Чувала съм, че съучениците и направили номер, шега...Предварително спомогнали за счупването на машинарията. Чупи се обаче в нейните ръце...

Чували сте за наказание за назидание на другите, нали?

За Петя Дубарова чух през студентството още. Трудно, но си купих книги от нея и за нея...Първото въздействие дойде от разговорите и с морето, а морето ми е слабост, след това - нелепата и смърт...Наказана за назидание!?!?

Петя Дубарова е родена на днешната дата.....1962 година. Днес щеше да е на 47 години....

Някои хора изживяват живота си на екс и бързи обороти с предчувствие за кратковремие и отреденост на тази земя...

Прозренията на едно 16-годишно момиче...

Така казват днес за нея - неподправена и чиста индивидуалност....Сега, с днешна дата. А преди? Наказание за назидание на другите!?!?

Още веднъж целият свят беше разтърсен, и то в рамките на няколко часа ... Колко силни са мечтите ни и желанието да живеем, и как разтърсват те всичко фалшиво, което ни огражда. И от друга страна колко циничен е живота, който водим, и как 4 минути могат да обърнат душата ти и да разбереш, че не си гледал в правилната посока. И на фона на всичката тази мъка и тъмнина има хора, които се борят с нея красиво и без много думи ... с песен, със сълза, с човечност. Парите, лукса, властта и богатството са пошли тук ... просто са отнесени от волята на човек да прави света малко по-добър, по-сърдечен и по-непредубеден. Дано да ни бъде простено някой ден ...

Аз се разплаках, за вас - не знам ... Приятно гледане!

"I dreamed a dream" from "Les Miserables"

Ами какво да ви кажа, хорица ... аз отдавна само ви наблюдавам, но днес имах "Американска литература - XX век" и правих поетичен превод, та си викам да попрочетете и вие това онова ... Хем съвременно, хем да оцените как аз съм се справил. Участвам в един конкурс за  превод на поезия с това, пък да видим какво ще стане.

I feel - Elizabeth Jennings

I feel I could be turned to ice
If this goes on, if this goes on.
I feel I could be buried twice
And still the death not yet be done.

I feel I could be turned to fire
If there can be no end to this.
I know within me such desire
No kiss could satisfy, no kiss

I feel I could be turned to stone,
A solid block not carved at all,
Because I feel so much alone.
I could be grave-stone or a wall.

But better to be turned to earth
Where other things at least can grow.
I could be then a part of birth,
Passive, not knowing how to know.


Чувство

И знам, и искам лед да съм
И тъй да стане, ако стане
И дваж погребан в моя сън
Не ще се свърши със смъртта ми.

И огън бих могъл да стана
Щом туй, що е, си няма край
И блянът в мен добре познавам
И от целувка недоволен май.

На камък бих се днес превърнал
Красив, солиден къс скала
И самотата пак прегърнал,
Надгробна плоча съм, стена.

Но най-добре да бъда пръст
Земята, раждаща неща
Парче живот е моят кръст,
Бездушна кукла, с лична простота.

09.04.2009       Превод: Вимп

На дъното на моя бряг,

където лодките присядат

Отправил взор ме сочи

безмилостен въпрос.

Нали го бях задала аз

В една самотна нощ

Във мен огледа се звездата

Прошепна ми без глас.

„Какво е Вечността?” –

запита ме Безкрая.

А аз отправих му въпрос –

„Кога пристига Края?”

Една звезда потрепна

Откъсна се от мрака

От полета на гибелта й

роди се свободата.

На дъното на моя бряг

забил ръждива котва

Оглежда се във мен въпрос –

„Какво се ражда от Безкрая?”

  Ще се науча да съм кротка и смирена,
в дома предутринен да те очаквам.
Роса ,
напита в лунното на шепота ,
очите ми са -
и не плача.
Ще се науча в нямото на устните
свенливо неизречено "обичам те"
да приютя,
и сладкото на чувствата
с дъха си да приспивам
по гърдите ти.
И много пъти в мене да те пусна -
дълбоко до душата,
вместо вятър.
Навярно...
ще се науча.
Ала нощем дивото
на рамото ми голо ще поляга,
и ще пришивам кръпките в крилете,
и пътя непроходен ще ме вика...
под камък скрита самодивска риза
и нестинарско парване в нозете.
Ще се науча...
ала ти пази ме.
Повикат ли ме в тъмното звездите,
след вятъра неверник ще избягам.

ЗАЩО ?... КАК ?...

  Вероник погледна часовника си... вече беше станало късно да му мисли повече. Беше време да реши какво ще прави с живота си. И първата крачка беше да реши какво иска да следва. Наивна или не тя искаше да учи нещо, което ще може да работи след завършването, работа, която ще й доставя удоволствие. Знаеше, че повечето хора работят не това, което са учили, а нещо коренно различно. „Но защо трябва да е така, защо трябва да уча нещо, а да работя друго?” противеше се тя. До сега не се бе замисляла над тези неща. Не можеше да си обясни това явление – да не работиш по специалността си. Имаше прекалено много „защо”-та и главата й щеше да се пръсне от мисли.

  Имаше на разположение цяло лято да реши какво иска. Но как да го направи, като не знаеше какво иска. Наблегна на професиите, от които се изкарват добри пари („всеки би направил това,нали?”). Помисли за счетоводство „Защо не ? Звучи ми интересно.”. Реши да попита майка си, която беше счетоводител. Вместо да обяснява , майка й просто реши да я вземе в офиса и да й покаже. Вероник едва издържа цял ден в офиса на майка си. Мислеше, че ще полудее... цял ден бе седяла зад един компютър и въвеждаше цифри. Вече навсякъде й се привиждаха числа, фактури и програми за осчетоводяване. Накрая просто не издържа и трябваше да си тръгне. Напълно й се разбиха представите „Живяла съм в заблуда...” (обожаваше тази фраза). Вероник подхождаше по-творчески към нещата – не можеше да стои по цял ден в един офис, ден след ден в един и същ офис вършейки едни и същи неща...щеше да полудее. Искаше да разбере как собствената й майка издържа. „Свиква се. Нали пари трябва да се изкарват.” каза й тя. Колко просто звучеше „Свиква се...”

  Толкова ли беше наивна? „Не искам да е така, уффф... не искам скучна работа.” Но животът не беше такъв, какъвто го описват в приказките. „Да, гаден и жесток – винаги те прецаква!!!” Леко преувеличавеше, но беше афектирана. Колко сложно й се стори всичко. До сега родителите й се бяха грижили за всичко. „Как го правят?.Как издържат?”. Те бяха тези, които я напътстваха и тласкаха към правилното решение. Но сега вече беше голяма и искаше тя да вземе решението – правилното решение. „Но как да разбера кое е правилното?”  Нещата стояха така – опита се да обобщи „ Да уча и да работя нещо, което не ми допада, но е добре платено или нещо, което не ми харесва, но не мога да се издържам от него...” Стигна толкова далеч в размишленията, че си помисли „Уфф, за нищо не ставам..” Но това не беше вярно. Просто тя не бе вникнала дълбоко в себе си, не бе търсила отговорите където трябва.

  Трябваше просто да се довери на инстинкта си. И тя го направи. Спря да се тревожи и реши да действа. Не знаеше дали е взела правилното решение, не знаеше дали съществува въобще понятие като „правилно решение” ,но тя реши и беше доволна от избора си ... поне за сега...

За нас е радост, слънце златно

в навъсен ден когато бляска,

но лучът му грей по-приятно

през някоя тъмнична рязка.

Една звездица - и тя тоже

моряка води сред морето,

едничка искра нявга може

пожар да дигне до небето.

Огънят, в който Хус изчезна,

огря вселената по-ясно,

в нощ мрачна, бурна и беззвездна

светкавицата грей ужасно.

Тирани, всуе се морите!

Не се гаси туй, що не гасне!

Лучата, що я днес гасите,

тя на вулкан ще да порасне.

Тук всичко мре, изтлява, гние

и тез, що бдят, и тез, що падат,

престоли, царщини и вие

и червите, що вас изядат.

Едната светлина е вячна -

една във хаоса грамадни!

Със нея тоя свят се начна,

със нея няма да пропадне.

Във мрачен гроб фърлете нея -

тя повеч блясък ще се пръсне,

убийте я във Прометея -

тя във Волтера ще възкръсне.

И ако слънцето изчезне

от тия небеса приветни,

то някой в ада ще да влезне,

главня да вземе, да ни светне!

Януари 1883

  Погледна часовника – показваше 20:30, погледна масата, погледна семейството си, красиво украсената елха и не почувства нищо. Отдавна на този ден не се чувстваше по-различно. Магията на Коледа просто беше изчезнала. Не си въобразяваше, наистина беше така. И тази мисъл я цапардоса като снежна топка. Гледаше семейството си как се храни и обсъжда болезнено нашумели теми. Коледа не беше същата, такава,каквато я помнеше от дете. Е, вярно на 18 не беше кой знае колко голяма, но достатъчно, за да не чувства онзи, познат й от детството, дух на Коледа. Искаше да разбере „Защо?”. Веднага отхвърли варианта, че е поради факта, че не вярва в Дядо Коледа, тя никога не бе вярвала истински. Още от 2 клас знаеше, че баща й слага подаръците под  елхата. Сети се даже как с брат си дебнеха, през съвсем леко открехнатата врата, баща си и чакаха да видят как ще сложи подаръците под елхата. „Най-забавното беше, че така и не успяхме да го хванем.” Родителите й я изгледаха. Усети, че се бе засмяла на висок глас. Та, тя изключи варианта „Дядо Коледа”. Но тогава „Защо?”. Може би трябваше да приеме този факт без да задава въпроси, а може би нейният въпрос просто нямаше отговор. Като онези вечни въпроси, които са затормозявали поети и философи... Почти не беше докоснала вечерята си. Сети се за разговора с една приятелка, която напълно споделяше чувствата й. „Може да е масов синдром. Май ще трябва да се примиря.”Ала не искаше. Искаше да се бие със снежни топки, да прави снежни човеци, да няма търпение да дойде Коледа не заради ваканцията, а заради самата Коледа. „ А сега даже и истински сняг няма.” Всяка година украсяваше елхата с вкус и удоволствие, правеше коледни сладки, пееше си песнички, но сякаш нищо не помагаше. И всяка Коледа се надяваше следващата да е различна.

  Не усети кога стана 12. Беше време за подаръци. Дядо Коледа не бе с брада и с червен костюм, а беше жена с руса къдрава коса – да, това беше майка й, каято носеше празнични пакети. Дойде и нейният ред. Разбира се, зарадва се икрено на подаръка, защото получи това, което искаше. Нали имено тя каза на майка си какво да й купи. Дванайсет часа мина. Мишел си легна без отговор на вечния си въпрос. Ала имаше надежда, че следващата Коледа ще е различна, че Магията на Коледа ще се върне, че тази магия няма да се изгуби по трасето от Северния полюс до апартамента им. Заспа с мисълта, че поне има над какво да размишлява и другата Коледа...

Снегът падаше нежно по бледото й лице, сякаш, за да я помилва и успокои, за да й покаже, че има искрица надежда в непрогледната тъма. Но тя знаеше, че това беше всичко, че нищо няма да е същото, а толкова й харесваше. Всички тези мисли нахлуваха в главата й, дори не чувстваше студа плъзнал се по ходилата й, просто стоеше и наблюдаваше отдалечаващото се момиче. "Ще се върна." беше й казала потъналата в мрака женска фигура. Но тя знаеше, че това не е истина, че последните 5 минути бяха края на едно приятелство. Естествено, че щеше да се опита да поддържа контакт, но това едва ли би било възможно поради един простичък факт, който не й даваше мира.

Може би беше наивна, когато си мислеше, че те двете – най-добрите приятелки, никога няма да се разделят. Колко глупаво й изглеждаше в момента всичко, което си бяха запланували – как ще учат заедно, ще живеят заедно докато са в университета, ще обиколят света, дори мечтаеха да отидат в Холивуд, за да станат актриси (умихна се леко при спомена за тази глупава мечта), но най-важното беше, че щяха да останат приятелки завинаги...Спомените нахлуха в главата й. Спомни си, сякаш беше вчера, първата им среща. След това за секунди пред погледа й преминаха като на лента всички весели и тъжни моменти, които бяха споделили. И ето, като че ли пак разговаряха за момчета  „Вечната ни тема.” си каза и се засмя. Но този смях я върна към реалността.

Колко много й се искаше да побягне, да спре най-добрата си приятелка – нейната опора в живота. Дори замръзналите й крака в снега нямаше да я спрат, но... нещо друго й попречи и макар да не искаше трябваше да го приеме. „Това е нейният избор. Сега аз трябва да направя моя” и в момента, в който изрече тези думи, на пук на всичко и всички започна да бяга. Не усещаше краката си, но мисълта за прекрасните моменти я мотивира повече. И тя бягаше и се смееше, сякаш се бе върнала назад в онова безгрижно време...  но всичко изчезна за миг, когато се препъна и падна в калта. Надигна се леко и се огледа, търсеше я с очи, търсеше най-добрата си приятелка, но наоколо нямаше жива душа. За миг всичко й се стори като сън. Усмихна се при мисълта, че всико това не е било истина, че всичко си е по старуму. Стана и се прибра в къщи сякаш нищо не се бе случило, сякаш не бе загубила най-добрата си приятелка, сякаш онази...(даже нямаше думи да я опише) безмилостна и безсмислена война не съществуваше. Легна си спокойна и заспа.

Сутринта се събуди и побърза да стане и да разкаже на приятелката си какъв нелеп сън бе сънувала. Но нея я нямяше... Доста пребледняла  реши да пусне телевизора. От него се чу разтревожен глас на репортерка, а екрана показваше ужасяващи кадри. Момичето осъзна, че сънят й не бе сън, а реалност и че война всъшност имаше, ВОЙНА, в която можеше да загуби най-добрата си приятелка. Взирайки се в екрана, без да чува гласа на репортерката, сви се на кълбо и зарида. Плака дълго, а нямаше кой да я утеши...