На български имаме думата решение – като продукт на размисъл. Казваме „Взех решение да замина.“ Но ползваме думата решение и като нещо, слагащо край на някакъв проблем: „Решението на проблема с градския трафик“. В първия случай става въпрос за английското decision, във втория за solution. На английски имаме съществена разлика между интелектуалния процес на вземане на решение, decision making, и фактическото елиминиране на проблема, solution, в резултат на поредица целенасочени действия. От момента на взимането на едно решение до момента на фактическото решаване на въпросния проблем минава време. И съществуването на първото далеч не е гаранция за второто.

На български без да искаме подразбираме, че взетото решение слага край на един проблем или отваря нови хоризонти, на английски не, защото едно взето решение може да е добро/правилно/навременно/адекватно, но може и да не е. Работите по реализацията на взетото решение може да са прецизни, т.е. следващи точно предначертаната линия, но може и да не са. Резултатът от тях може да е истинската реализация на желанието на взелия решението, но може и да не е. Решението „да замина“ не е достатъчна предпоставка, и още по-малко е „гаранция“, за заминаването ми. В България имаме нещо като култ, някаква безрезервна вяра към взелия решение, защото слагаме прекалено лесно знак за равенство между думите и делата. Днес откривам с удивление, че то е закодирано в езика ни!?...!

Взимането на едно решение на практика е дефиниране на една цел  („Реших да отида на планина, за да си почина”), като следствие и отговор на осъзнат проблем (прекомерната умора). После имаме действия по реализацията на решеното (самата почивка в планината) и, евентуалното, елиминиране на проблема (въстановяването на силите). Взетото решение е началото на един процес и е задължително условие за постигането на решението на основния проблем - което пък е краят на същия този процес. Първото е изказ на решителност и твърда воля за нещо, второто е реалното му постигане. Първото решение е нещо абстрактно, второто решение е жива реалност с конкретни физически измерения.

Дали не е спецификата на родния ни език причината да казваме толкова често, че някакво решение било „останало само на думи“? Дали не е тя в основата на честите ни разочарования  от нерешителни близки, колеги, шефове или лидери, или кахъренето, че „взимат кухи решения“? ...?! А доколко сами умеем да вземаме добри решения и да ги реализираме? Колко от нас са толкова решителни, колкото би им се искало. И колко от решителните са достатъчно силни, знаещи и можещи, за да постигнат решеното? ... Колко много въпроси само?!...

Аз мисля, че е време да решим да започнем да учим усърдно съвместно(!), за да можем с основание да се надяваме, че скоро ще започнем да проявяваме умело наученото, елиминирайки проблемите из основи. Понеже аз за себе си вече съм решил, ето малкия ми принос в този благотворен процес:  великолепната статия на холандеца Ари Де Гаус „Съвместно учене за по-добри решения” на български.

05.11.2010 г.

Образованието, безспорно,  трябва да е достъпно,  независимо колко е дълбок джоба на родителите. Равният достъп, при равни способности и таланти,  просто е задължителен за едно развито демократично общество. За съжаление,  у нас това не е така. Не е така и в ЕС, не е било така и в конфуциански Китай. Неравенство имаше и по времето на теократичният тоталитарен комунизъм. Не всички бяха допускани да учат, някои специалности бяха запазени за издънките на най-правоверните,   а Рабфага пробутваше в системата некадърните номенклатурни издънки. Днес пък си имаме платено неплатено висше образование, ни рак, ни щука , а бе бягай от тука и частни колежи където просто прибират парите и бълват дипломи. Но на кого ли от управляващата олигархия му пука наистина. Те имат възможност да си изпратят изчадията в престижни западни университети, да плащат на частни учители и т.н. Просто не  им трябва конкуренция на любимите изчадия. Егоизмът на елита на запад не е по-малък,  независимо от стипендиите и кредитирането. Вярно, че на север имат и безплатно, но дали това е най-доброто за една бедна,  обрулена държавичка на последно място по доходи в ЕС. На пръв поглед май точно това е необходимо, но,  ако държавата продължава да недофинансира държавните ВУЗ, качеството ще продължи да пада, защото преподавателите се занимават с какво ли не за да си докарат приличен доход, само не и с качествено преподаване. И защо да го правят, ако заплатите им не зависят от това. От алтруизъм?  Техните заплати по никакъв начин не зависят от качеството на услугата и от реализацията на пазара на труда на техните възпитаници. Те си качват в най-добрият случай лекциите в интернет и просто изпитват, а студентите са принудени доработят и тази форма на дистанционно обучение е повсеместно разпространена.

 И къде е изходът от патовата ситуация.Държавата няма пари, болшинството от студентите –също. Може би в студентските кредити. Че те как ще мотивират ВУЗ да създаде годна за пласиране на пазара на труда стока. Ако се повишат таксите до реалната цена, няма да се намерят банки да поемат риска . Аз не зная колко реално би струвало обучението на един хирург, при реална заплата на преподавателите.

Може би 20-30 хилядарки? Философите са по лесни. Те могат и дистанционно да си четат и по интернет да си общуват, но има професии,  които искат сериозна практика и лабораторни упражнения и разходи за материали и т.н.

  Според мен изходът е все пак в платеното, но платено накрая образование, образование на  кредит.Нали в кръчмата си плащаме накрая сметката.

 Защото всичко е кредит. Общественото богатство, на първо място в което е човекът,  се възпроизвежда,  като всяко поколение издължава на своето поколение онова,  което е получило от предишното и ако не добави то значи отнема, краде от бъдещето.

  Човек получава живот и дължи живот, получава грижи , любов, образование и ги дължи на своите деца.  Ако не си връщаме борчовете обществото фалира морално и материално. Това е факт за нашето общество, а и за цяла Европа, която се нуждае за да поддържа стандарта си от свежа кръв. И когато тази свежа кръв е наша изучена с парите на данъкоплатеца, нещо очевадно не е наред. Бедна България финансира чуждите икономики с медицински сестри, доктори, инженери и т.н. Ако те са си платили реалната стойност,  няма проблем, но тяхното образование е било и на държавна издръжка. Затова на кредит, но не от банките, а от ВУЗ, които да са заинтересовани да подберат кадърни и мотивирани млади хора  на входа, да ги обучат така,  че да са конкурентноспособни на всеки пазар на труда и да имат право освен на главницата и на някакъв  процент от техния доход десет години след завършването вместо лихва. Така за държавата ще остане да финансира университетската наука и може спокойно да разкара БАН като институтите, лабораториите и т.н. включително банските старци отидат към  държавните университети. Така и студентите ще могат да се занимават с наука и нивото ще се вдигне. Защото един университет за да има престиж трябва да дава и научни резултати. Тогава ще имаме и чуждестранни студенти защото те могат да учат при същите условия като българските. При започването просто ще се подписва договор.

 Хубаво , но откъде пари за начален капитал. Може би от ЕС или от приватизация. То май нищо не остана за крадене, пардон за приватизация. За двайсет години хайдушки преход, на никой не му дойде този акъл да отдели едни пари за реформа във висшето образование и науката. Министри смешници и пухльовци, маневри по горните етажи на властта и популизъм, но на никой не му стиска да направи такава реформа, защото е непопулярна и Андрешко ще ревне веднага колко е беден и как ще плаща цял живот.

  Не е толкова трудно да напишеш един плакат, че искаш безплатен обяд  и да сложиш шапката отдолу, но с този просешки манталитет ще си останем просяците на Европа. Не сме толкова богати, че да си купуваме евтино образование, защото евтиното, тарикатлъкът винаги излизат по скъпо. Най-добре е чисти сметки, пито платено, защото безплатно е само сиренцето в капана, нали? Всички знаем, че безплатен обяд няма, а се ослушваме като диви прасета в царевичак. Просто така не може да продължава и ще продължаваме да затъваме.

   И така ще стане защото на големият мъжкар не му стиска, защото наближават избори, а пари няма. За колко по-дребни неща шикалкавят та този таралеж ли ще си сложат в гащите. Затова съм пълен песимист, че някога нещо ще се промени по мъжки към по-добро. Народ от тарикати и дребни мошеници не може да просперира.

От 22 до 24 юни т.г. София ще бъде домакин на първите Дни на креативността - проект, посветен на креативността като личностно умение, което човек развива и използва във всяка дейност от своя живот. Специален гост на тридневния форум е Анди Грийн - международен лектор в областта на креативния маркетинг и пъблик рилейшънс. Организатор на събитието е Apeiron Academy.

По време на участието в Дни на креативността Анди Грийн ще използва „Най-малкия пресофис" за своите медийни срещи и интервюта. Уникалният подвижен пресцентър ще бъде поместен в малкия модел автомобил „Спарк" на Шевролет, оборудван с необходимата техника и ресурси.

Анди Грийн ще сложи начало на Дните на креативността с тур на тема „Чрез креативност към атрактивност: Как да използваме креативността?" Инициативата включва гостуване и изнасяне на кратки беседи в езикови училища, бизнес организации и държавна администрация.

В следващите два дни форумът предвижда специални събития, предназначени за различни професионални групи - Майсторски клас „Креативност и комуникации" за специалисти в сферата на маркетинг, реклама, ПР, корпоративни комуникации, Бизнес закуска„Креативността в полза на успешния лидер" за оргазниационни мениджъри и Арена на креативността - най-мащабното събитие в програмата.

За първи път в България Анди Грийн ще изнесе лекции, посветени на темата, която изследва от години - иновативния потенциал на личността. Той е автор на книги за креативността и комуникациите, сред които „Креативността в пъблик рилейшънс", „Ефективни лични комуникационни умения", „Да пребориш глупостта", „Подемът: твоята роля за промяната". Създател е на Flexible Thinking Forum, обединяващ специалисти в сферата на креативността от цял свят с цел решаване на различни комуникационни проблеми.

 Българските учители са на изчезване

И моля, във един форум може да има всякакви мнения, но се надявам да ми възразявате аргументирано, с цифри и факти, както съм се постарал като автор.

Реквием за българския даскал

В края на учебната година с гузни усмивки, родителите и учениците поднасят цветя на уморените преподаватели. Но вместо фалшивия патос на едва прикритото лицемерие, време е те и обществото да излязат лице в лице с истината, че българският даскал е изчезващ вид.

Учителят днес се намира под социалното и морално дъно на обществото. И ако бедността на даскала датира още от времето на Петко Славейков, комуто чорбаджията категорично отказва да плаща, колкото на „говедаря”, то падението на учителската професия като авторитет е извън границите на разума.

Нека все пак да отделим няколко реда за прехвалените и лъжливи увеличения на учителските заплати. Самите преподаватели понякога откровено мамят за размера на възнагражденията си, за да не разберат околните колко нищожни са те. Жестоката истина е, че до физическия минимум на оцеляването (не социалния!), равняващ се на чиста сума от около 500 лв. месечно, достигат малцина педагози с трудов стаж по специалността над 20 години и поне 2-ра образователна степен на квалификация. Останалите и особено младите учители (доколкото ги има) вземат още по-малко и влачат мизерното съществуване на социално слаби.

Но по-страшни от мизерията, влачена от поколения, са униженията на  преподавателите в средното образование. Психологическият натиск върху учителя за необходимите оценки и отсъствия от страна на „гениални”, но често пияни и дрогирани родители и деца е повсеместна практика. Телефонният тероризъм, нахлуванията на напористи братовчеди и татковци, заплахите са ежедневие в учебните заведения.

Всъщност нещата отдавна отидоха отвъд голи закани. Невиждан бум на саморазправи, на бити и унизени даскали по цяла България, се развихри в последните години. Да наругаеш нецензурно, да наплюеш, да пуснеш кръв или нокаутираш преподавателя си и да публикуваш клипа от насилието в Интернет е въпрос на авторитет и геройство. Властите действат изненадващо мудно и неадекватно в такива случаи и по правило търсят вината у битите. Христоматиен е прецедентът в Асеновград, където майка от цигански произход с дъска повали в безсъзнание детска учителка. Изненадващо обаче Регионалния инспекторат потърси обяснение от ..... пребитата учителка?! Ако все пак провинилите се бъдат наказани – най-„свирепата” мярка е изключване от училище, не наказателна отговорност.

Наистина обществото има за какво да е недоволно от учителското съсловие. Преобладаващата маса преподаватели не обновяват и обогатяват професионалния си багаж. Бонусите за допълнителна квалификация са мизерни и не стимулират почти никого. Споменатата 2-ра квалификационна степен (ІІ ПКС) се придобива след скъпи и продължителни курсове, а донася на преподавателя-ентусиаст „крупната” добавка от 45 лв. към заплата (моля, приспаднете от тази сума данъци и осигуровки!). В резултат на това мнозинството учители „преживят” пред децата стари знания от преди 20-30 години и естествено не могат да заинтересуват и най-старателния ученик с вехтите си поуки.

Тласкани от недоимък, не са малко и корумпираните педагози. Те определят публична „тарифа” за своите бележки или маскират нерегламентираните добавки към заплатата с процент от продажба на ненужни помагала. Подобни действия обаче нито решават социалните им проблеми, нито издигат авторитета им  сред обществеността.

Учителите, вместо будната съвест на нацията по възрожденски образец, деградират в овчедушни служители. Задавал ли си е някой въпроса защо напоследък прецедентите с побои и насилия в училище звучат по-приглушено? Педагозите и днес търпят рекет и „разковаване на фасадата”, но не смеят да се оплачат. Притискани от безскрупулни директори за „авторитета на училището”, пред страха да се окажат на борсата за безработни, те трият храчките от лицето, преглъщат кръвта  и ..... примирено мълчат.

Всъщност, не всички. Хиляди хора напуснаха презряната професия, превърнаха се в готвачи, охранители, касиерки, продавачки, масажисти, гледачки, шофьори – повече от 500 лева могат да се изкарат и без страшната учителска деформация на нервите и психиката. Показателен факт е, че  напускат най-интелигентните  и млади преподаватели, хората, съхранили достойнство и гордост, запазили познания, мобилност и възможности за нова социална реализация.

В резултат на този процес застаряването на съсловието изпревари дори демографските процеси в страната. В-к „Атака” първи изнесе ужасяващата статистика, че „младите” учители до 35 г. са едва 3% от гилдията. Феминизацията на професията, която винаги е била голям проблем, също стигна уродливи размери. Или както сполучливо се шегуват учащите се в стил Алеко Константинов: „мъж” и „учител” са две понятия, осъдени на вечна раздяла.

Учителските синдикати алармират, че след 10 години на системата няма да стигат 40000 учители. Председателят на една от работодателските организации в образованието Самуил Шейнин посочи още по-обезпокояваща цифра – 60000! Дали напусналите учители ще се върнат към професията, за да неглижират  ужасяващия кадрови дефицит? Уви, отново неумолимите цифри на статистиката подсказват, че 98% от кадрите, прекарали повече от година извън сферата на образованието никога не се връщат там.

А обществото не реагира. Твърде леко то прие факта, че най-добрите учители не  работят в училищата. Защото за  успех на матури, кандидатстудентски и всякакви изпити, скъпо платените курсове и частни уроци са задължителни. Само наивниците още разчитат на наученото в клас.

Нещо трябва да се направи след две десетилетия колективна безотговорност на всякакви „тройни” власти. Нещо „широко скроено”, но бързо и ефективно. Иначе неумолимото време ще отмерва последните тактове от реквиема за българския учител.

Така наричам предложението на просветния министър частните училища да получат онези 1175 лв, които получават общинските за всяко дете. Открита демагогия, необмислено изказване. Кого сравняваме - ние сме второ качество учители и децата ни са второ качество? Заплатите на учителите в частните училища са в пъти по-големи. Броят на децата в класовете е два пъти по-малък. Условията там - материална база, зелени училища, ски училища, допълнителни дейности - всичко е в пъти по-качествено. Да, родителите им плащат за това. Бедните - те не могат да си го позволят. Разликата е огромна. Сега ето това изказване на г-н министъра я прави още по-голяма. Всички били равни - да, но едни са повече, други по-малко равни. И защо това "равенство" върви с обратен знак, вместо да се подпомагат по-големия брай деца, тези "някакви си" 10-12 милиона лева да отидат в и без това пълните каси на частните училища? Да допълнят средствата до 4000 евро такса? Нима няма за какво друго да бъдат изразходвани? И тези родители били данъкоплатци :) А другите, които са много повече - те не са ли?

Г-н министър, не подкрепям Вашето предложение! Вашата политика е недалновидна и не носи нищо положително!

Или, по друг начин казано, могат ли децата да се превърнат във възпитатели /те по един, или друг начин го правят/ на своите родители? Всички сме били свидетели на това, как децата изнудват своите родители- било за играчка, било за да постигнат някоя друга своя детска цел. "Ако не ми го купиш сега, няма да те обичам повече!"/и започва да се тръшка на улицата./ Или пък: "Ако се разведете с мама, не искам повече да те виждам!"; "Ако продължаваш да пушиш, няма повече да те слушам!"  Милите малки "манипулатори", всъщност държат едно мощно оръжие в своите крехки ръчички - страхът на родителите от опасността, че ще разочароват детето си, че няма да получат неговото одобрение, обич, че ще го отдалечат от себе си. Понякога се питам, дали пък  не може да бъде "използвано", пренасочено то  от нас, учителите това оръжие? Или може би ще е некоректно да  вмешателстваме, а може би дори и опасно? Ние нямаме право да се бъркаме в това, как един родител трябва да възпитава своето дете /това си е негов избор/, но никой не може да ни отнеме възможността да направим така, че добрите детски прояви, или изяви да въздействат още по-силно върху възрастните. Биха могли да имат определена идейно-тематична насоченост, която да се цели по-надълбоко в сантиментите на възрастните. Щом възрастните не могат да се справят с децата си, да се ориентират в проблемите на социалните взаимоотношенията, в нравствените си ценности, дали децата пък не биха могли да се превърнат в "превъзпитатели" на възрастните? Ама, някак си, методологично, нормативно, индиректно и дискретно, без да се превърне в доктрина, само чрез разделителната линия за добро и зло,  която /няма съмнение/ децата усещат по-силно от възрастните. Всъщност, не знам как, по какъв начин би могло да стане, нито изобщо, дали би могло да се получи, но аз възнамерявам да се замисля по-сериозно върху това и да потърся някакви похвати. А може би, някой от вас си е поставял подобни цели и е постигал определени резултати, които би искал да сподели тук?  Педагогиката на сътрудничеството дава някакво методологично основание за подобен род индиректно вмешателство.Реално погледнато, милите училищни и извънучилищни празници и тържества, /някъде в блога срещнах една прекрасна идея за празник "С баба и дядо"/предизвикват умиление и емоционална готовност у възрастните за подобни въздействия. Може би именно такива моменти , са времето и мястото за подобни "манипулативни въздействия", за неусетното въвличане, съпричастност и сътрудничество от страна на родители, възрастни и общественост във възпитателния процес, но не само...Навярно ще си кажете, че това не е нещо ново, че по много различни начини /прим. от типа на Българската Коледа и др. благотворителни инициативи/ се проявява..Да, но хаотично, на парче, тук-там и със съмнително траен ефект. Знам, че блогът се следи от определени служители в МОН, знам също, че той има силата на "генератор" на творчески идеи, както и сериозен потенциал от трудолюбиви учители, съхраняващи дълбоко и пренасящи всеотдайно обществените ценностите през поколенията. Навярно ще се намери път и за нормативното уреждане и прилагане  на умелите педагогически практики и опит в по-глобален аспект, което да стимулира творчеството на учителите-новатори.

 Всички знаем, че доброто възпитание, също си е вид манипулация. Положителна, правилна манипулация, но все пак, контролируем процес. Не харесвате тази дума, нали? И аз - също. Потърсих значението на думата manipulate и открих, че тя има изумително много значения:  управлявате, дръжка, контрол, маневриране, оркестрирам,
     choreograph влияние, използване, експлоатация, играят за да използва: Той
     знае как да манипулира хората, за да ги направя това, което той иска. 2
     дръжка, контрол, работят, директен, работа, използване, работа, преговаря И още: докосвайте, чувствайте, дръжка, пръста палеца, лапата,
изпортвам, пипаме, домашни любимци, манипулират, владея.

(Използвайте): употреба, използват, да използват, заетост, поставени употреба, определени в
движение, влияние или контрол, пласта, работа, владея, държане, манипулират, опитайте, мухъл. [bg/213639/exesyn/dictionary/m5r9-317472769] 

Почти всички намерени значения са свързани с негативна семантичност на самата дума, но нима трябва да се страхуваме чак толкова от думите?  Да се страхуват и да внимават с тях единствено злонамерените. Нашето съсловие няма от какво да се притеснява /като цяло/от употребата на думите. Ние сме хора със "специална мисия" на Земята и като такива, знаем да боравим с думите в правилна посока. Носим си го още с раждането си и сме "белязани" с този "инструмент", така да се каже. Тази мисъл ми хрумна, след като прочетох публикацията на Куини,  "Думите могат всичко" и коментарите около темата. Страхотно, наистина! Ако имаме достатъчно кураж, някои думи можем дори да преобърнем /манипулираме/в наша полза. А  и популярната у нас  книга на Йозеф Киршнер "Манипулирайте, но правилно", ме провокира. Тя започва така: "Светът е пълен с амбициозни и трудолюбиви хора, надарени с всевъзможни, изключителни способности, които обаче се провалят, заедно с всичките си добри намерения и планове, по една единствена причина: те не владеят законите и методите за въздействие върху хората." Доста интересно са представени  основни похвати за въздействие върху хората и макар, че няма претенции за научност и касае предимно отношенията между възрастните и успешното им "пласиране", предоставя добри  идеи за реалното човешко общуване. Дали пък не бихме могли да научим повече от децата и да ги "използваме" в добрия смисъл на думата, подпомагайки по този начин оздравителния процес на обществото ни?

До тук само успях да "среша" мислите си. За това и предлагам  тема, ако това ще ви е интересно. Вижте на какво попаднах и онемях. Арогантно, тъжно и страшно! Ето на какво се смеят и с какво се забавляват нашите деца:

А сега нека малко да разведря обстановката и да се посмеем наистина:

Създаването на нови общности започна преди година и половина, когато отворихме "Предучилищна педагогика" и "Начално образование". Тези дни пуснахме "Чужди езици", а днес са отворени (но с недовършен дизайн) - "Гражданско образование", "Математика, информатика и информационни технологии" и "Обществени науки". Всяка от тях си има администратор и това са съответно Ани, Ворфакс и Чопар.

Предстои да разкрием още общности, между които и Български език и литература.

Дотук беше уводът към онова, което искам да кажа. А то е, че отправям официална покана към двама блогери (преподаватели по професия) да се присъединят към нас. За тях знам, понеже ги наблюдавам от дълго време, че отлично владеят материята си, независимо че едната - Ела Георгиева - живее в САЩ и в момента не е действащ български учител, а другият - професорът - по стечение на обстоятелствата се намира във Флорида.

И така...

Най-официално каня Ела Георгиева, която познава чудесно родната граматика и правопис, и има обширни познания в областта на българската литература, да се съгласи да администрира общност "Български език и литература"! :)

Най-официално каня Професора, който перфектно говори руски и английски, да стане съадминистратор на общност "Чужди езици" заедно с Нели Станчева! :)

Силно се надявам на положителен отговор и от двамата!

(Пускам поста на главната страница на БГлог, защото тук поканата ми ще бъде видяна и прочетена.)

Ами какво да ви кажа, хорица ... аз отдавна само ви наблюдавам, но днес имах "Американска литература - XX век" и правих поетичен превод, та си викам да попрочетете и вие това онова ... Хем съвременно, хем да оцените как аз съм се справил. Участвам в един конкурс за  превод на поезия с това, пък да видим какво ще стане.

I feel - Elizabeth Jennings

I feel I could be turned to ice
If this goes on, if this goes on.
I feel I could be buried twice
And still the death not yet be done.

I feel I could be turned to fire
If there can be no end to this.
I know within me such desire
No kiss could satisfy, no kiss

I feel I could be turned to stone,
A solid block not carved at all,
Because I feel so much alone.
I could be grave-stone or a wall.

But better to be turned to earth
Where other things at least can grow.
I could be then a part of birth,
Passive, not knowing how to know.


Чувство

И знам, и искам лед да съм
И тъй да стане, ако стане
И дваж погребан в моя сън
Не ще се свърши със смъртта ми.

И огън бих могъл да стана
Щом туй, що е, си няма край
И блянът в мен добре познавам
И от целувка недоволен май.

На камък бих се днес превърнал
Красив, солиден къс скала
И самотата пак прегърнал,
Надгробна плоча съм, стена.

Но най-добре да бъда пръст
Земята, раждаща неща
Парче живот е моят кръст,
Бездушна кукла, с лична простота.

09.04.2009       Превод: Вимп