Червеният балон гледаше унило към пода. Спомняше си щастливите дни с другите балони, скупчени един до друг, кой от кой по-пъстри. Бяха вързани с връвчици, за да не отлетят в небесата. Това бе сторил с тях един усмихнат човек, когото те отначало не харесваха, защото ги бе вързал, а балоните обичат да летят. Веднъж те му признаха, че се чувстват нещастни, но усмихнатият човек им обясни, че един ден всеки от тях ще бъде взет от щастлив човек, който ще ги подари на някого, когото обича. Този някой ще се зарадва и в очите му също ще се изпише обич. Тогава един балон се изпълва с толкова щастие, че се чувства по-свободен от птица и душата му сякаш полита в безкрая. Балоните повярваха на усмихнатия човек и оттогава всеки очакваше да срещне своя бъдещ господар с обичащо сърце.
Червеният балон с любопитство наблюдаваше хората, които идваха всеки ден при усмихнатия човек и вземаха някого от другарите му. В очите им виждаше любов. И си мечтаеше за деня, когато някой щеше да дойде за него. Но червеният балон нямаше да приеме когото и да е. Той чакаше човека с най-блесналите и любящи очи. Ако не го поискаше такъв господар, балонът бе решил да се отскубне с всички сили и да полети в небесата.
Един ден едно момче дойде при усмихнатия човек. Червеният балон се загледа – пламък грееше в очите на момчето. Излъчваше топлина и накара всички балони да почувстват радост. Започнаха да се надпреварват кой да излезе по-напред, за да бъде забелязан и избран от онези топли очи. Червеният балон не се надпреварваше, а прошепна на момчето, че умее да дарява обич. Тогава не знаеше какво е обич, но се надваше да я изпита, щом се докосне до душата на момчето и до душата на човека, на когото щеше да бъде подарен. Дали момчето му повярва? Да. Една топла ръка се протегна и посочи към него. После хвана връвчицата му и усмивка озари едно лице. Червеният балон за пръв път изпита обич. Но после се изплаши. Предишният му господар му бе казвал, че човекът, който го вземе, ще го подари на друг. Но балонът не искаше да се разделя с момчето – вече го обичаше.
Спомни си как прекараха първите минути с новия си господар на един тротоар. Очакваха някого, за когото балонът нищо не знаеше. Само чакаше. В миг по улицата се зададе едно момиче. Веднага щом видя момчето, то се усмихна, забърза крачките си и след няколко мига вече бе прегърнало новия господар на балона и се усмихваше. Още две очи пробляснаха, изпълнени с любов. Червеният балон усети как връвчицата му се премества в по-нежни ръце...и видя усмихнатото лице. Развълнува се – за втори път изпитваше обич...
Червеният балон гледаше унило към пода. Всичко бе така красиво тогава. Сега ги нямаше блесналите очи, той бе в стаята на момичето, което от време на време му се усмихваше тъжно. Момчето не бе виждал отдавна. Момичето му бе разказало, че такива неща се случват понякога и са за добро. Но червеният балон знаеше, че от тях боли, затова напрягаше всички сили, да изглежда по-червен и по красив и да разведрява нежното лице на своята господарка. Тя знаеше, че балоните също страдат и затова често му се усмихваше. Двамата се обичаха.
Червеният балон погледна унило към пода. Вече не можеше да радва господарката си. Нейното лице не се бе променило, както и усмивката. Но той отдавна вече не бе същият.Сърцевидното му телце бе сбръчкано, а душата му вероятно също бе заела формата на сбръчкано сърчице. Той знаеше, че това не бе неговата душа, и не – това не бе неговото тяло, не можеше да бъде!Как искаше да се изпълни отново с хелий, пак да полети, да даде усмивка на едно влюбено момиче, а после да си играе с него, опитвайки се да се отскубне от ръцете му. Каква съдба го очакваше сега? Да бъде захвърлен на боклука, където един стар, ръждясал гвоздей щеше да го надупчи и неговото сърцевидно телце щеше да се спука? Балонът се натъжи и поиска да заплаче. Но не можеше. Балоните не могат да плачат – и не защото някой ги е учил,че смелите балони не бива да плачат...Той просто не можеше...и съжали за това. След това се унесе...
В съня му изплува кофата за боклук. Балонът бе в нея, изцапан и заобиколен от неприятно миришещи бутилки, опаковки, остатъци от храна, парцали и... той не искаше да повярва, но виждаше как към него се приближава ужсният ръждясал гвоздей със свиреп поглед и злобна усмивка. Червеният балон се опита да избяга, провирайки се между другите боклуци. Но ръждясалият гвоздей го преследваше неуморно. Накрая, заклещен между кофичка от кисело мляко и кутия бонбони, балонът престана да се съпротивлява. Сърцевидната му душа се сви още повече в сбръчканото му сърцевидно телце. За миг си представи, че не се намира на това ужасно място, а в ръцете на усмихнатия човек и онова момче отново идва да го вземе. В очите на момчето имаше любов, а балонът обичаше да гледа влюбени очи. Тогава знаеше, че душата, която се отразява в тях , е красива и има форма на сърце – като неговата.Умиление от спомена изпълни червения балон и някои от бръчките по телцето му се изпънаха.
В този момент силна болка го прониза. Искаше да извика, но не можеше. Съжали за това. Душата му се устреми към зеещата рана и започна да се изплъзва като конец от сърцевидното телце, което се сгърчваше все повече и повече, докато накрая не заприлича на нищожно червено парцалче. Душата погледна с мъка към телцето. После се извърна , за да се срешне със злобната усмивка на ръждясалия гвоздей. Но той не я виждаше. Тържествуваше над малкото червено парцалче.Душата изпита гняв към този ръждясал злодей. Заради него никога повече нямаше да бъде балон. И никое момче нямаше да я купи за любимата си.
В този миг в кофата за боклук душата съзря късче от счупено огледало. Огледа се и й се прииска да можеше да се усмихне. Тя вече не бе свита и сбръчкана и никога не бе била – а беше голяма и красива и излъчваше светлина. Какво значение имаше, че вече не бе душа на балон? Тя бе жива. Можеше да полети и да благодари на момчето, което я бе взело. Можеше да го целуне и да му прошепне, че това, което е направено с любов, никога не се изгубва, защото след него винаги остават душите на балони, на писма, на картички, които са сътворени от една влюбена усмивка и никога не умират. Щеше да долети обратно до стаята на своята предишна господарка , щеше да я целуне и да й каже, че нейната любов е направила душите на балоните, картичките, писмата още по-прекрасни и сега всички те ще се перчат и ще се наддумват коя е по-хубава. И ще се смеят. А душата на балона знаеше колко много господарката обичаше смеха...
* * *
Когато червеният балон се събуди, бе посрещнат от една усмивка. Той отново бе в стаята, сбръчкан и висящ на връвчица. Но момичето го гледаше с обич. После стана и го докосна нежно. Той знаеше, че в момента душата на момичето има същата форма като неговата.
Червеният балон погледна щастливо към тавана. Знаеше, че не са му нужни небеса, за да може да полети.
Comments