Нави се на спирала залезът
и облаци - рибарски мрежи
ни оплитат
в сънища от прежда.
Ухае на липа дъждът.
Вали ,
  вали,
    вали...
Започнал е потопът
на надеждата...

Танцуват локви

акомпанира им дъжд.

Цъфнаха миди.

***

Резенче слънце

фин ароматът – чаен,

презимувай ме.

***

Лястовичи дъжд

в залезното кадифе

нестроен акорд.

***

Неми дувари.

Ниже птици есента.

Кашля коминът.

***

Луничава есен

дълбае небесни щори.

Реша слънце.

***

Капят салкъми.

В олекнали лозници

песен на джибри.

Самотата е друга птица,

тя не иска грижи, ласки, вода…

Самотните, са други цветя,

те не искат тор оборска или вода,

камо ли пък да им говориш, като на умряло другарче…

Цветята на самотата

растат дори без светлина….

Самотата е друго животно,

по- диво и странящо от групата…

Самотата, е статист безпризорен,

който не ще и не ще да се слее с трупата…

Самотата е коренче,

което едва задържа скалата…

Самотата е срутване…

някъде в нас е преврата…

Самотата е сбъдване

на най – лошите ни страхове…

Самотата е реалност,

изключваща всичко „по две”…

Самотата е агрегатно състояние

и етап на всяка душа.

Самотата поражда надежди….

но си остава сама.

Напоследък рядко пиша разкази, а се отплесвам по жлъчни статии за нашите политици, "общественици" и държавници. Не че мерзягите-крадци не ги заслужават, но в крайна сметка човек май се пилее за дребни хорица и дребни неща.
  И когато сънуваш някакъв сюжет, това значи, че подсъзнанието се бунтува и трябва да му се подчиниш. Следват безброй редакции и доста часове пред компа, но сънят е в основата на сюжета и идеята. Пък както казваше великия Алеко: "Да вземе да ви хареса!".

Всъщност това е само анонс към разказа в общност "Литература", където смятам, че е подходящото място на художествена творба в съответния жанр. Както стиховете трябва да са в "Поезия", уроците и дидактическите задачи в "Образование" и т.н.
 Но "всеки знае себе си", а моят разказ е тук: http://bglog.net/Literatura/71149