Евгения Иванова – "В едно небе, олекнало от бели облаци"

Евгения Иванова – В едно небе, олекнало от бели облаци<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Евгения Нешова Иванова е родена в град Панагюрище. Зодия Риби. Биолог. Работи в Биологичния факултет на ПУ „Паисий Хилендарски”. Главен асистент по генетика. Доктор.

„В едно небе, олекнало от бели облаци” е първата книга на авторката.

* * * /Многоточия/

Денят всига приздрачния блясък на тъмното.

Нашето реално присъствие вика...

Кое е по-земното – викът или скритото?

Кое е по-истинско – тук или там?

Кои ли сме всъщност – нишки, втъкани в светлото

или светещи точици в мрака...

Приздрачният блясък на тъмното моли.

Не иска да го наричам така

/защото това не било истина/

Питам го – кое те обижда?

Мълчи. Явно сама трябва да разбера...

Протягам ръка и докосвам безбрежното –

светло и тъмно,

черно и бяло,

и се превръщам в нещо,

което е видно във тъмнината...

Колко се радвам това да е истина

и аз да съм светлината...

За Бога, хората и мравките

Видях трохи,

разпръснати в праха,

до парещите стъпки

на познат самотник.

Усетих как проплака

Нещо в мен –

Човекът гладен,

хляб изхвърлен бе прегърнал...

О, Господи! – простенах аз –

през сълзи истината

можех да прогледна.

Но моят Бог

не ми отвърна с глас,

а някак ме накара да прогледна...

И аз видях.

Видях трохи,

посипани с любов в пръстта,

сред чаканите стъпки

на познат добряк.

Видях безброй забързани лица

на мравки,

борещи се със праха

и носещи храна...

Тогава чак разбрах,

че скитникът самотен,

прегърнал уличния къшей хляб,

ги бе нахранил...,

днес

Той беше

като Бог за тях.

Едно утринно зимно щастие

Стъпки в снега

на призрачна и тиха

утринна нежност.

Бяло във мен,

бяло нявсякъде,

т.е. в безкрая.

Бяла безбрежност

в призрачната

тиха

утринна нежност...

Малки снежинки

танцуват край мен.

Целуват ме нежно

и трепетно дават –

от себе си дават всичко,

което са имали –

цялото свое начало и край.

Дават го.

Без да потърсят отплата.

От многото нежност,

от цялата обич

наоколо всичко

е приказно бяло...

* * *

Толкова много обичам снега.

И небето, което го ражда.

И земята, която му дава простор.

И пространството,

ставащо сцена на танца.

* * *

Да. Моят свят

граничи

с хоризонта.

И бих могла

да мина

в необятното,

единствено,

ако преодолея

чувството

за собственост

и чувството

за граница.

За чуждата самота

Кипарисово клонче

тръсна сняг в косите ми.

Забързана кола

палтото ми със кал заля.

Едно самотно куче

впери поглед във очите ми.

И непозната птица

в клоните над мене прошумя.

* * *

Следа...

Вещае във душата ми

разруха...

Нима не съм

разбрала до сега,

че всяка грешка моя

е като спомен

от забързана,

неистинска река,

заливаща живота ми

след дъжд пороен?

А думите –

това объркващо безбрежие –

понякога не мога

да ги спра...

И ето, че усещам –

идва времето,

когато ще започна

да мълча...

* * *

Паралелни пространства...

Няма пресечки – докосване,

има усещане.

Няма сън – всеотдаване,

има пътуване.

Сега се гоним във времето.

Сега. В този момент...

А как ще бъде в една друга реалност

в прегръдка на нежно безвремие?

Не знам, но те моля,

не тръгвай в обратна посока,

защото ще се отдалечим

безвъзвратно...

Приздрачни видения и размисли

по време на едно дълго пътуване

1.

Сред снежната сумрачна тишина,

в прегръдката на ранна зима,

бледнее призрачна магьосница – гора,

обвита в тайнственост неотразима.

И клони сплитат неми сенки на дървета,

забравили зеленото и свежата любов.

Изсъхнали треви сивеят в зъзнещи полета

под белия, студен покров.

Тук-там скали нехаещо изпъкват

подобно глухи очертания в незнаен брод.

В хралупи, сгушени сърца се мъчат

да пазят сънищата си до идния живот.

Един безкрайно пъплещ влак

живота ни придърпва

в посока някаква – не знам каква...

Една луна в небето се озърта

и търси топлина

във нечия сама душа...

2.

С червенина в небето

се облива слънцето

след тежкия си път

из дебрите на мръзнещия ден.

При този студ

усещам топлина

от залеза,

прегърнал облаците

и самата мен.

3.

Самотното дърво отсреща

е сякаш център на Вселената.

Залязващото слънце

тази тайна е открило

и цветен ореол

с любов му е дарило...

4.

Сама с настъпващата вечер.

Сама със залеза на този ден.

Сама със нямата луна в небето.

Сама със трепкащи звезди над мен.

Сама със облаците – причудливи форми.

Сама с блещукащите светлинки на онова селце.

Сама с´задъхания влак за някъде.

Сама в света на моето сърце...

Сама със вечерта.

Разтворила се с Времето.

Прегърнала и трепет,

и сияния и тишина,

дочувам сякаш шепот на Вълшебница :

„Това

не може

да е

самота”.

* * *

От няколко дни

стоплям с дъха си

един катинар...

И той ми отваря

вратата

за някъде...

* * *

И в тази нощ ще има пълнолуние.

А пулсът на тревожното съзнание

ще дебне мойте прегрешения,

ще търси изход в лабиринта от безпътици...

И в тази нощ с изгрялата луна ще разговарям,

С душата си ще търся силует на птица

сред бял овал на лунно огледало.

И със сърцето си отново ще копнея

за някакво изстрадано вълшебство.

И в тази нощ ще има пълнолуние.

По равното небе ще плуват пак

въпроси, отговори, размисъл...

Един вълшебник от земята

със шапка островърха ще рисува

по лунното небе картини.

И те ще оживяват във пространството...

И в тази нощ на бяло пълнолуние

ще чакам своето изстрадана вълшебство...

* * *

С вечерния полъх на вятъра

дочух песента на щурци

и усетих, как тя

във пространстовото сля се

със светлини на пробягващи

по шосето коли...

* * *

В забравената вечер

с листопада

една застинала

въздишка полетя.

Къде, къде ...

Нанякъде, нанякъде ... –

Дочу се шепот

сред треперещи

листа ...

Копнеж

Не бързам за никъде.

Попивам в пространството

копнеж на на земя,

предусетила дъжд.

И оня потаен

ромон на рекичката,

небързаща

също за никъде,

подобно на мен.

* * * /Друга реалност/

Сънувах...

Изтръпналите мои пръсти

как ронят нежност

от узряла пита слънчоглед...

Как погледът ми

надпреварва се високо

със ято птици

сред опушен слънчев силует...

Сънувах през опушено стъкло...

* * *

Усещам –

Тихо пръстите ми

Побеляват...

Улавям

тръпнещия звук

на водопад...

Сънувам

бягащи със светлината

сънища на птици...

Препускам

със измислени коне

над планини неистински

в едно небе,

олекнало

от бели облаци...