Зимата на отиващата си любов бе последвана от лишения на чувства. Нямах желания и мечти, съзнанието ми повтаряше само едно:”Искам те обратно”! Боледувах от мислите си по теб, моя никога непритежавана любов. Или може би те притежавах, но ти не се чувстваше като вещ за мен. И не беше вещ, а нещо много повече. Имаше смисъл и придаваше смисъл към всяко мое действие. Някога бях силна заради теб, защото ти ме съгради като ВЯРА. Ти ме издигна, но и пусна ме да падна. Нарани ме толкова силно,че никога да не забравя колко боли от любовта. Още си спомням очите ти, които такаи не ме погледнаха онази сутрин. Точно тогава усетих безразличието ти.Усетих, че никога не е имало любов. Била съм просто даденост, която е запълвала празните ти нощи. Прие ме като малко дете и се грижеше замен, без да съзнаваш, че това малко дете е лудо по теб. Излъга ме и нямаше сила да ми признаеш, че не е имало любов.
Мина зимата на моята залязваща любов и плаках като пролетна градушка, и вледених сърцето си като ледени висулки през януари. Бях повярвала внечия имагинерна любов и бях изградила света си над чупливи ледениблокчета. Пролетното слънце почна да ги разтапя едно по едно, докато не започнаха да се откъсват цели отломки от крехко построения ми живот. И рушеше се всичко, само за миг. Нямаше какво да спася, не се и опитвахда спася това което ми беше останало, може би защото любовта си беше отишла. Беше си отишла с появата на слънцето в новия ден. И не страдах по теб и не мечтах да се върнеш при мен. Не желаех нищо вече от теб, дори те забравих още на втория ден. Сега малко се сещам от време навреме. Имало ли е изобщо лято на нашата любов, или както започна през зимата, трябваше да свърши с идването на пролетта?
Никога не съм те обичала. Никога няма да те обичам, така както Тя ме кара да я обичам в момента. Така както, тя ме докосва, ти никога няма да ме докоснеш. Така както тя ме усмихва ти никога не си била способна да ме усмихнеш. Тя…искам да крещя името, да кажа колко я обичам на целия свят. Искам да знаеш, че любовта ми с нея се роди в лятото и пламна като летен огън покорил дъбовите гори. Страстта й ме гори, както твоята никога няма да успее да гори. Тя е нещото което само с поглед може да ме смути и да направи живота и мислите ми в Рай. Тя е причината, завсичко което пиша. Дори не знам защо, но искам да знаеш, че Тя е скласи над теб. Тя е това, което ти никога няма да бъдеш и наистина азсъм много повече от теб. Няма да те намразя, нито целя това… искам просто да знаеш колко съм щастлива и причината е Тя.
Тя която роди се в лятото и ми показа вкуса на соленото море, полепнало покожата й. Тя с мириса на онзи познат някога парфюм, който вече и в съня ме преследва. Тя показа ми, че света и обществото нямат значение и е готова да се загуби някъде в прегръдките ми. Тя, която толкова добре меусеща и потъвам всеки ден в очите й. Тя с най-сладката и нежна усмивка може само да ме вдъхновява с най-красивите слова.
А спомняш ли си ти с колко болка ме вдъхнови. А сега се усмихвам, колкосамо трябваше да науча, за толкова кратък период. Обичах, но явно насила, защото сега усещам истинската любов. Тази, която ме вдъхновява,не изисква и ме влудява. Обичам я толкова силно, че Ада и Рая в едно ще сътворя, за да мога с нея в Ад да греша и в Рая да я извися. Защотоискам всичко, което някога мога да дам. Просто обичам, нямам обяснение за повече от това.
Любов родила се в лятната жега с усмивката, която ме вдъхнови, с малки парченца шоколад сред тъ6мнината на нощта и първите вдъхновени от нея слова. С шоколадов дъх на любов вдъхна в мен доверие и потънах в очите на най-непознатия свят.
Не съм те обичала, снежни човеко на моята зимна любов. А някога зимата беше любимият ми сезон. Ти беше зимата на моята душа, която вледени сърцето ми. Не те искам никога вече. Искам само моята слънчева усмихната любов. Искам да я обичам и я обичам, така както го заслужава с парещото докосване на моята любов. И изгарям сетивата щом докосна се до нейната любов.
Обичам те, Вдъхновителко моя!
Comments2