Реших и аз да се включа и да си излея душата. За жалост стихотворенията са от ученическите ми години(затова се извинявам предварително,да не очаквате да са много скопосани), тъй като отдавна музата ме е напуснала...Надявам се споделянето и общуването с вас да открехне отново онази вратичка на сърцето ми, която по една или друга причина се е затръшнала пред Музите на поезията и не ги е пуснала да влезят:)Надявам се скоро някоя от тях да намери повод да ме навести, особено Ерато...

Мечти

Мечти - за тях все казват:
без тях не може на света,
мечтите пътя ни показват,
без тях не е възможна любовта.

Мечтите водят ни по път жадуван,
но те въвличат и в борба -
борбата за живот бленуван,
но и борба, отнемаща ни радостта.

Мечти - във тях и младостта минава,
но те остават живи в старостта,
мечти - те водят до забрава,
но дават смисъла на нашата съдба.

Живот

Живот, за тебе сякаш всичко зная,
а сякаш пак не те познавам,
не знам дали ще мога да те извървя до края,
дали ще мога всяка болка в тебе да изстрадам.

Не знам какво за мен ще си след време,
дали на тебе пак ще се обричам,
дали за мене ще си вече бреме
или пък в твое име ще обичам.

Живот, във тебе толкоз много аз горях,
а още дишам в твоята стихия,
любов и мъка в тебе аз познах,
а сякаш много още трябва да открия.

Ти винаги ще си мистерия за мене,
ще трябва вечно да те опознавам
и ще се боря, докато изтича твойто време,
във тебе да горя, но не и да изтлявам!

Лъжа ли е?

Лъжа ли е това, което в теб познах?
Онази топлина във твоите очи
дали бе истинска, дали наистина прозрях
туй, що душата ти желаеше да премълчи?

Дали усетих нежността на твоето сърце,
копнежа му любов да получава?
Дали почувствах силата на твоите ръце
и нуждата им топлота да дават?

Кажи, лъжа ли бе това,
или единствено мираж бе ти?
Дали шега е туй на злобната съдба,
която жадна е за моите сълзи?

Кажи, отново ли ще чувствам самота,
ще плача ли отново до зори?
Ще чувствам ли пак тази празнота,
която ме измъчваше преди?

Нима живея във лъжа
и любовта за мен е само сън?
Нима сърцето ми е пълно само със тъга,
а щастието е там някъде, отвън?

Защо ли за красивите неща
аз мога само да мечтая,
а щом повярвам в обичта,
илюзия оказва се накрая?

Но отговора ти не можеш да дадеш -
не си виновен ти за моята съдба.
Ти можеш само да ме разбереш,
но не да станеш част от моята мечта.

И все пак, няма ли любов щастлива
и истина,която не боли?
Оназ любов, която не умира,
лъжа ли е, лъжа ли е, кажи?

Отговор

Говорих със звездите
и плахо ги запитах:
"Къде са ми мечтите?
Защо във прах се те разбиха?"
А те отвърнаха:"Мечтите
са там, във твоята душа!"
Гласът ми потрепери:"Небеса!
Къде са тамо скрити?!
Душата ми е завладяна от Демона на празнотата,
забити в нея като в рана
са черните стрели на Самотата!"
Звездите проговориха:"Мечтите ей така
не изоставят нечия душа!
Но мъката във нея щом е тъй голяма,
усеща тя, че сякаш тях ги няма."
"Щом в мене те са още скрити,
какво е нужно на мечтите,
душата да пробудят с нежен зов?"
Звездите отговориха: "Любов!"

Какво мислите, че е самотата? Тя е като страха от това, което може би не съществува, за което не сме сигурни че има. Не е хубаво да си сам или сама. Не, че не е хубаво, но всички знаем, тръпката от докосването на любимия човек, нежните целувки пращащи ни на седмото небе, присъствието му/й до нас. Как е приятно всичко това , но когато самотата те обвземе ти остават само спомените, с който да се топлиш. В прегръдките на самотата всяка надежда умира, въптеки че хората казват " надеждата умира последна ". Това спира да е така, когато се появи "принца ти на бял кон" ( за момента естествено ). Той те кара да летиш, когато те погледне, с усмивката си те кара да го ревнуваш от всичко, и наи-важното е, че те заблуждава, че те обича, после те зарязва и ти пак си сам/а. Това е самотата тя е след любовта и така се менят постоянно като сезоните. За голямо съжеление повечето от нас са в прегръдките и постоянно сигурно 1/2 от живота им преминава така- В САМОТА!!!!!

Този януари
на късно лято ми прилича.
Не намери сили виелица една
върху ми да изсипе.

Една снежинка крехка
в косите ми не пусна,
дори веднъж на лед студен
не ме подхлъзна.

Легенди са студа, снега,
с южен вятър ме обкичва.
Това е малко странен януари -
на тебе ми прилича.

:-)

Вчера бяхме с Efina на поетично четене, наречено Кръстопътят на думите. Това е видео с песен от него, с което ви поздравявам.




Ако искате да видите цялата поетична среща, може да го сторите тук :)
Заснех почти цялата вечер на видеоклипове, а Efina разказа чувството да си зрител на нещо толкова красиво.

Снегът прискърцва под нечии стъпки бързи,

прозорецът е моят свят и с мокри снежни пръсти

рисувам твоето лице върху платното снежно,

извайвам твоя силует със дъх горещ,

пропуква се една висулка, дълго пада,

картината ми прекосява, рисувана със скреж.


Дали не мислиш, че забравям

прегръдката ти топла?

Забрави ти, ако можеш, телата ни, обвити в пара,

стъпките на прага, студения радиатор, покрит с мокрите ни дрехи.

За миг обръщам гръб към теб, остава снимка-

парченце от деня, запазено до следващата ни гореща среща.

Преди малко се връщам от една инсталация. Хей, веднага си помислихте за инсталация на Windows или Linux или нещо такова. Не, напротив, инсталацията беше напълно различна. Казваше се КОПНЕЖ.
Тя се организира в галерия "Пистолет" и беше "инсталация-пърформънс". Беше много красиво. Самата инсталация представляваше театрално-визуален проект по едномиенната пиеса на Сара Кейн (Crave). Проектът бе инициран от режисьорката Калина Терзийска и художниците Леда Екимова и Диляна Манавска. Идеята му е чрез различни визуални подходи да представят актьорска работа в процес.
Ще цитирам от поканата - "Копнеж е постоянен ритъм от фрагменти, висока скорост без да е имало ускорение и без да се очаква забавяне. Копнеж е постоянна траектория - посока без развитие."
Стоях като гръмнат и гледах перформанса. Беше ми едновременно странно и чаровно. Гледах изпълнителките, които влагаха толкова много любов в това, което правят, което се състоеше в наливане на разноцветни течности в тръби, стичащи се от тавана. Течности, които след това потичаха по пода, сливаха се и тръгваха на някъде в разноцветни нюанси. През същото време слушахме от високоговорителите пиесата на Сара Кейн. Усетих, как в един момент само гледам разноцветните локвички и си мисля за свои си неща, беше красиво, а атмосферата невероятна. И в този момент осъзнах, че всички ние в тази стая бяхме част от пърформънса. Ние бяхме актьорите, които съзерцаваха, мислеха, чувстваха.
Беше красиво!
Ще си позволя още един цитат:
"

Визуалният подход за третиране на текста е подчертано декоративен и абстрактен. Изследва процесът на физическо взаимодействие на пространство, вещество и цвят очертавайки постоянната и равномерна троектория на текста. Така създадена, игровата среда е действена, движеща се, в синхрон или не с актьорската интерпретация – зависи от намерението на всеки участник. Симбиозата на пространство, текст и действие предлага сбор от фрагменти, едновременно логичен и експресивен, едновременно действителен и абстрактен – опит за подредба на хаотичния ад на копнежа."








А ето и малко видео