Студено е
нали я няма топлината
на устните ти сладки в тишината.
Студено е
нали я няма нежността
в усмивката най-мила на света
И няма те сега да ме прегърнеш
и нежната любов ти да ми върнеш
И няма я ръката твоя в тъмнината,
която като магия изтрива от лицето ми сълзата
Една любов сега изстива
и сърцето ми бавно разбива.

заради случайно видяно име на статия.... и един сън, за човек от миналото.

Така да те докосна.
Недокоснат.
Ръцете си протягам -
бели гарвани.
Разсипана мъглата по нозете
в светлосенки...
Шепот.
Усещам стъпките ти
до сърцето си -
розова пепел по миглите на облака,
плъзва език небето
върху ушенцето на дъгата,
лепнат от сладост пръстите на вятъра –
любовник неверен.
Захарни пръчици – сълзите на утрото,
светлосенки и розова пепел,
докосване
на бели гарвани....
Защото ми се случваш.

Невероятният "Стриптийз" на Сечко, тъгата на Тери и... и не само те извикаха в съзнанието ми и в настроението ми една история от преди години.

Качвах мои неща на един затънтен форум за пишещи на books.dir.bg. Имаше гласуване "Да/Не" за творбите и обикновено разпределението беше 50/50 (случайно); почти нямаше коментари, и самият форум не беше истински форум - нямаш профил, не влизаш в системата с парола и т.н.

Там обаче срещнах едно момиче, което пишеше вълшебни стихове и лирични разкази. Вълшебни...

Стилът й и тя самата ме бяха вдъхновили да напиша "Затворник"...




Аз съм затворник. Окован съм на стената на несподелените чувства и ме ограждат непробиваеми стени от самота и студ. В мрачната ми килия никога не прониква светлина и топлина, а единствените ми приятели са двамата надзиратели: Време и Примирение.

Присъдата ми е доживотна, при строг тъмничен режим, и нямам право на свиждане. Единствено Надеждата успява да се промъкне през тесните цепнатини между непробиваемите плътни черни ледени блокове на отчаянието. Тя идва при мен, когато съм най-сломен и започва да ме увещава да избягам с нея. Влиза неочаквано в килията ми и ме упоява с мечти. Сваля оковите ми, докато съм унесен, и ме пренася в стаята за въжделения. Там ме завързва за стола на илюзиите и ме измъчва с вяра в любовта. Залъгва ме, че присъдата ми не е доживотна; че ще открия Щастието и че трябва да вложа всичките си сили, за да успея, колкото и болка да ми струва това. После ми показва плановете на затвора и чертае пътища за бягство към Щастието. Запознава ме с топлината и с лъчистата светлина на Любовта, която копнеела за мен в Свободния свят, и ми внушава неудържимо желание да се докосна до Нея.

Превъзбуден от мечти, аз се хвърлям през глава из черните ледени коридори на затвора, устремен да я прегърна. Виждам Любовта като искряща звезда и като богиня, която се усмихва с крайчеца на устата си, а после отвръща глава и буйните й прекрасни коси се поклащат.

Когато съм по-близо, Тя се усмихва по-смело. Прехапва устни. Намига ми. Прокарва пръсти през косите си и ме пробожда с изкусителен поглед. Безмълвно ме призовава да тичам по-бързо и по-бързо, и по-бързо...

Навсякъде по пътя към Любовта, който минава през скритите тунели на затвора обаче, са поставени капани. Не само, че подът е ужасно хлъзгав, защото е от лед, а целият е покрит с нащърбени парчета от строшени чувства. Стърчат окървавени кинжали, убивали сърца с един удар. Въргалят се тежки чукове и закалени длета, натрошавали ги парче по парче. Движат се преси, смачкавали стъпка по стъпка. Догарят паднали гръмотевици от облаци с лоши предчувствия. Премигват ледени усмивки, нашепващи "не те обичам" и вали непрестанен сняг от смразяващо безразличие сред покриващата всичко мъгла от съсипваща безнадеждност.

Заслепен от усмивката на Любовта обаче, аз всеки път забравям за опасностите и тичам към нея. Изпълнен съм с увереност, че Надеждата този път не ме е излъгала и тичам, тичам, тичам... Накрая се спъвам в някоя отломка, или се подхлъзвам неспасяемо на леда. Чудовищната скорост, с която съм се устремил към Любовта, кара изтощеното ми от надежда тяло да се търкаля по пода и яростно да се блъска в стените, построени от материала с най-голяма твърдост - отчаяние. Наранявам се жестоко и съсипан се сгромолясвам на пода в краката й. Тя е гордо изправена, на края на коридора, и продължава да се усмихва като богиня. Уверява се, че след падането нямам сили да се изправя и да я достигна. Помахва ми за сбогом и ме изоставя.

Оставам да лежа, безпомощен, сред капаните на Надеждата, на пътя от затвора към Свободата и Любовта. Отново съм наказан за престъплението, че съм се осмелил да вярвам, че мога да избягам. Отново с болка осъзнавам, че съм бил заблуден от злобната Надежда.

Намират ме двамата ми приятели: Време и Примирение. Те прибират смазаното ми същество в ледената килия, където се опитват да излекуват раните ми и да ме научат да се боря по-люто с Надеждата, за да не й позволя отново да ме подмами към клопките по пътя към бленуваното от всички глупави грешници в Ада Спасение...

И така, до следващия път...






  Зимата разхвърли белите си шипове в косите ми и затрупа думите му със сняг. Сряза крилете ми и открадна последната капка Лято от мен… Отне ми и цветовете - и черното, и бялото, дори тъмно-синьото... Станах прозрачна. Вятърът се впи в тялото ми, а снежната виелица ме изпълни с болка…Изгубих се…Търсехсамо спомени, не исках бъдеще, не чувах нищо…  Дълго зимата ме носеше в сърцето си, а понякога ме даваше на студа. Искаше да ме научи да бъда като нея…Безчувствена. Зашиваше дупките в сърцето ми сгняв и плачове. Лекуваше раните ми и превръщаше всяка моя сълза в лед, който после разхвърляше в мислите ми… Забравях…не виждах, не исках, не вярвах. Беше ми останала единствено Зиматаи аз й се отдадох напълно. А тя бе щастлива… Тъпчеше ме с безчувственост и чернота, учеше ме да мразя… Късаше парчета от душата ми… Стана алчна. Грабеше всичко от мен… После поиска да й стана дъщеря. Виждаше в мен своя студ, своя мрак… Но бе сбъркала. Това не бях АЗ. Това бе само моя сянка, изрисувана от моментната болка…

Разбра го, когато убоде сърцето ми и от него потече Лято… Тогава се ядоса и ме превърна в една от своите ледени висулки. Закачи ме на някакъв тъмен покрив и зачака някой да ме счупи или сама да падна и да се строша в крещащия й студ… Но Лятото в мен ме пареше и аз не падах…После стана топло...Зимата не искаше да си отиде без душата ми…Тогава Лятото ме стопи с топлината си и азсе превърнах във вода.Скочих в морето и се разтворих в обятията му. Зимата ме видя и поиска да ме удави…Но не можеше…Аз бях морето…  Пролетта дойде и изгони студа. Цветята разцъфнаха, а животът се раждаше ден след ден… Аз събирах топлината на изгревите и крадях от синьото на морето.Искоро пак станах същата…цветна… Настъпи Лято,а аз излязох на брега и отново се превърнах в момиче. Вмомичето,което бях… Косата ми бе пораснала и бе събрала в себе си много светлина. Само кръпките, които заши Зимата в сърцето ми ме мъчеха. Но аз взех бяла боичка и ги оцветих всичките… Сега бях същата…почти… Отново започнах да се усмихвам след цяла една вечност мълчание.  И тогава го видях… Този,който едва не ме уби с едно: “Не те обичам вече”. Стоеше на плажа и чакаше някого…А щом погледът му улови моя,ми стана студено… Той се приближи… Понечи да ме докосне,целуне…поиска новоначало.Поиска да изтрие всички грешки само с едно фалшиво “обичам те”…  Но този път думите му не успяха да проникнат през закаленото ми от студ и болка тяло…

 Видях я…Зимата-в очите му… Ето къде се бе крила през цялото това време,откакто Пролетта я пропъди… Искаше да ме унищожи,но вече не можеше. Не и пред очите на Лятото.  Чах сега забелязах колко празен и бездушен бе станал той.Зимата го бе изпила до дъно…А мен не можеше,защото аз не го обичах и тя не бе способна да ме нарани. Обичта ми бе заключена в човека,който студът отдавна бе убил…

завинаги. Но Зимата не разбираше, че любовта не се изразява само в материалното и външното. Тя не знаеше, че като отне душата му го промени… Вече не бе истински… Сега той бе Зимата, а аз - Лятото…

   Обърнах се и се смесих с цветовете на топлия ден.Оставих го сам… Бях свободна да обичам отново…

На 02.11.2007 в читалище "Николай Хайтов" се състоя представянето на новата стихосбирка на Валентин Йорданов, но някакси по ще ме разберете, ако го наричам просто Вал (valiordanov).



!!!Задължително да се обърне внимание на трапчинките!!!

Щастието да присъстват имаха Светлина и Скрежанка и цял куп гости от близко и далече. Факт е, че аз бях най-малката и че предимно публиката беше женска, но пък защо не?! Толкова много ми хареса, че реших да ви разкажа. Ще ми е трудно да опиша как действа на сетивата една топла ноемврийска вечер под звуците на китара и дрезгави мъжки песни, редувани с красиви стихотворения, рецитирани с най-истинското майсторство (нищо че той владее и актьорското майсторство :)), а зад мен се носеше и аромат на цветя...
Ще се постарая да разкажа в подробности, защото... хе, защото не е честно само на мен да ми е било хубаво!
За протокола - на мястото на събитието присъстваха хора от издателство "Оптимум" - Силистра,Иван Богданов от Буквите, Георги Колев - админ на откровения...



За първоначалните усмивки е отговорен само Вал, който ни подрънка на китара и ни пограчи на два езика - естествено езика на Висоцки и моя :-P После му заповядаха да седне и да не разваля хубавия сценарий. А той, силистренеца му със силистренец, извади специална кайсиева ракия с етикет "Приятна свобода" - баш като стихосбирката и я цопна по средата на масата! На масата, защото всеки уважаващ себе си поет има пред себе си маса, чашка, молив/химикалка и красива жена или огледало...

За да млъкне Вал, специално беше поканен още 1 силистренски зет с китара -


    "Академията на Володя" е една песен, посветена на Висоцки, която си заслужава да се чуе:



 и понеже много ми хареса песента - да драсна малко и от текста:
"...от хриптящия храм... с Висоцки беседва... с шепа думички, с муза и вяра..."

И за да ни стане още по-хубаво, песните станаха две :) Втората се казва "Музика" :)
После пък приятно ни изненада и една стачкуваща преподавателка





 - госпожа Юлия Рашкова, която ни припомни вече всеизвестното стихотворение на Вал, което стои на много учителски плакати.


Забравих да разкажа, че през цялото време водеща беше редакторката на стихосбирката Адриана (с кодовото име Ади).


Ей на това му викам сладкодумна редакторка. Още с първото "Здравейте" ме грабна. Направо ми се прииска да й отговоря "Здрасти". Да я слушаш е магия. Дори когато се шегува със себе си, гласът й сякаш разказва приказки, когато зачете и свой стих, направо сърцето ми спря да бие, за да се чуват само нейните думички...
"...при мен ела по лунната пътека от светлина... изпепелИ ме... нима се сънува как падат звезди?!..."

После нашият хитрец Вал реши да подели микрофона с Нейка Кръстева - разследвания на вестник "Монитор".


 Ха - дори си измисли и нов термин - стих тип интервю - двамата четяха римувано интервю, което далеч надимнава всички предизборни интервюта, които съм чула през последните 730 724 273 години:
-... поезията ли е живота?
- ДА!.. Това ми е верую!
..........

Сега мисля само да нахвърлям откъслечени стихове, които прелетяха из въздуха на читалището като искри, но не изчезнаха, а се загнездиха дълбоко в сърцата на гостите ("Струните внезапно изтрещяха от болка разтреперани и неми..."). Тодор Янкулов пък ни изпя три песни - препоръчвам на всеки да ги чуе поне веднъж през живота си...



Между тях бардът ни обясни как "изкуството се прави за себе си - не за хората" и затова още не бил издал своите стихотворения. И понеже е много готин, пак ще го цитирам: "Този тип неща - те несе пишат от нас - те се дават - когато са истински!"...

..........
Душата уплашена търси любов,
ръцете протегнати в жест като в крясък,
изтичат през пръстите капки любов.
..........
Мина есента, време е за надежда,
пътя извървях към дома...

На поетическото предизвикателство Вал отвърна със своето стихотворение за Рила,но аз имам намерение тук да слагам само най най най красивите части, така че:
После пък ни лъхна свежест от първата стихосбирка на Валентин - някакво странно стихотворение, за спора между три листчета - "Четирилистна детелина" - 1993.
От втората стихосбирка пък специално внимание беше обърнато на стихотворението "Чудо - на сина ми":

За да довърши своя семеен дълг, пък и да ни се похвали с 1 наистина стойностно стихотворение, Вал ни прочете "Клетва - на жена ми".

Тука вече една жена от публиката не издържа и излезе  на трибуната - оказа се библиотекарка в НЧ "Пламък" - Десислава Георгиева - запознали се  били  пак по Интернет  във връзка с предна стихосбирка. Ама и тя зареди едни рими...

 Така де -  имаше някакъв сценарий, но Вал като истински актьор категорично  го отрече и  просто си римуваше мислите. Някакви хора го поздравяваха, той им отвръщаше, те го хвалеха, той се подсмихваше, те му пееха, той им припяваше... Почнаха с родолюбиви  стихоплетствания  (особено за родната му Силистра), преминаха през любими стихотворения от трите стихосбирки, че дори и накрая нашият герой се зарови из дебелия си ЖЪЛТ тефтер да ни прочете нещо непубликувано!


Това, което аз запомних, беше, че любимото му стихотворение е
                                            "Завет":



Госпожата ми по литература 5 години се опитваше да ни обясни какво е поет - човек, дето като чете, пее! Трябва задължително да чуете как Вал изживява всеки ред от стихосбирката си, трябва да видите как му сетят очите като говори за любов и как гласът му спада, а погледът се вдига, докато чете за Силистра - патос ли?! Ами - безценен дар от Бог - това не се учи по актьорско майсторство, никой не може насила да напише нещо като "Към Лазарина" или да прочете със същия тон "Картина"!


А най най най красивото е, че човек, който има огромна дискография на Висоцки, отделя внимание и на другите важни неща като... патетата!



И така - ако сте оцелели след дългата реклама, нека ви кажа и за какво всъщност иде реч:
І стихосбирка - 1993г. - "Крясъкът на пеперудата"
ІІ стихосбирка - по-късно - "Жарава за причастие"
ІІІ стихосбирка - 2007г. - "Приятна свобода"

Дългите и скучни редове дължите на Светлина, останалите - също!
Снимките и клипчетата са предоставени от Скрежанка, която държа да отбележа, беше с жълти чорапки и през цялото време ми четеше мислите - всеки път, като исках да кажа нещо, ме поглеждаше строго и си слагаше пръстчето на устните! Можете да й благодарите като просто изслушате песните и стихотворенията с подходящото внимание!

ПП: песните после, че чичко интернет не е точно мой роднина...

1.

Пловдив се превръща в гаден град -
задръствания и автомобилна смрад.

...

Кръстовищата са рисковани задачи
за пешеходци и колоездачи.

...

Улиците бясно се стесняват,
в паркинги се преобразяват.

...

Москвичи и поршета по тротоари смело лазят.
С ритници и с закани минувачите се пазят.

...

Баровци напъват мощни джипи по шосета,
с дрипи от шейсета куцат дядовци, бабета.

Баровци се дърпат в мощни джипи,
пенсионери газят, пъплещи по дрипи.

Баровци летят със мощни джипи,
дядовците кретат с колела по дрипи.

Със мощни джипи баровци се надпреварват -
по мръсни дрипи дядовци едва се вардят.

Никой никого не пази -
шофьорът пенсионера гази.
....



Кръстовищата станаха със спорни правила -
зелено за пешаци и за още три платна.

...

В Кьочука улици тесни между стари порутени къщи.
Асфалта им кучета бесни го яли - я, локвата лЪщи.

...

Ако си ти колотурист - обичаш кросчета с велосипеда да въртиш.
До планина неравна не е нужно да вървиш - ела в Кьочука и го виж!

...

Булевард “България” до дупка разкопаха.
Тръби сини в тях с камионите завряха.

Терористи тайно радват се в захлас:
Да живей! Ще гръмнем тая газ!

...

Преди години много, Нова сграда
на Университета - бяла, без ограда
другарите във Пловдив построиха.
Великият си ум във нея те вградиха.

До Пазарджик да бъде близо те решиха.
На края на града; на къра я забиха!



2.

Черно расо сложих мале,
 килимяфка черна турих.

Бялата си младост, мале,
в черна пръст затулих.

    Из юнашка песен от село Фемеимово, гранична Пловдивско-Пазарджишка околия


3.

Колкот повече умът ти личен процъфтява.
Толкоз повече светът край тебе посивява.

Твърде просто става всичко сложно.
Скритото превръща се във очевидно.

Все по-малко ново ти остава.
А от старото – ти доскучава...


4.

Чувства?!
 
(...)

Да те боли заради две
очи?

Да страдаш за
изображение?

Да плачеш за някакво си триизмерно
отражение? За

глас - поредица от
честоти? За
поглед - някакви
очи. За
допир -
кости с
кожа да те галят по
плътта? За
думи -
език в
уста да се раздвижи? За
страст - нима я има само у една?
 
4.2003


- Тъй лесно е да кажеш горните твърдения,
когато не си влюбен или имаш сал съмнения
за някакви си стари скрити потушени въжделения....
За друго ти приказваше, когато беше в затруднение.
Спомни си!

- Аз спомням си, не съм във умопомрачение!  Например следното стихотворение:

Прекършен като стръкче нежно цвете в ръцете на разлюбило момиче.
В кафеза си се блъскам като птиче, в мечтите си отлитнало далече.

- Нима наричащ тези редчета стихотворение?
- Не се отнасяй с мене със презрение… И днес останало е вдъхновение.

Поглед в вещица красива
въглен във гърдите ражда.
Влагата леда пробива.
Жадната плът си угажда.

Въглен във гърди обаче
е като белтък в жарава.
Стопля се и пропламтява.
Свива се и почернява...

                             10/2007

- Защо нареждаш празни стихове, човече? Седни на задника си вече! Във манастир отиваш скоро, туй разбрах - със светския живот се раздели без страх, наместо стихове минорни да драскаш в нощите безвзорни!
- Как смееш да нареждаш, кой си ти?! Ти, кой покоят ми смути? Във манастир или във светска страст, господар на себе си съм аз!
- А аз пък твойта съвест съм, те пазя,  глупашки действия  да не извършиш и в някое дере да свършиш.
- О, ти ли си, приятел мой… Превземаш се, я удари отбой! Сега не си ми нужен ти, в безвзорна нощ гласът ти да кънти!
- Добре. Прости! Когат приключиш зарад простотия във дере, тя твойта съвест вече няма хич да те гризе!
- До тук доведе ме лигоча - римоци псевдо драматични да драскоча. От пръстите си да ги лоча!
- Престани, да не взема през терасата да скоча....
- Скочи ‘ко щеш, аз тука слагам края... Точ’а!

5.

История с куче (без куче)

Туй филм е български - по телевизията го показаха одеве.
Когато са го правили аз бил съм още малко сладко бебе.

За авторка на разказ заглавието му напомня.
Интересно ми беше за нея да си спомня.

Разгърнеш ли с наслада нейна стихосбирка
сърцето ти замръзва - за миг паркира в спирка.

Изящен текст, нанизан като огърлица;
учуден е четеца – от детска е ръчица!

В очи напира влага. Сълзица се подава,
че Петя си отиде. Остана вечно млада...

                                                      10/2007


Прилежната римовка за да не развалям
за други работи - по-късно ще разправям.
Неяснотата и енигмата не са случайни -
защото всеки има свойте малки тайни. ;-)