Аз търся Душите ви.
Не виждам в главите ви.
Имам телата ви,
продавам душата си.

Поредното тяло, поредното парче плът.
Поредна душа – недовършен път.
Аз ли съм сляпа или цената висока?
Аз ли съм сляпа или вървя в погрешна посока?
Давам душата си и получавам само телата ви.

Харесва ви да я гледате мръсна,
издрана и цялата в кръв.
Рани, които всеки желае да целуне пръв.
Солени устни и тежки сълзи.
Ваше опиянение и мое падение.

Мечтая да докосна душа
и срещам поредна бодлива стена.
И отново кървав пир
и отново вашите тела и моята душа.

 Очи затварям,

 но сънят не идва

на моето лице

и сам-самотно е

моето сърце.

 За мен ти си само

глас и думи

и разстояние

помежду ни .

Клавишите са твоите

ръце,

мониторът-твоето

лице,

а процесорът ,

твоето сърце.

Сянка една в полумрака

на клавиатурата нещо

трака,но освен думи

подредени,

не може да прати

и чувствата си

разпилени

<?xml:namespace prefix = o ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:office" />

Ако беше жив Алеко,

нямаше  да му е леко,

есе да пише днес за бай ти Ганя

в немската баня .

Учители различни с  идеи
            най-  хипотетични

да го тровят със задачи

да каже какво е искал

да ни покаже като е написал

Бай Ганьо значи

 и дали е имал предвид,

някой определен индивид.

На този свят щом се появиш,
всеки се опитва да те напъха
                                 в калъп,
за да изглади в теб всеки ръб.

Внимават в детската градина,
да не би да кажеш нявга думи
                                     прави,
което на околните хич не им се
                                        нрави.

В училище да знаеш да мълчиш,
    да можеш да се усмихваш на
                                  лицемери,
          докато всичко в теб от яд,яд
                                      трепери.

Златна есен в тъжен ден

дъждът плаче за лятото

отминало, заедно с мен.

Менят се настроенията

мои

като цвят на есенни листа

и вятърът ги носи на крилете

свои

между радост,щастие,тъга

и ми говори нежно тихо,

че лято пак ще има след

пролетта

Подреждайки си шкафа си открих един стар тефтер, в който съм си записвала, когато ходих на курс. Стана ми толкова мило и си спомних колко хубаво беше там. Чувствах се като човек намерил мястото си, но …свърши. Та във въпросния тефтер попаднах на следното стихотворение:

САМОДИВА

Погледна ме.
Светнах.
Замечтах.

Докосна ме.
Трепнах.
Закопнях.
Прегърна ме.
Омекнах.
Оглупях.

Съблече ме.
Изтръпнах.
Подивях.

Отиде си.
Въздъхнах.
И … умрях.