avatar

Дневник на мъжките оплаквания от едно пътуване

Ние, жените, си знаем, че мъжете са едни големи деца, но – интересно защо - винаги го констатираме с изненада.

Надявам се да приемете с чувство за хумор онова, което ще напиша.

Вече цяла седмица мъжът ми е извън България. Наеха неговата фирма да изгради парапет в дома на една заможна българка, живееща във Франция, понеже никой французин не би се справил качествено с тежката задача. И той отпраши за Париж. Това се случи миналата събота.

За френската столица заминаха още няколко души от фирмата, която той ръководи. За да разкажа какво се случи по пътя и там на място, ще ви предам какво ми споделяше той през цялото време по телефона.

1-ви ден:
Мило, ние преминахме Дунав и вече успяхме няколко пъти да объркаме пътя.

2-ри ден:
В Германия сме. Свършихме провизиите и трябваше да си купим храна. Тук е ужасно скъпо. Ядохме супи за по 5 евро едната и пихме кафе на същата цена. Купихме си някакъв хляб, който на нищо не прилича – някакъв пухкав и сладък на вкус. Отвратително! Глобиха ни, понеже не бяхме спрели точно на паркинга, а на няколко метра встрани. Често ни спират, за да плащаме за пътя.

3-ти ден:
Вече сме в предградията на Париж. Страшно сме уморени, но сега спираме. И тази нощ ще спим в колата, защото не можем да открием адреса. Тези неща се вършат на дневна светлина.

4-ти ден:
Съкровище, черното ми яке вкъщи ли е? /Да, отговарям аз./ Значи наистина съм си го забравил. Тук е много студено и вали сняг. /Облечи си топлите дрехи, съветвам./ Ми аз не съм си взел дебели дрехи.

5-ти ден:
Маратонките ми се скапаха и ги хвърлих. /Купи си някакви обувки, не можеш да вървиш бос. Далече ли е от вашия хотел къщата, в която работиш,?/ Ааа, не е далече – 15-тина минути път. Аз вече си купих едни пантофи за 8 евро от някакъв супермаркет. /И какво искаш да кажеш? Че ще се върнеш по пантофи от Франция ли?/ Не се притеснявай! Всичко е наред.

6-ти ден:

Тук никой не иска да говори на английски. Само на френски. Тия французи постоянно мълчат. В метрото само ние говорехме, а останалите пътници мълчаха. Снощи в хотела ни направиха забележка, че говорим силно и ни забраниха да пушим в стаята. Деян каза, че трябва да се изнасяме от Франция колкото се може по-бързо. Не се издържа!

7-ми ден:
Миро си смаза пръста на вратата. Сега лежи, защото го боли. Парапетът, дето е поръчан в България, не отговаря на размерите. Настъпи голяма суматоха, когато се разбра, че ще трябва да го прекрояваме. Лошото е, че тук е много трудно да намериш онова, което ти трябва. Утре е неделя и можем да шумим само между 10 и 12 часа – в останалото време трябва да се пази пълна тишина. Чак в понеделник май ще се работи. Още сме с мускулна треска от пътуването.

……………………..

Та това чух дотук – само неприятни новини и нищо хубаво. Чак взе да ми става любопитно и реших да водя дневник, за да отразявам и занапред неволите на четирима български мъже в Париж.