Гледах филма "Аризонска мечта". И си слушам музиката тия дни. Уникален филм, уникална музика. И реших да направя едно видео, в което да сложа Lili Taylor, актрисата с красиви очи. Бях си говорил с Efina за очите, нея я впечатляват очите на Джони Деп. Мен ме впечатлиха нейните. И изобщо персонажът и във филма. С цигарата, кривите крака, акордеона и нервния тик.
Акомпанирах селекцията от избрани откъси от филма с песента, която дни слушам нон стоп заедно с другите песни от "Аризонска мечта" -  "This is a film", на Igy Pop. Според мен тя е чудесна като за този клип, който имаше за цел да покаже нещо, което някак си чувствам, но ми е трудно да изразя в писмена или речева форма. Нещо като момчето и рибата и тяхната драматична връзка.
Мечти, реалност, фантазии, вяра в бъдещето, вяра в хората, вяра в живота и в доброто... мечти, копнеж, желание, любов... Получи се като безглаголното стихче на Радой. Само чувства.
И все пак, това е само филм. Филм за един мъж и една риба. За техните драматични отношения.
Мъжът мисли
Рибата е няма, безчувствена
Рибата не мисли, защото тя знае всичко...


This is a film about a man and a fish
This is a film about dramatic relationship between man and fish
The man stands between life and death
The man thinks
The horse thinks
The sheep thinks
The cow thinks
The dog thinks
The fish doesn't think
The fish is mute, expressionless
The fish doesn't think because the fish knows... everything
The fish knows... everything

Съвсем без връзка, макар че има връзка, ще споделя какво се случи днес. Драсках си нещо в тефтера и несъзнателно нарисувах нещо подобно на това:



Разбира се, далеч не приличаше точно на тази рисунка, нито пък бе цветна, а синя и нескопосана.

Една колежка, която седеше до мен взе че го видя и каза:

- Нарисувал си слон в боа?



Смънках нещо засрамено. Това наистина бе слон в боа.

Но, стана ми приятно. Не всеки вижда шапката. И рибата.

Ще ми простиш ли,
че не те потърсих,
че мълчах и чаках.

Ще ми простиш ли,
че още се надявам,
че мълча и чакам.

Ще ми простиш ли,
че няма никога да те потъря,
ще мълча и ще те чакам.

Анелийо, айде, адио!
Аз артисах апокалиптично
Ако аресваш another
Айде анихилирай автоматично!

Баси безсрамника брутален!
Боклук беше, боклук божем бъдеш
Би ли бутнал Буика
Белким бръмне, Баси бричката!

Върви виновнице велзевулова,
Вакханалии вълчице върши!
Вуйчо, включи вентилацията!
Вещицата вмириса въздуха.

Гробар гаден, гащнико!
Где гуди гребена?
Гайда глупава, гепи го!
Гиздава гъска, Гангрена!

Дядо, де духна Далия?
Дим да дъ дяма, дядовото!
Дядо, ди до дъй думаш?
Дяма ди, дете, денето.

....
Мисля, че смисълът ви стана ясен. Желаещите може да продължат по азбучен ред.

Понякога не мога да спя...
Тихичко си съществувам в тишината. Понякога ми се ще да умеех да медитирам, за да се отпускам истински и да си давам заслужен покой...

Слушах шамански напеви... Успокояват ме и понякога спирам да мисля и само съзерцавам...

Сънувах будна... отново, че съм крилатия вълк, който се страхува да лети... и орелът... и тогава го видях, един от многото и все пак... единствен!


Заплени ме! Хипнотизира ме. Вплете ме в нишка на друг живот, друга вселена! Спокоен, уверен, мъдър, страшен и силен... Не, нямам думи... Нямам думи как този поглед хипнотизира, привлича те, потапя те, разтваря те в земята и ти дава покой...

*Painting by Christy Grandjean

Преди да постна това стихотворение, което написах вчера,реших да прегледам коментарите.Четох, четох и си казах - странна работа, явно на всички това ни е някакъв тъмен период, даже хора си тръгнаха...На мен напоследък ми се случиха неща, които да провокират най-тъмната ми страна - гняв, злоба и т.н., чак намразих себе си, че ги изпитвам...Като прочетох онзи коментар със стихотворението на Камелия Кондова, много ми хареса стиха "Зад стените се крият човеци" и се замислих...колко дебели са понякога тези стени и как неуморно ги правим по-дебели, добавяйки камък след камък... Но винаги има едно нещо, едно зрънце в сърцата ни, което напира да излезе иззад тези стени и ни моли, моли ни да ги съборим...просто трябва да се вслушваме в неговия глас, защото това е гласът на най-старата ни познайница - Любовта.( дори бих предпочела да я нарека майка ). И ако го слушаме, няма нужда да се безпокоим от хора, които ни нападат, нараняват и дори от които се отвращаваме, понеже те ни показват какви НЕ искаме да бъдем(иначе от къде ще знаем?). И няма нищо лошо да излеем гнева си навън- трябва да си представяме, че така освобождаваме в нас място за Любовта - защото тя не би приела да съжителства с гнева. И така, след като се освободим от него, нещата съвсем естествено си завършват като в клипчето на Веско. Не познавам никого от това клипче, но си личи, че това вече са "човеците зад стените". За всички, които вярвате в доброто начало, в божията искра у всеки човек и в нейната сила - за вас е тази "Недоизпята песен":)))))



Недоизпята песен


Захвърлена от теб в обятията на Студа,
получих обещание за песен -
незнайни гости щели да ме навестят,
когато във сърцето ми настъпи зима...или още есен...

А тя настъпи - вият ветрове
и сиви облаци се носят отдалече,
листа, едва обагрили се в свежи цветове,
със клоните си взимат сбогом вече.

Студът прегърнал ме и пита ме какво желая,
копнежи имам ли, какво потискам,
но не той трябва за тъгата ми да знае -
на тебе ще разкажа аз какво НЕ искам.

Не искам благост моето лице да озарява!
Не искам болката с усмивка да приемам!
Не искам прошка моята душа да ти дарява!
Не искам да ти давам, а да вземам!

Не искам вече ангел аз да съм за тебе,
в очите ми не искам да проблясва милостивата искра,
не искам от душата ми покой да те обзема-
не искам да съм мила, искам да съм зла!

Не искам твоята умора да почива
успокоена вечер върху мойта гръд!
Не искам от страстта ти дива да отпива
тъй жадно тръпнещата моя плът!

Не искам във очите ми да виждаш жива светлина,
а само пламък, който зарад тебе гасне,
и потопено в бездната на вечната Тъма,
в тях цветето на Любовта не ще порасне!

И ако падаш и ръка към мен протегнеш,
аз ще те пусна, няма да те спра,
за да не чувам как от мъка стенеш,
аз ще издигна помежду ни каменна стена.

И ще забравя, че на този свят и химни има,
възпяващи онази дивна красота -
Любов - която в моето сърце изстина,
затуй ще спомни то елегията на Смъртта.

С Омразата ще седнем в есенния ден
една до друга, тихо ще си шепнем,
до нас и Мракът ще се сгуши уморен
и тримата ще се прегърнем ,без да трепнем.

И те ще ми запеят песента на болните сърца,
на празните души, на тъжните очи -
на ледените хора песента,
която моята ръка на този лист реди...

Но в неочакван миг неканена сълза
върху ръката яростна ще се отрони
и таз неканената с глас познат
на моето сърце ще заговори...

И в стоплящото се сърце тъгата ще заплаче,
ръката яростна ще затрепери,
ще смачка този лист от ГРОЗНИ знаци
и Мракът и Омразата ще СПРАТ да пеят!!!

не, не си малко дете...
като изключим шоколадчето
което тайно си пуснал във кошничката
и неумението ти да танцуваш валс
не усещаш пулса на възрастта
под тънката линия на живота

сутрин когато бавно вдигаш щорите
слънчев лъч се заплита в пердето
и залюлява ъглите на стаята
малки паячета по тъмно оплели мрежички
по сребърна нишка безшумно се спускат надолу
и се усещаш някак безтегловен някъде
между реалността и съня
и търсиш оная действителност в която
цветята разтварят най-безболезнено цветовете си

не те дразни ежедневието
/отдавна се носиш по течението/
но така и не свикна с високите гласове
и изтърбушените възглавници
и с цялото това безумие на постоянството
когато неудобните столове
забиват твърди облегалки в гърба ти
а на теб ти се иска да летиш въпреки болката

тогава си спомняш за малките врабчета
които всяка сутрин любопитно надничат в стаята
и запечатват всяка твоя стъпка отвъд решетките
песента им вече не е тъжна
откакто си имат импровизирана къщичка
и навярно някой ден ще те приемат
във врабчото си ято
но сега е още много рано за летене докато
твърдата основа на земята все още те привлича

Джобни колкото за кафе,бавно предъвкваш мислите
и пълниш стомаха с илюзии.
Препрочиташ вчерашния вестник,
а всъщност те интересува само програмата
за телевизията,на която вчера й отрязоха кабела
и сега телевизорът трепти онемял
на черно-бели раета.

Едно голямо дете плаче в теб
и храни врабчета на перваза
на прозореца
с последните трохи от кухненския шкаф
Чете стихове...препъва се в емоцията,
засищайки глада си за истина.

Безпорядъкът около теб
е действителната подредба
на хаоса в душата ти
и винаги се връщаш в началната точка
за да не забравиш,че вече си тръгнал.
Най- черна е утайката на кафето,
изяждаш я с лъжичка
за да не разгадаят бъдещето ти
по стените на чашата.

Дразни те шумът на прахосмукачката,
която засмуква като прашинки мислите
и стърже до синьо плочките в коридора.
Езичето на бравата е блокирало
и ти се плези щастливо
докато режеш пантите на затвора си,
откъдето никога не направи опит да избягаш.

Живот в клетка или клетка в живота
все едно...децата вече пораснаха
и нищо не те спира поне веднъж
да останеш насаме с егоиста в огледалото,
по трохите ще го разпознаеш.

Преглъщаш сухо на дребни хапки надеждата
и тя полепва по стените на вените,
кръвта е твърде рядка да я предвижи
до точното място за да я имаш.

Скитник по душа,роб на отговорността
подтискаш мислите разбойници,
пропускаш само добрите
да се разлеят навън в усмивки,
накацали по перваза на душата ти.