Еи с тази песен започна моя ден. Слави си е пее, аз си я пея, сигурно и много други :) Прав е човека.

Когато двама се обичат - това е зависимост и свързаност. След любовта и ходенето по розови облаци идва болката, колкото повече летиш, толкова повече боли и толкова повече се сплескваш когато паднеш и толкова повече време ти трябва да се възстановиш.

Всеки чака да срещне истинската любов или тя да срещне него. Всеки чака да погледне другия и през очите му да попадне в друга вселена, всеки чака да бъде щастлив през някой друг, всеки иска това да стане, но няма защото няма любов. Има увлеченост, има зависимост, но няма истинска любов. В крайна сметка всеки го разбира, някой рано, друг късно, трети по неприятен начин, друг се прави, че не го разбира ...

.. Ще го допиша това

Пореден ден днес... Учих вчера докъм един вечерта, защото много се разсейвах с блога, станах към 7 за работа и до един бях там.
Едва смогнах да си хвана влака, за да отида и на лекция, и даже четох и по път... :) Тая дискретна математика е доста интересна, не че съм толкова ученолюбив по принцип :)

Лекцията - както обикновено. Слава богу, че го нямаше професора, при който всички оклюмват глави и аха, аха - да заспят. Днес имахме само упражнения и поради тази причина половината група не дойде и очевидно щеше да се изсипе по средата на упражнението.
Как да е - скучно, преписвай тия уравнения и прерисувай схеми с надеждата да ги разбереш после като ги прегледаш вкъщи...
Общо взето - ден като ден...

И по едно време - към края на упражнението, след като почти всички, които не бяха дошли в началото, бяха вече в стаята, влиза едно момиче, което се промушва измежду редиците и сяда зад мен.
На пръв поглед изглежда като нормална туркиня, която си е завила косата с кърпа, но ... само на пръв поглед.
Очите й бяха толкова привлекателни, че нямам търпение да ги видя отново. Но някак не върви да се обърнеш просто така...

-Hey, Vesko - обажда се зад мен един приятел от Кения, който също беше закъснял, и явно седеше до въпросното момиче и то го питаше нещо.

И... пак - този поглед! Прекрасни зелени очи и вишневи устни...

Едва включих какво ме питат и им обясних какво горе долу се е получило и кои задачи сме минали досега.
Имам чувството, че като ни се пресякоха погледите на няколко пъти, се привличаха като с магнит. Не ми се искаше да се обръщам напред и да продължава лекцията...

Зачудих се какво прави това момиче на тая скучна лекция по аналогови филтри. Не съм свикнал в нашата техническа специалност да виждам толкова привлекателни девойки.
Не. Такива жени не се срещат всеки ден. Особено в Германия.

Пак чувам, че някой ме пита нещо отзад. Този път не е Kenneth, а въпросното момиче :

- Sprichst du Deutsch? - включва на немски.
- Ja. - включвам се и аз :)

Попита ме дали имам всички лекции и упражнения досега и й обясних, че само тези от последния път ми липсват.
Тя съжали, че ги няма също, за да ми услужи и ме помоли или да отида с нея, за да ги копира след края на упражнението, или да й услужа с тетрадката си до другата седмица, ако нямам време.

Щеше ми се да я опозная малко повече и се зарадвах на перспективата да отидем след упражнението до библиотеката. Излъгах, че сигурно ще уча през седмицата и затова - по добре да ги копираме. :)

В този момент свърши упражнението и докато си събирах нещата, тя каза, че набързо ще попита момчето, което води упражненията нещо и ще дойде.

Сега имах възможност да се вгледам и по-спокойно. Беше много стилно облечена и ... много чаровна...

След като свърши разговора си, дойде при мен и ми каза, че всички упражнения ги имало в секретариата и щяла да ги вземе направо оттам...

Жалко...

Имам чувството, че няма да ми излезе от съзнанието до другата седмица...

Копнеж е думата, която най-добре описва любовта... Истинската любов...

Търсиш я.. и копнееш за нея.. 

Копнееш да докоснеш нечии ръце, да целунеш нечии устни. Копнееш да има кого да прегърнеш, кого да притиснеш силно до себе си. С кого да се посмееш докато те заболи устата, някой който да угажда на невинните ти малки капризи, някой, който да се съгласи да преброди пущинаците с теб, да види тъмната страна на луната с теб и звездите в очите ти... да целува нежно миглите, клепачите и всеки милиметър от лицето ти... да лежи притиснат до теб в безплътната нощ... Нощта, в която всичко ти се струва истинско и възможно.

Търсиш я и копнееш за нея, истинската любов. Най-истинската, такава каквато винаги си си я представял. Романтична, безрезервна, всеотдайна, и малко откачена. Всъщност много откачена...

Понякога намираш нещо, което може би е любов, но не си сигурен. Защото не е такова, каквото си си представял.

Понякога я намираш и си мислиш, че най-после си постигнал това, за което винаги си мечтал. А после се оказва, че най-вероятно това не е била онази любов, която си търсил. Някакси всичко се е объркало, всичко се е разпаднало и вече не е същото... 

И тогава осъзнаваш, че истинската, вечната и неподправената любов не може да съществува безкрайно дълго...

Защото вече няма за какво да копнееш...

Затворих очи и засънувах. Сън чуден. Ето го изгрева. Слънцето тъй силно пече, че чак изгаря. Не е ли това знак от съдбата? Ах не, нека пече. Красиво е! Сякаш не е истина.. Чудно, като в приказките! И там се срещнахме двамата. Пътувахме заедно, едно цяло, ти дишаше, аз гледах. Едно дърво - ти корените, а аз листата. Намерихме любовта! И я имахме, една малка вечност, но не я опазихме.

Дано всеки от нас пак я срещне, със свещица ще трябва да я търсим. Сега знам, че ще е вечна, защото вече няма да бъдем заедно. Остана едно малко прозорче в сърцето ми, да, прозорче, а не вратичка. Вратичката я затворих. Заключих я дори. Скоро ще хвърля и ключето, съвсем скоро. "Като ключе от пощенска кутия!" Две сърца били в едно, а сега са поотделно. Нелепо е! Съдбата е жестока, но ни води.

Беше ми хубаво в ръцете ти, беше ми хубаво да се отпусна в теб, беше ми хубаво, защото и на теб ти бе хубаво. Може би всичко трябваше да свърши още тогава, за да остане толкова хубаво, чисто и истинско. Но думите вече са казани. Като хвърления камък. Хвърляхме, хвърляхме и ето я една голяма камара, висока, широка, та чак вече не можем да се видим.

Обръщаме си гръб и се отдалечаваме. И странно - всеки път като се обърна да те зърна се отдалечавам все повече. Гледай ме по-често!.. Вървим в обратни посоки. А пътувахме заедно... Странно, ти винаги бе разума, а аз сърцето. Допълвахме се. Но защо тогава? Защо? Може би не намерихме острова, а бяхме само на моста, две инатливи магарета. Пропука се и аз паднах. Потъвах. Това ли е дъното?

Това вече е залеза. Ярък, огромен, пак палещ, и парещ, страшен, червен, пълен с болка и писъци. Скрива се. Чакай, не още! Почакай ме! Бавно, но скрива се!... Аз вече също съм разума, нали си заключих вратичката?

Илюзия, хубав сън беше, но спах тежко. Събудих се и слънцето пак грееше...

Фаворитка
Нима ти нищо не разбираш, ей, момиче?
Той новото сърце избра и теб предаде
и свободата си избра, а теб остави...
Ти повече не ме обичаш!

Надявам се да бъда фаворитка
в един живот без страх, надежда, битка,
Без мъка, обич и раздяла,
и без страдание, душа,
и без вина, игра, лъжа...
Самотница, но оцеляла!

Отиде си! Повърна!
И всичко си ми върна!
Надеждата за светлината
и чистотата на душата
остават утопични на земята.
Сами! Но заедно със самотата.

Не издържа, сломи се и умря,
игра играта с твойте правила.
Надеждата? Какво е тя?
Не те разбрах, не ми и даде
но жалко, сякаш себе си предаде.
И тя не съществува, като любовта...

Но аз ще оживея,
а ти железен, но самотен ще се рееш.
Отлитна като грозна птица.
Сърдечно се надявам да успееш.
На нов глас пак тъй приказно да пееш.
След тебе няма вече и частица...

Ти всичко заличи;
сега те слушам с трезвени очи.
Мечта? Лъжа.
УМРЯ!14.10.2006

Е, още един хубав момент и едно красиво чувство видяха своя край.
За чувството незнам всъщност, може и да има още малко живец в него.
Както беше написано в един sms - опитвам се да съм добре, но е трудно. Най-вече мълчанието. Но той не се хвана на въдицата, мълчанието се наруши, и какво.

Чудили ли сте се защо някои мъже харесват филма "Brasil"? Едва ли, аз пък се чудих. Освен че наистина е хубав филм, там главният герой намира жената на мечтите си (която сънува преди да я познава), и после я губи благодарение на тоталтарната антиутопична действителност. Не по своя вина! Просто така се случило. Аз мисля, че някои хора ползват този модел на поведение. Всъщност не съм съвсем сигурна, но пасва. А може би просто си търся оправдание, различно от прозаичниете всекидневни причини, както хората обичат да си украсяват преживяванията, възлюбените, и себе си. Иначе е скучно.
Както и да е, нещата ще се разрешат по най-разумния начин, и освен това сега имаме възможността да си търсим щастието отново.
Фойерверки, шампанско, не, аз съм въздържател днес, хубава вечер, хубава рокля, до нови срещи.

Нещо трепна в мен... Още с първите думи които си разменихме... Те не бяха точно за него, и аз не знам за кого бяха. Но той откликна някак по-различно от другите... Тогава нямаше име, нито лице, нито глас... И когато за пърив път го видях, някак не исках, не можех да поварвам, че това е същото онова същество зад думите... Тази среща мина и замина - други неща ме тревожеха тогава, друг ми късаше сърцето. Ала една невероятна лъчезарна усмивка честичко изплуваше в мислите ми... И този прекрасен глас... И думите му - така уверени, успокоителни, искрени, загрижени... Но аз не схващах, че това е ТОЙ. Оплетена в глупавите си самосъжалеиня и неоснователна неувереност не подозирах какво ми се случва...

Влюбвах се неподозирано от мен самата. Влюбване, различно от всички други. Някак нежно и спокойно, уверено - като него самия. Усещах в него голямо сърце и душа, усещах някаква тъга и непримиримост. Но това не му пречеше да се усмихва и да се радва на света... Тази моя любов не ми се натрапваше и за това не й обръщах внимание. Той беше непрекъснато в мислите ми, без да се натрапва - също като любовта ми към него...

До следващата ни среща няколко месеца по-късно... Не мога да опиша какво се случи тогава. На пръв поглед нищо. Но сякаш усещах погледа му върху себе през цялото време, а аз бях щастлива, че имах възможност да прекарам повечко време с него... Цялата компания много се веселихме, пийнахме, хапнахме, танцувахме, говорехме си... И изведнъж се оказах в обятията му. Вървеше някаква песен и един приятел буквално ме набута в ръцете му да танцуваме... Бях се сгушила в него - трепереща, уплашена, невярваща, че това се е случило. А той ме беше притиснал към себе си така сякаш ще му избягам и в същото време много нежно... И танцувахме... Най-странния танц в живота ми... И изведнъж песента свърши и сякаш магията си отиде...

Или аз си мислех, че си е отишла. Мислех си, че съм го прежалила, а всъщност любовта ми растеше. Започваше да си показва рогцата, да ме тормози - искаше да я покажа, да престана да я крия в себе си. А мен ме беше страх... Страх да не бъда отхвърлена, страх от това, което става с мен... Да знаете, много е лесно да си сам и да не ти пука за никого. Да не обичаш никого освен себе си. Но веднъж разбереш ли какво е няма връщане назад... Изглежда много страшно и непосилно. Но не е така... Сега го знам, но тогава ми се струваше страшно и нечестно...

Но за добро или лошо тогава бях в кофти период. Закотвена у дома за много време, без интернет, депресирана, отчаяна и много самотна... И понякога си мисля, че той ме спаси... Не знам точно как - обаждаше ми се от време на време, а аз съответно буквално го побърквах с SMS-и... Тогава продължавах най-упорито да отричам... Но накрая се предадох и изпратих един по-особен SMS... И от там като се почна... Не знам как да го нарека - щастие или мъчение... Понякога беше мъчение за мен, защото май не бях наясно със себе си и се страхувах... Страхувах се да не бъда отблъсната, страхувах се от това да бъда щастлива, дали ще се справя...

Но пък той явно е бил наясно със себе си, а дори подозирам и че с мен е бил наясно... Не знам как да разкажа останалата част от историята, малко ми е някак мътна... След този SMS започнах да усещам някаква промяна в отношението му към мен. Промяна, която ми харесваше, макар да не схващах съвсем ясно в какво се състои. Имах чувството, че някак леда се е пропукал. Дали аз съм успяла да го пропукам или той ми е позволил - не знам. Не знам кой кого успя да спечели. Но дълбоко в себе си вече знаех, че ТОЙ е Човекът... И на една поредна среща нещата просто проследиха естествения си ход... Това което се случи тогава, някак си знаех, че ще се случи... Беше сън някакъв, от моите странни сънища. И все пак знаех, че е истинско...

Седмица по-късно той ми предложи да се омъжа за него... Аз приех! Понякога си мисля, че с него не можем да бъдем просто гаджета. Каквото и да приказват всички аз съм дълбоко убедена, че той е човекът с когото искам да остареем заедно и той да е бащата на децата ми...

Понякога тази моя любов боли. Там, някъде вляво те стяга нещо... Някаква огромна лапа - мека, но с дълги и остри нокти... Сладка болка... Болката от ляво... Липсва ми понякога... Всъщност непрекъснато, когато не сме заедно... Той се шегува с мен, че съм пристрастена към него... Но знам, че ме разбира... И може да не го показва, но знам, че и той се чувства така... Той е моето сърце и душа! Моето слънце и звезди! Моята тиха земна човешка любов...

Имам си няколко любими сцени от филма "Наистина Любов", които са оставили незабравим отпечатък в съзнанието ми. И намерих видеоклипове на тях в Youtube, които искам да споделя с вас. Вярвам, че ще ви харесат :) Карол и Марк За съжаление я няма частта с песента на Дидо, която ми е също много любима... To me you are perfect Утре ще продължа постинга, има и някои много хубави други клипове, които искам да намеря, а намирането им е трудно.

Сърцето ми танцува,
в ритъм тъй вълшебен...
То се смее, отново то живее,
радва се, мечтае, отново иска да твори!

Щастие, любов и радост,
стоплиха проскубано врабче,
весело чирика то отново, скок-подскок,
Животът е прекрасен, с усмивка на уста! :)

"Domine Deus, salvum me fac..."

Боже, спаси душата ми...
Съзнанието ми не спираше да крещи тази мисъл...Боли, толкова повече боли сега на пода.Пурпурни реки до мене...Гняв , предателство! Цялата любов, той беше съсипал цялата любов, за една грешна нощ беше разрушил всички замъци на доверието, всичко се сгромоляса, аз също...Всичко излизаше от мене чувах го , само ужасяващата болка ме изяждаше.Боже, спаси душата ми ...Аз му вярвах . Аз им вярвах . А те са рисували комедия по бялата ми кожа, за да не видя зад усмивките им .Лица на прокълнати! Поне сега ме оставете да умра сама...Искам да избягам прекалено надалече , в пурпурни реки...Предателство , гняв , болка ...Боже, прости ми.