агония „тъкмо в най-горещо време (както си в предсмъртния час отбеляза сама), тъкмо когато се чувствува най-голямата нужда” (от нея!). Горко, горко! Г-н Величков е в траур, че загуби най-преданата си застъпница. Не малко скръб и за Черно Море, „защитниците” на „учителското дело” – Бобчевски и Иван Д. Иванов, и всички други братя из техния „невинен” и „честен” мир! О плачете, да плачем вси! Съдбо, съдбо!

Едно нещо липсва при началното погребално шествие: некролог.

Н.С.

11 Май

 

 

  Виж също:

ЕДИН СТОЛЕТНИК ГОВОРИ
86 стр. голям формат
Париж, 1962 г.



НИКОЛА СТОЙНОВ, "Дядото"
http://bulgaria.indymedia.org/article/8527

Никола Стойнов (1862-1963)

(Из ¨История на безвластническото движение в България¨, Г. Балкански/Хаджиев)