КОЛЕГИ,
През месец ноември 2005 г. адвокат Тони Вълчев
призова учителите да се включат като жалбоподатели в колективната жалба и образува дело срещу МОН пред Върховния административен съд, по въпросите за трудовите възнаграждения на учителите и персонала в средното образование.
Ще ви припомня, че освен 10-ната учители от Варна и Пловдив НИКОЙ ДРУГ УЧИТЕЛ НЕ ПОЖЕЛА ДА ЗАЩИТИ ПРАВОТО НА ДОСТОЙНО ЗАПЛАЩАНЕ НА ПОЛОЖЕНИЯ ТРУД!
Петчленен състав на Върховният административен съд ОТХВЪРЛИ ЖАЛБАТА с мотиви, че посочените от жалбоподателите международни актове (Всеобщата декларация за правата на човека, Международния пакт за икономически, социални и
културни права и др.) са прогласени определени принципи: право на труд, право на справедливо и задоволително възнаграждение съобразно извършената работа и др.
Безспорно международните договори, когато са ратифицирани по конституционен ред, обнародвани в "Държавен вестник" и влезли в сила за Република България, стават част от вътрешното право на страната. Тези принципи са залегнали и в Конституцията на Република България - чл. 48, ал. 5, съгласно която работниците
и служителите имат право на здравословни и безопасни условия на труд, на минимално трудово възнаграждение и на заплащане, съответстващо на извършената работа, както и на почивка и отпуск при условия и по ред, определени в закон. С оглед на това неоснователни се явяват изложените доводи за противоречие на
Наредба № 14 с посочения текст от Конституцията и изброените по-горе международни актове. Посочените права, включително и правото на възнаграждение, са уредени именно със закон - Кодекса на труда.
Обжалваният подзаконов нормативен акт определя конкретно начина на формиране на индивидуалните месечни
работни заплати на персонала в средното образование. Тези месечни възнаграждения не могат да се разглеждат изолирано, защото са част от политиката по доходите на страната. Всяка държава, съобразявайки се както с международното право, така и с вътрешното, определя възможностите си за изплащане на минимално трудово възнаграждение за страната, каквото задължение е създадено именно с основния закон - Конституцията на Република България, и е залегнало и в посочените
международни актове. То е база, върху която се начисляват възнагражденията в отделните отрасли на бюджета и материалното производство.
Размерът на минималното трудово възнаграждение, или т.нар. минимална работна заплата, се определя в зависимост и от множество други фактори. В този смисъл не би могло да
се приеме наличието на противоречие между обжалваната Наредба № 14 и посочените нормативни актове. Наредба № 14 е разработена и се прилага в рамките на утвърдената с ПМС № 137 от 2005 г. средна брутна работна заплата за отрасъл
"Образование" и начални основни заплати, определени в приложение № 7 към чл. 1, ал. 1, т. 7, като е предвидена и възможността за по-високо възнаграждение при
наличие на съответните параметри, като образователна или професионална квалификационна степен и др. Дали възнагражденията, предвидени в Наредба № 14, съответстват или не съответстват на "извършената работа" и могат ли да осигурят "едно достойно съществуване на учителя и семейството му", не са въпроси, определящи законосъобразността на нормативния акт.
В подадената жалба и в писмената защита са изложени многобройни доводи все в този смисъл, които по своя характер са социални и морални, но не обосновават противоречие с нормативни актове от по-висока степен - КРБ, ЗНП и др. С жалбата се прави искане и за тълкуване на понятията "прехрана и прехрана чрез
труд", "заплащане, съответстващо на извършената работа", "справедливо и задоволително възнаграждение, което да осигури на него и неговото семейство съществувание, съответстващо на човешкото достойнство" и "сносен живот".
Съгласно чл. 51 от Закона за нормативните актове, глава пета - "Тълкуване на нормативните актове", тълкуване на подзаконов нормативен акт се дава от органа, който го е издал. Ето защо по това искане Върховният административен съд не следва да се произнася, тъй като не е в неговите правомощия. Съдът е
правоприлагащ орган и няма правомощия да извършва автентично тълкуване, още повече, че в случая се касае до понятия социални и житейски, а не до тълкуване на използвана от издателя на акта правна терминология.
Адвокат Тони Вълчев изпрати копие на искането за тълкуване на РЕШЕНИЕТО: ПРЕДСЕДАТЕЛЯ И ЧЛЕНОВЕТЕ НА КОМИСИЯ ПО ПРАВНИ ВЪПРОСИ
НАРОДНО СЪБРАНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
УВАЖАЕМИ ГОСПОДА,
Производството по административно дело адм. дело № 1889/2006. , завърши с неясно решение.
Считаме, че посочените с жалбите по административно дело No 1889/2006г. и 1890/2006г. по описа на Върховния административен съд, основания следва да бъдат възприети от настоящия състав и съответно - жалбите следва да бъдат уважени, доколкото същите са допустими и основателни.
Моля, при произнасянето по адм.д. No1889/2006г., да бъде съобразено следното:
I. Жалбата е допустима, доколкото:
1. Ограниченията, поставени от разпоредбата на чл.7, т.3 от ЗВАС не следва да се прилагат. Тези ограничения не следва да намерят място по отношение на обжалваната наредба, защото засегнатите лица не са подчинени служебно на органа, издал обжалвания акт.
2. Налице е активна легитимация на жалбоподателите, изведена от текста на чл.120, ал.2 от Конституцията.
3. Налице е и пряка активна легитимация, доколкото част от заявилите желания, да се присъединят към исканията на първоначалните жалбоподатели, граждани – упражняват по занятие, професията „учител” и са пряко засегнати от наредбата;
4. Налице е и пряка активна легитимация, доколкото част от заявилите желания, да се присъединят към исканията на първоначалните жалбоподатели, граждани са родители на деца в ученическа възраст и следователно са пряко заинтересувани от обстановката в системата на средното убразование в България и нейното качество;
II. Жалбата е основателна, защото обжалвания нормативен акт, противоречи на актове от по-висш ред. Противоречието с висшите актове се състои в това, че определeните с наредбата „индивидуални месечни работни заплати” не съответстват на размерите и изискванията, поставени в:
1. Всеобща декларация за правата на човека, приета и провъзгласена с резолюция 217 А III на ОС на ООН, 10.12.1948г. – чл.23, ал.3 “право на справедливо и задоволително възнаграждение, което да осигури на него и на неговото семейство съществуване, съответстващо на човешкото достойнство и допълнено, ако това е необходимо с други средства за социална защита”;
2. Международен пакт за икономически, социални и културни права, обн. ДВ бр. 43/28.05.1976г. – чл. 6 “правото на всеки човек, да има възможността, да изкарва прехраната си чрез труд...” и чл. 7 “правото на всяко лице, да се ползува от справедливи и благоприятни условия на труд, които да му осигурят по-специално: такова възнаграждение, което да обезпечи на всички работници, като минимум: .... сносен живот за тях и семействата им, съгласно разпоредбите на този пакт и еднаква възможност за всекиго, да бъде повишаван в своята работа, в съответна по-висока категория по никакви други съображения, освен по старшинство и компетентност ...” ;
3. Конституция на Република България, чл.48, ал.5 – твърдя нарушаване на правото на “минимално трудово възнаграждение и на заплащане, съответстващо на извършената работа .... определено със закон”;
4. Декларация за правото на развитие, Приета с резолюция 41/128 на Общото събрание на ООН на 4.12.1986 г. Издадена в Сборник от международни документи, 1992 г. – по отношене на целите, обявени с преамбюла, както и на чл.2, чл.3, чл.6 и чл.8 от същата.
5. Декларация за социалния прогрес и развитие, Провъзгласена с резолюция 2542 (XXIV) на Общото събрание от 11.12.1969 г. Издадена в Сборник от международни документи, 1992 г. – по отношение на целите, обявени с преамбюла, както и на: чл.1, чл.6, чл.7, чл.8, чл.10, чл.11, чл.15, чл.16, чл.18, чл.21 и др.
6. Европейска социална харта (ревизирана), Ратифицирана със закон, приета от 38-о Народно събрание на 29.03.2000 г. - ДВ, бр. 30 от 11.04.2000 г. Издадена от Министерството на труда и социалната политика, обн., ДВ, бр. 43 от 4.05.2000 г., в сила от 1.08.2000 г. - по отношение на целите, обявени с преамбюла, както и на: Част I, т.1, т.2, т.4, т.21, т.22, т.26, т.31, както и на Част II, чл. 1, т.2, чл.4, т.1, чл.17, т.2, чл.18, чл.21, чл.22, чл.23, чл.31, Част V, чл. I,
7. Международен пакт за икономически, социални и културни права, Ратифициран с Указ № 1199 на Президиума на Народното събрание от 23.07.1970 г. - ДВ, бр. 60 от 1970 г. Издаден от Министерството на външните работи, обн., ДВ, бр. 43 от 28.05.1976 г., в сила от 23.03.1976 г. - по отношение на целите, обявени с преамбюла, както и на: чл.4, чл.6, чл.7, чл.11, чл.13, чл. 8;
8. Закон за народната просвета - с разпоредбата на чл.39, ал.1 и ал.2, като предвижда възнаграждения за лица, назначени за учители, без завършено висше образование;
9. Закон за народната просвета - с разпоредбата на чл. 40, ал.4;
10. Закон за народната просвета - с разпоредбата на чл.6 и чл. 7.
III. По представените от ответника Писмени бележки (според реда на изложените от процесуалния представител на ответника, съображения), моля да се възприеме следното становище:
1. Изказаното в бележките първо съображение за законност на обжалваната наредба, не следва да се взема в предвид, доколкото то не намира място сред посочените основания за отмяна. В бележките се твърди, че наредбата е издадена на основание Постановление No 137 на Министерския съвет от 2005г. Цитираното постановление е административен акт и не кореспондира с посочените отменителни основания. Като акт на по-висш орган, спрямо Министъра на образованието и науката, то е средство за делегиране на власт единствено за издаването на обжалвания тук акт, но не и за неговото конкретно съдържание. По отношение на съдържанието на акта, компетентният орган е действал в условията на оперативна самостоятелност, макар и в относително определени граници. Той е можел да съобрази и вложи в обжалвания акт хипотези за съответстващо по размер възнаграждение, както и възможност за мотивиращи възнаграждения по отношение на тези от засегнатите лица, които с количеството и качеството на вложения труд, го заслужават в най-висока степен.
2. По посоченото в бележките второ съображение: процесуалният представител на ответника сочи, че обжалваният акт е издаден на основание на нормативен акт от по-висока степен и така се явява законосъобразен. Считам, че доколкото ответникът не коментира съпоставката на ранга на този „нормативен акт от по-висока степен” с ранга на актовете, чието нарушение се сочи в жалбите, то това съображение е ирелевантно по отношение на отменителните основания. Този акт с положителност се явява такъв, от по-ниска степен и съгласно чл.15, ал.2 от ЗНА, компетентният орган, издал обжалваната наредба е следвало да съобрази изискванията за законност, според реда на приложимите актове.
3. По посоченото в бележките трето съображение: Процесуалният представител твърди, че в жалбите „не са изложени конкретни противоречия” с текстовете на нормативните актове от по-висока степен. Обратно – видно от обстоятелствената част на жалбите – такива са изложени и наличието им следва да бъде въприето от настоящия състав. Вероятно за ответника не са били ясни някои от понятията, използвани в хипотезите на нарушените актове. С тази цел, по-долу в част IV от настоящата защита, ще изложим по-обстойно своето схващане по тяхното тълкуване и отново ще поискаме тълкуването на съда с оглед – изясняването на релевантните понятия.
4. Ответникът неправилно твърди, чрез процесуалния си представител, че определените с обжалваната наредба базови и МАКСИМАЛНИ месечни трудови възнаграждения, не противоречат на изискването на чл.48, ал.5 от КРБ: „право на минимално трудово възнаграждение и заплащане, съответстващо на извършената работа ..... при условия и по ред, определени със закон”, като навежда за приложим закон Кодекса на труда. Считаме, че с аргументите от т. III.2 от настоящата защита, разпоредбите на Кодекса на труда не следва да се вземат под внимание, преди да бъде установено съответствието на обжалвания акт с посочените актове от по-висок ред (чл.15, ал.2 от ЗНА). Едва след задоволяване на сравнително по-широките изисквания на висшите нормативни актове, следва да се съобразяват и по-конкретните такива, поставени с по-долните актове, какъвто се явява Кодекса на труда, спрямо международните актове по които Р. България е страна (чл.5, ал.4 от КРБ). От друга страна, посоченият вътрешен акт, а именно – Кодекса на труда препраща адресатите си към актуалното за момента постановление на Министерски съвет, определящо минималния размер на месечните трудови възнаграждения. Това постановление няма правната природа на „закон” и доколкото именно този акт на изпълнителната власт релевира някакъв конкретен размер на месечни трудови възнаграждения, то ние виждаме тук нарушение на разпоредбата на чл.48, ал.2 от Конституцията, в контекста на обжалвания акт. Допълнително навеждаме и факта, че съпоставката на определените с обжалваната наредба месечни възнаграждения с минималните възнаграждения определени за страната относно релевантния период, е немислим с оглед особеното задължение за уважение към засегнатите лица, което чл.40, ал.5 от Закона за народната просвета поставят пред издалия наредбата орган. Съществуването на такъв аргумент в писмените бележки на ответната страна е аргумент в полза на отменителните основания. Моля, това да бъде коментирано в решението по делото. Засегнатите с наредбата не се стремят към минималните за страната трудови възнаграждения. Те се стремят към такива, осигуряващи им възпроизводство на вложения трудов ресурс.
5. Ответникът, чрез представителя си оспорва наведеното отменително основание, при което твърдим, че определеното с наредбата възнаграждение не съответства на извършената работа. Да, предвид естеството на отговорностите на заетите в средното образование, определените с обжалваната наредба минимални и максимални трудово възнаграждения са напълно несъответстващи. Това твърдяно естество се извежда ясно от „Длъжностната характеристика на учителите”, съставена на основание Кодекса на труда и Закона за народната просвета, както и от текстовете на специалния закон. В посочените актове са изброени над двадесет особени изисквания за лични качества и поведение, които се предвижда да притежават засегнатите с наредбата. Видно от вътрешното законодателство на България, особените изисквания за личността и поведението на учителя или преподавателя, са значително по-високи, в сравнение с подобните такива, поставени пред упражняващите други професии. Знаем, че такива изисквания са въдворени и за занятията на лекарите и юристите, за заемащите длъжност, като държавни служители и пр. За множеството професии (занятия) обаче, такива изисквания изобщо не са предвидени в съответните специални закони. Считаме, че в тежест на ответника е да даде обосновка и разчети, за съответствие между възнаграждение и „извършената работа”. Доколкото такива разчети не са приведени по делото, моля да се приеме за установено, че Министъра на образованието и науката няма никакви аргументи, чрез които да защити така определените по размер възнаграждения. Намираме за основателен извода, че не съществуват изчисления в този смисъл. Евентуалните бюджетни разчети с нищо не обосновават или оспорват твърдяното тук несъответствие (такива разчети, бездруго не се обсъждат от ответната страна). Разпределението на разходната част на Годишния държавен бюджет е в тежест на ответната страна, доколкото Министърът на образованието и науката е член на Министерския съвет и негов заместник-председател със съответните правомощия (чл.чл. 83, ал.1, 87, 105-108 и 116, ал.1 КРБ). Представителят на ответната страна навежда аргументи в смисъл, че „въпросът за несъответствието на възнагражденията с извършената работа” е ирелевантен по делото, както и че сезираната съдебна инстанция не е компетентна да се произнесе по това основание. Според нас – напротив! Изискването за съответствие е въдворено в хипотезата на правна норма от по-висок ред (чл. 48, ал.5 от КРБ), и като такова е предпоставка за законност на обжалвания акт. Ние, разбира се - не твърдим, че настоящият състав лично ще извърши изчисления за оценка на труда и извършената работа в паричен еквивалент. Това той следва да изведе от представените от ответника разчети и обосновки. Такива, както стана видно – напълно липсват. Липсата им, следва да се тълкува, както в полза на отменителните основания, така и в критика на изразеното от ответната страна неглижиращо отношение по образуваното тук производство. Отношението на ответната страна към посочените отменителни основания, е вменено в задължение на органа, издал обжалвания акт, като част от статута му на разпоредител с бюджетни средства и съствлява изискване на законосъобразност на неговите актове, както бе обсъдено по-горе.
6. Ответната страна твърди, че несъответствието по т. III.5, е неоснователно и недоказано. Своите разсъждения и доводи по отменителните основания ще изведем отделно в част IV на настоящата писмена защита.
7. Ответната страна отново се позовава на обсъжданото ПМС No 137/2005. Не намираме за релевантно това позоваване по посочените по-горе съображения. Не намираме за релевантно и позоваването, доколкото с наредбата се прегражда изцяло възможността за начисляване на съответстващо възнаграждение на служителите, за които е налице установена по съответния ред висока или максимална професионална квалификация и професионален опит (стаж).
8. Относно съображението на ответната страна за положението на министъра, при издаването на акта в условията на обвързана компетентност, при действието на обсъжданото ПМС 137/2005г.: В това отношение се отнасям към написаното по-горе. Дали издалият наредбата орган е имал правомощия, да предлага на вишестоящия си подходящи решения по проблема, послужил за отменително основание на жалбите по делото, включително и – с въвеждане на фискални облекчения и пр., е въпрос който не стои за разглеждане в настоящото производство. Твърдяната обвързана компетентсност, е напълно в разрез с текста на чл.12, ал.3 от обжалвания акт.
9. Ответната страна извежда в аргумент императива на чл.5, ал.1 от обжалваната наредба, като твърди че изградената с нея защита срещу определяне на възнаграждения в по-нисък размер от посочения в наредбата е в подкрепа законосъобразността на наредбата. В контра-аргумент сочим, че посочената защита с нищо не допринася за законосъобразността на самата наредба, доколкото подобна защита се извлича и от действието на останалите приложими актове (КРБ, КТ, ЗНА и пр.). Преповтаряйки съдържанието на по-високите актове, този текст има само информационен смисъл и е адресиран до органите, прилагащи наредбата, за да бъдат предотвратени неправилни тълкувания или прилагания на същата.
10. Ответната страна извежда в аргумент и императива на чл.3, ал.9 от обжалваната наредба, като твърди че изградената и с него защита осигурява достатъчност на определените възнаграждения и дори инсунуира евентуални преференции за засегнатите с наредбата лица. Считаме, че тази мярка би имала смисъл, при определяне на действително обосновани размери на възнагражденията. При сега действащите нормирани ставки, порокът на наредбата е толкова голям, че дейстието на посочената с конкретния текст защита, не би могла да го преодолее. Неприемливо е твърдението в същата част от бележките, че защитата предоставена с този текст (чл.3, ал.9 от наредбата) осигурява съответствието, обсъждано в т. III.5. Това твърдение е с нищо несвързано с неоходимата аргументация. Съответствието следва да е действително. То би трябвало, да обосновава възнаграждение за определен период на вложен труд: час, ден, месец, хорариум или цялостна заетост. „Подаряването” на няколко часа за запълване на хорариума не преодолява пороците на наредбата. Напротив – то предполага появата на отрицателна нагласа, както сред засегнатите с наредбата, които не се нуждаят от подаръци, така и от страна на третите лица, които с охота обсъждат положението на засегнатите, като на такива – получили нещо без основание. Като цяло подобни нормативни решения се предпоставка за увреждане образа и достойнството на засегнатите, нежели – обратното. Моля този аргумент, да бъде внимателно обсъден с решението по делото.
11. В бележките си, представителят на ответната страна извежда в аргумент и диспозитива на на чл.3, ал.12 от обжалваната наредба, като сочи възможността, псочените с приложения 1, 2, 4 и 5 и в по-голям размер. Тук намираме за уместно, да посочим несъответствие с целта на закона: В конституционните текстове, касаещи средното образование, се въвежда задължение на държавата, да подпомага ... образованието. Ползваме и аргументи, извлечени от текстовете на Закона за народната просвета, посочени по-горе. Създавайки предпоставки, да бъдат прилагани посочените в наредбата и приложенията към нея възнаграждения, обжалвания акт създава нормативна възможност за подценяване нтруда на засегнатите с акта и за уронване престижа на тяхната професия. Приложените в практиката възнаграждения, са именно равни на тези, посочени в обжалвания акт („всеки плаща по-ниската възможна цена”). С цел изясняване на този момент от съображението, моля съдът служебно да изисква от ответната страна, детайлизирана справка по градове и категории учебни заведения, обобщени данни за действително „договорените” по сключени трудови договори възнаграждения. В България няма урегулиран пазар на труда, поради високото ниво на безработица. Така определените възнаграждения, допускат че винаги ще се намерят лица, съгласни на всяка цена, да бъдат назначени на определени длъжности при създадените с обжалваната наредба условия. От друга страна, лицата, които вече упражняват по занятие регулираната с наредбата длъжност, не винаги биха имали възможност, да си намерят друга заплатена работа. Това състояние на договаряне на индивидуалните трудови договори на засегнатите, именно противопоставя обществения интерес, въплътен в изброени по т. II норми, с действието на порочния обжалван акт. Оттук следва и несъответствието с целта на закона. С така определените възнаграждения не се подпомага образованието. В обобщение на разсъжденията по тази точка, навеждаме, че дори и с ожбалвания акт, да беше допустимо сключването и само един трудов договор с уговорено в него недостойно по размера си месечно възнаграждение, то този акт би носил пороците, посочени като отменителни основания в жалбите и би уронил престижа и достойнството на професиите в средното образование, като цяло и на техните представители по отделно.
12. Относно определените с чл.12 от наредбата, размери на възнаграждението за наднормени „лекторски” часове, считаме че така определените почасови ставки страдат от същите пороци, изложение по-горе и са изчислени при пълно отсъствие на критерии. Не съществува никаква съпоставимост между вложеното и полученото, при осъществяването на трудовата дейност на засегнатите.
IV. По основателността на наведените отменителни основания:
1. Считаме, че за правилното изясняване на въпросите по основателността на заведените жалби, следва да бъдат разтълкувани понятията, вложени в хипотезите на нарушението актове от по-висок ред. Тези понятия сме поставили в част V от настоящата защита.
2. При преглед на приложимото национално и международно законодателство след началото и, главно - през втората половина на Двадесети век, се открива трайна тенденция, към укрепване на защитата на ред лични и колективни права на гражданите и по-точно на техните трудови, материални и процесуални такива. Тази тенденция, като цяло подкрепена до скоро от вътрешното ни право и практика, основно - в текстовете на Кодекса на труда и редица по-нови актове, отбелязва неоснователна отрицателна промяна през последните години, която доведе до трайно влошаване на личните социални права на големи групи от населението. Твърдим, че това нарушаване достига степен, при която могат да бъдат твърдяни нарушения и на други права.
3. Със заведената индивидуална жалба се твърди, че това несъответствие е достигнало по размер, дотолкова дълбок и траен, че вече може да бъде претендирано и нарушаване на ред други лични права, включително личното достойнство на индивида и възможността му, да осигури прехраната си чрез ПОЗВОЛЕН ОТ ЗАКОНА ТРУД. В този смисъл – жалбата се основава, не просто на колективни (синдикални) или индивидуални искания на лица за по-високо заплащане на вложения труд, а на нарушения на лични неимуществени права. Твърдим, че нарушение права, са изведени до такива, с хипотезите на нормативните актове, чието нарушение се претендира. Така, ние считаме, че обжалваният нормативен акт е порочен на основание, което следва да бъде изведено при тълкуването на задължитения характер на нарушените норми и на тълкуване естството на относимите понятия, съдържащи се в техните хипотези. За възможностите на засеганите лица, да добиват доходи, по преградени от разпоредбите на закона или добрите нрави пътища, и така да осигуряват задоволяването на материалните и духовени нужди на семействата си, считам не е редно да разсъждавам тук.
4. Твърдим, че съществуващото в нарушение на висши норми уреждане на посочения кръг трудово-правни отношения, нарушава и основни държавни функции, като: реда на държавно управление (субординацията на нормативните актове и задължителните за изпълнителните органи предписания на закона), правото на безплатно образование (учителите, фактически не получавайки необходимата им в достатъчна степен издръжка за положения труд от своя работодател-държавата, упражнявайки професионалните си задължения – финансират лично и чрез семейните си бюджети средното образование в страната) и ред други, засягащи практически цялото общество.
V. Моля, при произнасянето си по същество, да бъдат разтълкувани следните, приложими във вътрешното ни право понятия:
1. “Заплащане, съответстващо на извършената работа”, по отношение на субектите на обжалваната наредба;
2. “Справедливо и задоволително възнаграждение, което да осигури на него и неговото семейство съществувание, съответствуващо на човешкото достойнство” – по отношение на същите субекти;
3. “Прехрана” и “прехрана чрез труд”;
4. “Справедливи и благоприятни условия на труд”;
5. “Сносен живот”, по смисъла на МЕЖДУНАРОДНИЯ ПАКТ ЗА ИКОНОМИЧЕСКИ, СОЦИАЛНИ И КУЛТУРНИ ПРАВА, Обн. ДВ. бр.43 от 28 Май 1976г.;
6. “Условия за професионално обучение и преквалификация”, по отношение на субектие на обжалваната наредба;
Считам, че даването на обвързваща дефиниция на посочените понятия е от съществено значение за повдигнатия спор.
VI. Други съображения:
В заведената жалба, се позовам на такива разпоредби от висш ранг, при които не е предвидена възможността, местният Законодател, да дерогира материално-правната защитана на гарантираното субективно право, предоставена чрез съответния акт, посредством въвеждането на вътрешно - правна, законова процесуална или друга рестрикция. Освен това – Р. България не е обявила резерви с присъединяването си по тези актове.
В случай, че това не се възприеме от съда, вероятно ще последва утвърждаване на извода, че Република България не се справя с основни принципи на възприетото международно право и това би поставило под съмнение установените в страната принципи на законност и правов ред (чл.5 от КРБ). В такъв случай, засегнатите лица, лесно биха имали основания за търсене на пряка отговорност от държавата на основание - чл.7 от КРБ и по реда на ЗОДВПГ и ГПК, а сега вече – и по реда на новия АПК.
Още повече, тези разсъждения се подкрепят от хронологията на последните международни актове, които считаме за нарушени. При преглед на тази хронология се установява трайната тенденция, държавата да поема задължения към гражданите си, които в последствие не изпълнява.
От последните разсъждения, извеждам и моля в настоящото производство, да бъде възприето, че ограничението на правото на индивидуална жалба срещу подзаконов нормативен акт или което и да е друго законово ограничение, изразено във вътрешното ни право (чл.7, ал.3 от ЗВАС), с изключение на преки разпоредби на КРБ и звучащо в този смисъл, не следва да се прилага. В противен случай би се допуснало при свободното тълкуване на ред висши международно-правни актове от страна на натоварени органи на изпълнителната власт, да се позволи заобикане волята на законодателя, приел и ратифицирал международния акт, чрез ползването на техниката на изключенията във вътрешното ни законодателство.
Би следвало, вътрешното законодателство, да бъде синхронизирано с международното, доколкото последното е официално възприето от страната (чл.149, ал.1, т.4 от КРБ). Доколкото става дума и за международни норми, възприети, след приемането на настоящата Конституция и при действащ Конституционен съд. За съжаление, обаче – като субект и гражданин на Републиката, нямам достъп до произнасяне на Конституционния съд и не мога да го сезирам – чл.150, ал.1 от КРБ.
В случай, че горните разсъждения не се споделят от съда и се възприема, че по силата на чл.120, ал.2 от КРБ, поставената с разпоредбата на чл.7, т.3 рестрикция представлява „изрично посочена със закон”, то следва да се приеме, че правото на индивидуална жалба, дори при наличието на широки основания за претендиране на незаконосъобразност или неправилност, на нормативен акт е безусловно отнета.
Като обобщение, с разпоредбата на чл.116, ал.1 от Конституцията е прогласено, че „Държавните служители са изпълнители на волята и интересите на нацията. При изпълнение на своята служба, те са длъжни да се ръководят единствено от закона...”.
Видно е, че въпреки предвидените в КРБ правомощия и задължения на редица органи, едно съществуващо или претендирано несъответствие, като това представляващо предмет на настоящата жалба, не достига до етапа на своето преразглеждане с цел – отстраняване, въпреки особения мащаб на повдигнатия проблем.
Моля, в случай че съдът приеме наличието на елемента „изричност”, поставен в императива на ал.2 от чл.120 на КРБ, по отношение на този на чл.7, т.3 от ЗВАС, то рестрикцията да бъде оставена без приложение по силата на това, че съгласно ЗДС и константната практика на ВАС, учителите не са държавни служители.
Те са поставени, единствено в относителна административна подчиненост по отношение на органа, издал акта.
Допълнително – много от засегнатите, работят в общински училища и по функционално положение са отдалечени от Министерството на образованието и науката.
Спрямо тях, МОН и неговите органи имат предимно конролни функции, характерни за държавен контролен орган в съответния ресор.
В случай, че бъде възприето обратното, би следвало да се приеме, че персоналът в средното образование е поставен в по-неблагоприятно или неравностойно положение, както по отношение на държавните служители, така и – на служителите в частния сектор.
Неблагоприятното или неравностойно положение, спрямо държавните служители, се състои в по-ниската социална защита, която им се предоставя със Закона за просветата, в сравнение с тази, предоставяна от Закона за държавния служител. Особено това е осезаемо по отношение на минималните размери на начисляваното им възнаграждение, което за държавните служители е поставено над три пъти размера на минималната за страната заплата (чл.чл.67, 68. 77, 78 и пр. от ЗДС).
Неблагоприятното им положение, спрямо служителите в частния сектор, се свежда, главно в невъзможността, да получат „пазарно измерване” на стойността на труда и възможностите си, поради изключително лимитативния характер на резпоредбите на Наредбата и на Постановлението, в чието изпълнение тя е била издадена.
Не считам за нужно, да доразвивам съпоставките в статута на двете социални групи и да отежнявам допълнително настоящото изложение.
Поставени така, засегнатите с наредбата са в неблагоприятно положение, не съответстващо на възложените им отговорности и задачи.
Нещо повече – те са поставени в положение на сблъсък със собствения си морал, за който обществото има особени очаквания. Сблъсъкът се състои в убежденията им, че не е редно, те да повдигат въпросите за възнагражденията си на вискок глас. Това въздържане, обаче не ги извежда от положението им.
По причина на това несъответсвие на статуса им, би следвало както и с оглед особените очаквания и морални тежести, които обществото им възлага (ЗНП), така и в предвид очакваната от тях проява на високо обществено и гражданско съзнание и функция, би следвало те да са поставени в много по-добра възможност, да бъдат чути.
Обратното – поставянето им в сегашната ситуация отвращава наблюдателя с унизяването на представителите, на една висока държавна и обществена функция за продължителен период от време, с което именно засяга личните чувства на активно легитимираните граждани.
VII. Моля Уважаемият състав, да използва широко служебното начало, въдворено с текста на чл.24 от ЗВАС, като събере допълнително необходимите доказателства за издръжката на едно лице в Република България, като вземе в предвид и особеностите на големите градове и отделните региони на страната.
VIII. Моля Настоящия състав, да предостави на заинтересованите лица възможноста, да изявят становища по настоящото производство. Считам, че такива са професионалните организации, на засегнатите с обжалваната наредба лица, Министъра на финансите и Асоциацията на общините в България.
Прилагам: препис от настоящата писмена защита, заедно с препис за ответната страна.
08.05.06г.
гр. Варна С уважение: ........
Както знаете Министерски съвет издаде ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 175 ОТ 24.07.2007 Г. ЗА ЗАПЛАТИТЕ В БЮДЖЕТНИТЕ ОРГАНИЗАЦИИ И ДЕЙНОСТИ, а МОН обнародва в Държавен вестник нова Наредба № 1 ОТ 21 АВГУСТ 2007 Г. ЗА РЕДА И НАЧИНА ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА ИНДИВИДУАЛНИТЕ МЕСЕЧНИ РАБОТНИ ЗАПЛАТИ НА ПЕРСОНАЛА В СРЕДНОТО ОБРАЗОВАНИЕ.
Налице е административен акт, който противоречи на българсикте закони и международни договори, ратифицирани от Р България. Ако има смели учители, които биха застанали с имената си като жалбоподатели и биха поели отговорността за живота си, а не да чакат МОН и синдикати да им дават средства за живот,
НЕКА ДА СЕ СВЪРЖАТ С АДВОКАТ ТОНИ ВЪЛЧЕВ! Е-майл: tvalchev@lex.bg
! Преглъщам, гледам позитивно на живота...но все пак бих искала да знам С КОЛКО ще кърпя месеца...Ако някой тук е на ясно, ще ми спестите една разходка до счетоводството (обединено общинско :)), защото нали е ясно, половинката норматив още не означава по-малко работа 
.
!
Comments3
А относно идеята всичко да се реши до понеделник... И кьоравите разбраха, че управляващото мнозинство бере душа от страх преди местните избори. Учителските протести само подсилват недоволството и ще направят поражението на управляващата тройна коалиция още по-унизително. Та, затова, скъпи даскали, кандисайте на 10-15% и се върнете в класните стаи!
А след изборите...вашата м..а!
Аз, като действащ учител, мога да ви уверя, че в нашата професия едно от най-важните изисквания е психическата нагласа, с която влизаме в класната стая. Всяка тревога, изписана на лицето, се улавя от учениците и им влияе, всяко напрежение, което чувства преподавателят, се пренася и върху тях. Обремененият с тревожни мисли за утрешния ден учител, не е в състояние качествено да провежда учебния процес и пълноценно да общува със своите ученици.
Парите не достигат, затова част от колегите работят допълнително, тичайки след часовете, за да се явят навреме и там. Но на втората си работа те също имат задължения, отговорности, за които мислят, разкъсвайки се между нея, училището и семейните задължения, които също не могат да бъдат изключени.
Много ми хареса изказването по същия повод на Ники Николов – един човек с прекрасни ораторски качества, който печели всеобща симпатия. Той чудесно обосновава своята теза защо не бива да отстъпваме от стачните си искания за 25% увеличение на учителските заплати от 1-ви октомври. Всъщност клипчето е продължение на онова в постинга.