avatar

Търся си истинска приятелка! Но реална, а не виртуална

от queen_blunder на 23.07.2009 13:53 47 коментара , 2215 прочита
Категории: 42, Невчесани мисли, Размисли
Звучи като обява, нали? Ама не е. Заглавието е продиктувано от поредното ми голямо разочарование, за което няма да ви разказвам, защото направо ме е срам. Срам ме е, че жената, която наричах доскоро „приятелка”, „слезе” на твърде ниско стъпалце. Застана там, където стоят хората, които обикновено не забелязвам.

А пък ме е срам и от мене си, че във времето са ми правили впечатление и други подобни индикации от нейна страна, но тъпо и упорито избирах да вярвам в приятелството и в доброто начало у човека.

През ученическите и студентските си години бях заобиколена от приятелки, които помня с моментите на щастливо безгрижие и несекващ смях. Само че след завършването ни всеки тръгна по пътя си и връзките се разпаднаха и загубиха...

Оттогава разочарованията ми валят като тазгодишните софийски дъждове и не престават. Ще ми е по-лесно, ако успея да си внуша, че истинско голямо  приятелство между жени е невъзможно. Или пък на мен не ми е нужно. Но не мога някак… Чувствам го като потребност. Представям си го красиво, топло, стимулиращо ме към творчество и предразполагащо към философски размисли и най-чисти откровения.

За зло или за добро обаче, имам определени очаквания към жената, която бих нарекла „моя истинска приятелка”. Наясно съм вече, че, ако едно от тях не е изпълнено със съответното съдържание, хармонията, онзи особен фин синхрон в човешките взаимоотношения, не би възникнал и не би се съхранил.

Първото ми очакване е завистта да бъде изключена абсолютно. Дори, когато е допълзяла да отрови душата в най-кратък миг. Имам предвид завист във всяко едно отношение: по женски, в професионален или социален аспект, в семеен също - заради това, че примерно у нас, вкъщи, цари мир и разбирателство, а другаде – не, и т. н.

Като се замисля, конкретните основания за завиждане са почти колкото песъчинките в морето. Изобщо, приятелството свършва там, където започва завистта…

Второ, моята приятелка не може да е посредствен и глупав човек. Моменталически губя интерес към тъпите, кухи разговори. Както и към продължителното зацикляне върху типично женски теми от рода на готвене, домакинстване, болести и сапунки. В такива моменти имам чувството, че времето ми се пропилява напразно и ме обзема непреодолимо желание да избягам от мястото на срещата.

Трето, грубите, невнимателни, неженствени маниери и нетактични изказвания са способни да ме подтиснат, скапят и отвратят. Държа на естествеността, искреността, спонтанността – да, но бих искала жената пред мен да се стреми да разкрива по-добрата страна от същността си, положителните си качества и душевна красота, а не да демонстрира обратното.

Четвъртото очакване е приятелката ми да се радва на добро самочувствие, защото ниската самооценка е като природно бедствие. Погубва не само носителя си, но заедно с него пострадват и по-близките му хора, които най-неочаквано стават виновни без да имат вина. (Както беше всъщност в конкретния случай, дал повод за написване на постинга ми.)

Комплексарщината, според мен, се ражда на база сравнение с другите. И то по отношение на нещата, в които даденият човек не е силен. Или по отношение на физически дадености, които е невъзможно да се променят. (Примерно ниският възрастен не може да порасне и да стане висок човек и обратното – върлината да се смали.)

Умните хора знаят, че всеки си е цар в своето кътче и се стремят да развиват собствените си възможности. А не да заприличват на някой друг. Мъдрите хора пък са способни да придадат особен чар на недостатъците си (особено, ако са физически) и по този начин да ни станат още по-симпатични.

Пето очакване. То пак е формулирано на базата на някогашен горчив опит. Моята приятелка да е достоен човек и да не ме предава подло, независимо от променящите се ситуации, в които ни заплита животът.

Имах преди години една колежка, която ми се кълнеше във вечно приятелство и беше неотлъчно навсякъде с мен. Но един ден се появи директорка, с която месеци по-късно влязох в конфликт заради престъпните й деяния. За да ме лиши от подкрепа, понеже имаше намерение да ме унищожи – много й пречех, директорката реши първо да ме раздели с приятелката ми. Което се оказа не особено трудно. Достатъчно беше да я заплаши с уволнение, ако ни вижда заедно, и моята бивша приятелка безропотно й се подчини.

До тук – нищо кой знае какво. Страхът е човешко качество, всеки си пази хляба и аз приех нормално ситуацията. Но не можах да приема, когато бившата ми приятелка се оказа, че е разправила на директорката за всичките ми по-лични, съкровени мисли и чувства, които съм споделяла. Как разбрах ли? Ами от самата директорка, която се опита да ме шантажира, знаейки за тях, но в крайна сметка нищо не успя да постигне.

Това са общо взето моите очаквания. Дали съм прекалено взискателна към приятелката, която търся - не зная... Ако летвата ми е много висока, ще се примиря с положението, че не е възможно да създам реално добро и красиво приятелство с жена. Все пак, предпочитам да не се самозалъгвам. Твърде тежко изживявам разочарованията и не желая все да моля Господ да ме пази от приятелките ми.

И ако в този живот нямам късмета да срещна моята истинска приятелка, ще продължа да я търся в следващия. Поне упоритост и търпение изобщо не ми липсват…

Разпечатване