Ще ви разкажа една истинска история, която ми сподели директорка на училище, но с няколко уговорки. Няма да кажа нито коя е директорката, нито коя е учителката - главна героиня, нито кое е училището, както и не бих искала да се злоупотребява с разказа, като от него се вадят генерални обобщения от рода: ето на, какви били учителите! Както Отарк правилно отбеляза наскоро, учителите са такива, каквито са и хората. Тоест има ги всякакви.

Някои хора, респективно учители, са по-атрактивни и нестандартни от други, защото са способни с действията и думите си да те накарат да се смееш в продължение на часове, и дори след години да прихваш, щом се сетиш за случките, в които те участват.

Та и тази случка е такава... Станала е преди десетина-петнайсет години, когато стоматологията все още не беше достигнала този разцвет, както днес, а зъботехниката беше също толкова изостанала. По онова време все още бяха на мода златните и метални зъби, които зловещо потракваха и проблясваха в немалко човешки усти. При хората с повече липсващи зъби се случваше зъболекарите да поставят разни подвижни конструкции, което на практика означаваше, че тези изкуствени съоръжения можеха лесно да се вадят и слагат.

Въпросната учителка Х носела една такава частична протеза със скоба (надявам се, че не греша в терминологията), заместваща липсата на един преден зъб. Тя обаче честичко я сваляла, понеже много я убивала и дразнела, но за беда от разсеяност нерядко забравяла къде последно я е оставила.

Колегите били свикнали почти през ден да я виждат да си търси зъба я в класната стая, я в съседните, я в учителската стая, в библиотеката, в тоалетната, под чиновете, из бюрото и т. н. В края на краищата обикновено успявала да си намери своята неудобна, но за сметка на това по-красива част от фасадата, и си я надявала в устата.

Да не забравяме, че разказът се води от името на директорката.

Един хубав ден на вратата на дирекцията се почукало, плахо се отворила вратата, подала се главата на въпросната учителка, която фъфлещо произнесла култовата фраза:

- Извинете, госпожо, да са ви предавали един зъб?

Учудването на директорката било толкова голямо и неизмеримо, че тя и до ден-днешен не може да го опише с думи. Жената твърди, че никога преди и след случката никой не й е задавал по-невероятен и абсурден въпрос. :)