11.Katherine - "ТАЙНА" - http://bglog.net/Poetry/10922<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>

Морето пази в себе си дълбоко тайната

под формата на тюркоазено сияние.

Една магия, ако е открадната,

дали изгубва своето влияние?

Ако забравим за това и двамата

дали ще значи, че не се случило?

Ако мълчим и двамата, ще значи ли,

че всичко е завинаги приключило?

Ако морето бързо е загладило

две стъпки в грапавия пясък,

ще значи ли, че можем безнаказано

да продължим и двамата от тук нататък?....

12.Katherine - "НОЩНА РАЗХОДКА" - http://bglog.net/Poetry/10689

Дърветата притихнали са в мрака,

бръшлянът ги обвива с дълги пръсти,

луната се изсипва разпокъсана

зад клоните почернени и гъсти.

Дърветата мълчат като отрязани,

безмълвие изпълва тишината,

безмълвие пред нещо неизказано,

в очакване на нещо непознато.

13.Katherine - "МОРЕТО" - http://bglog.net/Poetry/9222

Морето е живо, морето въздиша

какво ли, какво му тежи

каква ли трагедия в бездните

скрита лежи

То знае, то чувства, то страда и стене

надига гигантска снага

и пада назад от копнеж

уморено сега

Ласкае небето, примамва земята

трепери от ярост и страст

морето е живо сега и във мен е

морето съм аз...

14.Katherine - "ОБЕТ" - http://bglog.net/Poetry/8713

Сърцето ще затворя и заключа

Ключа ще пратя нейде в океана

От зло и от добро ще се отуча

И по-безчувствена от камъка ще стана

Ще сторя всеки удар, всяко жило

да се превърне в слой от твърда броня,

която да ме пази скрита тихо,

и бурите в душата да прогони

"VOW" - http://bglog.net/Poetry/8694

I'll close my heart

I'll lock it hard

And throw the key into the ocean

Forget the good

Forget the bad

And banish all emotions

Make every hit

And every sting

Turn into layer of armour

To keep me safe

Closed deep inside

To keep my soul in harbour

***

От Katherine на 17 Октомври 2006, 17:28

Нека капките дъжд да са само за мене

В нереалната нощ измислена само за мен

От копнеж и очакване душата ми стене

и сърцето повтаря безумен рефрен

Нека бурята вихри се само над мене

Яростен вятър да брули тънки стъбла

Тази буря е моята страст разразена 

Аз сама я извиках

                  и трябва сама да я спра.

<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?> 

40.Аsgen - "ВАЛЯТ СЛЪНЧОГЛЕДИ" - http://bglog.net/Poetry/5628

Валят слънчогледи...

И времето плаче.

Днес е онзи ден-

същият,

от който боли.

Намусени тоги

облаци влачат.

Разпънат на кръст

в тишината си ти.

Зелени усмивки

на жълти лалета

набрах си и търсих

утеха за нас.

Сред опадала шума

се крие и бяга

предчувствие бледо

за нова тъга.

Валят слънчогледи

и златно е всичко.

В косите ми времето

сладко заспа.

Не ме ли обичаш?

Не те ли обичам?

Глухарчета - чувства

валят над града.

42.Аsgen -КАФЕ ПРЕЗ СЪЛЗИ" - http://bglog.net/Poetry/6163

Кафе със сълзи -

пикантен, див вкус.

Пием го бавно

на глътки горещи.

После се сплитаме -

тяло в тяло...

Стар блус...

Нощ.

Тъга.

И вечеря на свещи.

Имаш много красиви очи.

Тази нощ искам

в тях да потъна.

Не отваряй уста -

замълчи...

Замълчи!

Можеш само

до кръв да целуваш

мойте устни,

когато ти се ще

да крещиш,

да ме каляш

и анатемосваш.

Наложи си мълчание.

В мойто тяло се впий -

всяка клетка гореща

е щастие.

Горчиво кафе

и солени сълзи...

като перли

по кожата на буен вятър.

Боже, искам до смърт да боли!

Но не ме оставяй сама в тишината!

43.Asgen - "А ПОСЛЕ...КАКВОТО ОСТАНЕ" - http://bglog.net/Poetry/5735

Търся те...

Горчат сълзи в росата

и тревите умират

от тази отрова.

Търся те...

Гласът ми

по драките диви

се закача

и да шепна дори

нямам сила.

Всяка клетка

е заредена с олово.

Да дишам силно

не смея.

Повтарям си,

че ще ми мине...

Отново...

Но тези думи

сърцето не ги разбира.

И продължава

в мен да изстива.

Кръвта му изтича

и не се съсирва.

Няма начин

да затворя тази рана.

Кръвоизливът

ще е фатален.

Търся те...

Но е някак

по навик.

Гордостта

останките ми събира.

В кошчето на вечността

ще ги остави...

Нищо от мен

ти не прибирай.

Върви си.

Не ми прощавай.

Може би и аз ще забравя.

Но сега искам

бавно да умирам.

А после...

каквото остане.

44.Asgen - "ИМАМ..НУЖДА...ОТ ТЕБ" - http://bglog.net/Poetry/5686

Имам нужда от теб...

Но това просто

няма значение.

Имам нужда

от болка,

от която дъхът ми

да спира... Почти.

Аз съм счупено огледало.

Отразявам те...

И през мен

преминаваш ти.

Не плачи...

По парчетата

стъпвай внимателно.

Не искам да те заболи!

Имам право

да взема цялата болка.

Затова ми я остави!

В черна кожа

обличам душата си.

Днес ще бъда фатална и зла.

Татуирам нощта на бедрото си,

а сърцето дамгосано няма вина.

Имам нужда от теб...

Но не искам да знаеш,

че плача.

Не подхожда на силна жена.

Черни гарвани -

мислите ми злокобно

след тебе ще грачат.

Не спирай...

Разпилей ме в нощта.

Няма прошка, молба, милостиня.

Нямам нужда от дълги писма.

Аз сама те превърнах в палача.

И ... е време...

Убий ме СЕГА.

45.Asgen - "ДУША И ТЯЛО" - http://bglog.net/Poetry/5665

Душа - енигма. Сфера от кристал,

в която нежно ветровете дишат.

Валят снежинки - тихичко, без жал.

Красиви перушинки. Думи пишат,

с които ми разказват за копнеж,

за някаква далечна одисея.

Прозорецът на чувствата ми в скреж

покрива се. Да дишам пак не смея.

От тази нежност ме боли глава

и ми се иска просто да заплача.

Не си намирам място във нощта.

Окови страстни мислите ми влачат.

От тази ласка времето кърви.

Изпивам сълзите му във кристална чаша,

а ти изпиваш моите очи -

така ме гледаш,  че от теб се плаша

и нямам сили даже да шептя,

мълча като строшено огледало.

Отдай ми свойта дяволска душа

и ти оставям грешното си тяло.

46.Asgen - "ДИША ДИВА МЕНТА" - http://bglog.net/Poetry/8277

По острия ръб

на един часа след полунощ

светлината на Луната се нарязва.

Освободени сребристи фотони

се разпиляват и блестят

в очите на нощните елфи.

Промъквам се в душата,

сластно излегната на нощта.

Днес всички нейни тайни

ще са прозрачни и мои.

Няма да и позволя

да погрознява от тъга.

Няма да я пусна,

дори неустоимо да ме моли.

Тъмно зеленото

е един мистичен цвят.

Когато стъпча дивата мента,

минавайки разсеяно

под ръка със дъжда,

уханието в ноздрите ми

ще се впие -

упойно и само нейно.

Нощем сенките са лилави

и се преливат

в своята странна красота.

През тях отвъд себе си

ще премина.

Дихание чисто и споменно

буди нещо забравено.

В кръвта ми е.

Моя тайна свобода.

Стрита между пръстите ми

до сутринта

тази ментова свежест

ще я има.

Asqen

Очите ти със мидени черупки
ще нарисувам върху пясък с цвят на мед.
Ще те обходя с бавни, тихи стъпки.
Лицето ти ще бъде бяло - лед.
Когато завали - ще плачеш с шепот
на рачета във раковинен сън.
Ще се разлееш - прилив, нежен трепет.
В съня ми ще се връщаш с кротък звън.
Рисувам те, а ти ще ме забравиш,
когато дъжд ти пратя призори.
Сега е време всичко да оставиш
и да не питаш колко ще боли.

Asqen

...когато свири вятърът
във бялата му риза призори.
Тогава само небето е
със този чист нюанс
на утринна усмивка.
Една голяма риба като облак
минава важно през лагуната от сол.
Солта е сухата субстанция,
полепнала по пясъка
от зли русалкини сълзи.
Рапаните се чупят,
раците остават пак без дом.
В една зелена локвичка
умива слънцето очи.
Сълзят от песъчинките на времето...

Asqen

Солени са душите на вълните днес
и по брега разсипват се солени.
Една самотна чайка
на един самотен бряг
е като шепот
на забравено предание,
в което е предречено,
че ще изгубиш власт
над сенките
от сънища пророчески
и ще се върнеш
в люлката
на първообраза си чист.
Моли се!
С пясък челото си
посипи.
А после всичко
ще започне отначало...
В душата ти-
зародишът на бъдещите дни...
В небето -стих-
нирваната на моите очи...

Asqen

маслинка се отронва
във мартинито
на слънчевия залез призори.
От среща с утрото се връща
нощ красива
и капят спомени
от влюбените и очи.
Косата ми е с цвят на водорасли,
целувани от сепии насън,
разсипва се
по рамото на хоризонта
и вятърът
масло от нежност втрива
в гърба на прилива,
преди да изгори...

Asqen

Да те заведа?!
Ти вече си там.
Там, където
морето целува небето
с най-нежната целувка
и то му подарява дъга.

Да те заведа?!
Огледай се-
не виждаш ли
ръцете на вятъра,
които рисуват
по кожата ти
с портокалови лъчи.

Да те заведа?!...
Най-безлюдният
и най-горещ залив
се смее
под босите ни стъпки
и тече пясъка
от счупения му часовник.

Заведен си...
Времето спря.
Остани!...

Asqen

И като недозрял
откъснат портокал
търкулва се към залез
слънцето.
В тръстиковите ми коси
ухаят белите му цветни пъпки.
Невинност, бяла тишина,
а после...френетични тръпки.
Морето помни, то е стар другар
на босите ми мисли непризнати.
Заравям в пясъка кори от гниещ плод,
за да опазя от прокоба нежността ти.

Ухание на залез ме гнети.
За да се сбъдна, ще разкъсам тишината.
Островитянка е душата ми. Мълчи.
Ще бъде късно, но ще се роди
в мираж тъгата.
А после приливът очите ми ще заслепи.

Asqen

Облечена във бананово?!
О, не , това не ми отива.
Предпочитам
яркочервения цвят на прясна кръв,
с черни рози,
дишащи върху десен от коприна
и бели момини сълзи -
нещо като капан и стръв.
Крокодилските сълзи
змийските езици на пясъците
ще оближат
и ще се пръснат
на хиляди прашинки -
водопад от светлина.
В тази пясъчна феерия
окъпан като новородено
отново ще преоткриеш
началото на всички важни неща.

Настроение

Лилави минзухари... Блед нюанс
на нещо крехко, мъничко, красиво.
Зелена свежест - сладък реверанс
на зимата, която си отива.

Как диша черна пръст с гърди от страст,
свободна пак от ледени окови...
Онази бяла лудост няма власт.
След зима пролет нежна е отново.

Събличам тясна дреха от печал
и рехав вятър кожата ми гали.
Гальовни пръсти... С поглед натежал
рисува тялото ми. Аз съм бяла кала,

в която утаени ще заспят
целувките на пролетния вятър.
Сънувах дълго слънце...Болка... Глад... -
рушаха моя свят. Какъв театър!

Сега съм силна. Щастие искри
със всеки топъл слънчев лъч в косите.
Ех, всяка пролет буди куп мечти...
Дори, когато идва без да пита.

Няма да се оправдавам – Asgen

Отблъскваш ме...
Жестокото ти Его
отново заклеймява.
Спри!... Боли.
Бон джорно, каро мио...
Прего! Прего...
Не ме изслушваш.
Смазваш ме с очи.
Ще се напия
с тази болка днес.
До смърт!
Не! Няма с тебе
да се  сЪобразявам.
И нека рови в мене
като кърт
горчивината,
със която ти прощавам.
Не ме разбираш...
Никога не си.
Душата ми ти е
затворен казус.
Отново обвиняваш.
Грешно...
Ти...
А да се оправдавам?! -
Страшно мразя.

<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?> 

25.momo - АЗБУЧНО - http://bglog.net/Poetry/7750

А, защото Аз искам теб.

Б, защото Боли...

Всяка Вечер!

Грозно звучи тишината.

Дишам тежко и трудно.

Ела!

Живея за теб,

Защото си ти...

Има те! Искам те!

Какво е това?

Любов?

Мъка?

Не зная...

Обичам те..

Просто.

Ревнувам.

Сама съм без теб.

Ти! Ти! Ти!

Умирам, когато те няма.

Фалшиви са усмивките.

Хаос е в мен,

Целувките ти -

Чакам ги с нетърпение.

Шум от стъпки ми се причува.

Ще дойдеш ли?

В Ъгъла ти ли стоиш?

Юмруци забивам в стената от гняв..

Яд ме е на твоето неприсъствие.

26.momo - МОЯТ СВЯТ - http://bglog.net/Poetry/7745

Моят свят е по-малък от шепа,

ала пълен с мечти милион

и населен от жълти мечета

и играчки безброй във кашон.

Под леглото е моята крепост,

защитена с оловни войници.

Имам истински щит от възглавница

и се бия с две малки лъжици.

Котаракът е пръв генерал

и без него светът ми е пяна,

но във цялата моя вселена

най-важната личност е мама.

27.momo - ДУШАТА МИ - http://bglog.net/Poetry/6803

В душата ми е тягостно сега,

в главата ми е шум от въртолети...

Прозират насред всичката тъга

небе, една река и силуети.

В душата ми е истинска мъгла,

без смях, без глъч, без врява.

На път съм да умра от самота

или сама да се забравя.

Душата ми е натоварено кръстовище

край неработещ светофар.

Боли от плачещите клаксони...

Душата ми е нива след пожар.

28.momo - МЕЧТА - http://bglog.net/Poetry/5190

Искам да съм пак дете,

да тичам боса под дъжда,

да гоня падащи звезди,

да вярвам в разни чудеса.

Да пускам хвърчила в небето,

да скачам в купи от сено,

да се катеря по дървета,

да пътешествам с колело.

Да мога да обичам силно,

да падам и да ставам пак,

да нося в детските си шепи

най-веселия искрен смях.

Бих искала

От momo на 10 Май 2006, 09:06

 Толкова много неща
искам да ти кажа!...
Сядам до теб
и не събирам смелост..

Отварям уста...
и те целувам.
Оковах думите
в вериги нерешителност.

Пробождат ме отвътре,
но аз съм упорита,
мога много дълго да мълча
и да пазя тайни от себе си.

Престори се, че ме разбираш,
че ме четеш като стъклена книга
през кориците и навътре
цялата - от увода до епилога.

После ще ме имаш истинска
като след дълъг разговор
между двама ни...

= = =

Като пясък във шепите детски
се изнизаха летните дни -
имах теб, ти имаше мен,
а защо сега сме сами..?

Като слънчев лъч в есенен ден
си пробивам път сред мъглата
изградена от моя си страх
и от твоята грозна апатия...

Като малко дете се опитвам
да си взема парче свобода,
да докосна на пръсти небето,
да прегърна с ръце любовта...

Като чайка, която уплашена
от разбитите морски вълни
отлита с писък от пясъка
си отиваш от мене и ти.

И напразно е всичко, разбирам,
като глупава детска игра
аз не мога да върна магията,
ако ти не желаеш това...

Изстина топлината от прегръдките

Изстина топлината от прегръдките,
искрата във очите ми стопи се
и устните, запомнили целувките,
усмихват се, но някакси неистински.

А погледът е смел, не плах,
но вече и вълшебството го няма,
и чувствата не раждат страх,
а празнота и болка само...

Не си мечтая тайно да съм твоя,
когато исках, ти не пожела,
сега е късно да започваме отново,
от тук нататък всичко е лъжа.

***

Ще станат ли мечтите реалност,
ще стигна ли онези светове,
в които всяка нощ, защо ли,
желанието тихо ме зове?

Не търся съжаление, ни милост,
не ме е страх от тоя полуздрач
и колкото да ти звучи необяснимо
след твоя смях се ражда плач...

Изчезват сенки сред дървета,
умират неживели ветрове
и сякаш по небето синьо
се губят всички цветове...

ще дойдеш ли

Ще дойдеш ли за миг поне,
ще стоплиш ли изстиналите длани,
ще съживиш ли моето сърце,
ще дойдеш ли? Едва ли...

Тъй дълго чакам, тъй съм уморена,
говоря си сама със тишината.
Отиде си завинаги от мене
щастливата усмивка, светлината.

Сега съм жалка сянка в мрака,
ранена и изгниваща душа,
да дойдеш ти мечтая само,
да угасиш последната искра.

За да умра доволна в твоите ръце,
последно твоите очи да видя,
да закънти в слуха ми твоя смях
и после край... да бъда прах.

Само синьо

Небето пак е синьо и е в мен
и аз във него съм, нали?
Вълшебно е така със синьото
да имам истински мечти,
да се усмихвам синя цялата,
от щастие да оцветя
във светло синьо даже хората
и безразличните лица.
Ще докосна на пръсти небето,
за да взема от всички страни,
различни нюанси на синьото
и да имам палитра с бои
разноцветни, но сини все пак.
Ще събирам в шишенца небе,
ще разтварям в буркани мечти.
ще напиша с най-синята четка:
"Хора, бъдете летци!..."

На един пианист – momo

Очите ми те искат,

ще им откажеш ли?

На тези две очи,

в които тлее кротко обожание

и страст, и обич,

не казвай "Не" !

Ще бликнат две сълзи

и в тях ще се удави всичко -

и моята любов,

и моето желание...

Очите ми те молят

да бъдеш мил.

Пред тези две очи,

Които търсят твойте неуморно

и бягат, и говорят,

не пръскай безразличие,

не ги мрази,

не причинявай самота..

Ако не можеш да обичаш,

не им носи тъга!...

Да кажеш “Да” - momo

Попитай ме и аз ще кажа “да”,

ще изкрещя,

ще те прегърна,

ще заплача…

И този път ще бъда твоя

в студа,

на улицата,

в здрача…

Поискай ме и ме вземи,

ще тръгна,

ще дойда с теб,

ще те последвам…

където и да водиш ти!

Лицето мило,

устните, косите,

големите очи…

Ах, тез очи! Очите твои -

тъй много казващи,

тъй много даващи,

тъй много искащи…

Ще бъда твоя, само ме вземи!

Тръгни към мен...

Аз още те обичам…

Ще кажа “да”…

Ела…

Стая зад заключена врата – momo

Опитвам се да си представя, че душата ми
е стая зад заключена врата
и питам се какво ли има в стаята -
разкош, уют, разруха, пустота?

Със болка слагам ключа на ключалката,
превъртам го, надвила своя страх.
Стоя така с въпроса неизбежен -
да хвана ли проклетата брава?!

Замислям се, отдръпвам се за миг уплашена,
във мен се борят гняв и любопитство, и омраза...
Но не, решението е взето вече, стига суета!
Отварям рязко страшната врата. Пред мен е стаята.

Облива ме вълна на недоволство и досада,
ала поне спокойствието връща се.
Ти питаш се какво видях във стаята?
О, нищо ново. Всичко си е същото.
Зад страшната врата намерих себе си,
пак бях сама...

Аз не бягам  - momo

Аз не бягам.
Само много ме е стах.
Само плача.
Крия се под масата.
Тиха съм.
Тишината ме помоли да мълча с нея.
Мракът настоя да остана будна,
за да не е и той сам
тази нощ,
под звездите,
докато вали навън.

Аз не бягам.
Тук съм.
Ела, Тъга,
да поплачем заедно!
Много ме е страх.
Но оставам.
Под масата.
С тишината.
Край мрака.
Без да бягам.

Тебе чакам.
Ела, Тъга!
Да поплачем
с дъжда,
който е отвън
и вали сам...

Върви си – momo

Не казвай нито дума още,
върви и по-добре мълчи.
Отивай си от мен сега,
каквото и да кажеш, ще боли..
Върви си, нека съм сама.
Ще полежа с затворени очи,
ще слушам тъжна наш'та песен,
ще пея тихо може би...
ще искам теб, ще викам теб,
ще плача, ще крещя,
но ще ми мине...
Разбрах, че всичко е игра,
че нищичко за теб не означавам.
Не, няма смисъл от 'прости',
тук само времето помага.
Обичах те, мечтаех смело
и още те обичам, но уви..
Ех, жалко, че така се случи,
ала не си виновен ти -
виновно е сърцето мое,
че ден и нощ за теб тупти,
виновни са ръцете твои,
които ме прегръщаха в нощта,
виновни са очите молещи,
виновна е страстта...
Ала не си виновен ти,
затуй не съжалявай и върви.
Не можеш нищо да направиш,
каквото и да сториш ще боли...
Аз вече ти простих. Върви!...

Все пак ела – momo

Не ме обичаш, знам, но ти ела,
аз искам да съм твоя пак,
за нищичко не те виня,
болеше ме, но те разбрах.
Не ме обичаш, искрен си поне,
ела, да бъда твоя още миг.
Не ми повтаряй все, че съм дете.
Недей стоя така смутен и тих.
Не ме обичаш, но страстта
гори във теб, желае мойто тяло.
Какво от туй, че липсва любовта,
че всичко е отдавна изветряло...
Не ме обичаш, но ще позволя
да си играеш, да ме прелъстиш.
Не ме мрази, не ще си го простя.
Ти няма да ме унижиш,
аз ще се унижа сама,
ща падна долу, пред теб, в прахта...
и не защото нямам воля,
а тъй като не ме обичаш ти,
а всичко в мен крещи, гори, боли,
крещи да бъда твоя!...

21.06.2006

Момиче и момче

поели са на път

под прашното небе

два куфара тежат

в две мънички ръце..

Момиче и момче

съвсем съвсем сами

къде отиват те?

На някъде уви..

Момиче и момче

минават покрай мен

и хващат своя влак

към по-добрия ден..

momo

Малко живеят маргаритките...

Огромен букет маргаритки.

А колко малко живя!

И колко е мъчно да гледаш

тъгуващи, увехнали цветя.

Маргаритките са тъжни,

когато този, за когото са набрани

упорства в своето отсъствие.

И свършило е вече, късно е...

Не се усмихват сладко маргаритките,

отиват си преди да са разцъфнали

в очите на един добър човек.

А какъв огромен букет!

Но уви...

Колко малко живеят маргаритките...

Но ти не плачи.

Цветята обикновено носят радост.

юни, 2002

momo

Лунни копнежи

От momo на 25 Юли 2006, 08:10

Луната в синя пелерина

притихнала е като мъничко дете,

понеже върху нейното стебло

прегърнати поседнали са те.

Поглежда ги със блян и завистливо,

припалва още няколко звезди,

прибутва облак настрана...

и пак въздъхва закопняла

за шепота им оцветил нощта

така вълшебно...

Луната има цялото небе

деца са й милионите звезди,

но би ги разменила веднага

за капчица от чувството "Обичам те",

разливащо се щедро из нощта

от сплетените пръсти на двамината,

седящи върху нейната снага.

мечтая те

От momo на 23 Април 2007, 13:36

Две малки ръкавички

на простора

ще слагам зимата...

Ще ти притоплям мляко

в полунощ..

и щом заспиш

над детското креватче

ще бдя загрижена,

заслушана във равното ти дишане,

притихнала, обичаща...

Мечтая те!

Ще дойдеш ли?

За да е истина...

...

От momo на 16 Април 2007, 17:41

Повярвай ми, не исках да призная

на себе си, че всичко си за мен

и всеки път със мъка осъзнавах,

че ще умра във онзи страшен ден,

когато отегчен ти ще си тръгнеш...

Ще избереш навярно слънчев път.

Живота ми в кошмар ще го превърнеш,

душата ми разпъната на кръст

ще иска да се върнеш, но уви...

Ще бъде мъртва вече любовта,

напразни ще са моите молби,

излишна ще я всяка суета...

pestizid - "ЗИМНА НОЩ" - http://bglog.net/Poetry/10117<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>

Снежинките под лампите танцуват. Светят

без страх от северните ветрове.

Изсипало е сребърен порой небето -

поглъщам го с очите на дете.

От сняг изкуствени изглеждат светлините,

но толкова е приказно във бяло.

Изсипали са сребърен порой звездите

и под снега е времето заспало.

pestizid - "ЧУДЕСАТА" - http://bglog.net/Poetry/10212

Не ги очаквах и не вярвах в тях,

а те се случваха кристални, чисти...

Напук на саркастичния ми смях

по пътя ми проблясваха мъниста.

За мен изгря най-ярката звезда

и ми показа вярната посока.

По Коледа се случват чудеса

и нищо, че звездите са високо!

pestizid - "КОГАТО СИ ПИЯ КАФЕТО" - http://bglog.net/Poetry/10444

Когато те гледам в очите

и бавно си пия кафето,

тогава умът ми не скита

из някоя друга планета.

Отново нещата открити

за себе си пак преоткривам.

Докосвам коляното скрито

под масата. И съм щастлива.

pestizid - "* * *" - стих по картина - http://bglog.net/Poetry/11110

Бях забравила, колко е синьо небето,

как те мами просторът да тръгнеш на път.

Без да спираш. Да стигнеш дотам, докъдето

се прегръщат и сливат в едно дух и плът.

Бях забравила... Ала твоят подарък

ми помогна отново да полетя.

Бях забравила... Но най-неочаквано

аз получих крилете на любовта.

***

И тази сутрин ризата ти не е закопчана.
И тази сутрин те поглеждам замечтано
в очите, приютили лятото небрежно,
в ръцете ти, умеещи да ме докосват нежно.

ВПЕЧАТЛЕНИЯ

Когато термосът е пълен с водка
и сродната душа седи отляво,
не ти е нужно самодивско огледало
или пък историческа находка.

И между две наздравици, нехайно
попита ме дали харесах някой.
Но аз бях впечатлена от жена ти -
очите й са пълни с всеотдайност.

***

Земята размени полярността си
и зазвънтя над тропиците дъжд сапфирен.
И затрептяха в целия си блясък
изгубените ми ориентири.

И скритите от векове познания
на древните разчетох безпогрешно.
И проясни се моето съзнание.
Защото осъзнах, че съм те срещнала.

Споделено

От теб се уча да съм хладнокръвна,
да се усмихвам, въпреки че ме е яд,
преди да викна, да помисля първо,
на огъня да отговарям с хлад.

Защото не е лесно да сме други,
когато обкръжават ни лъжи.
От многото задачи и услуги
едвам успяваме да сме сами.

Твоето име

От щастие е обградено името ти,
но в спомените ми потракваш
по улици, белязани от студ и самота.
Развяваш кожената си тужурка
в забравени тунели на метрото,
а мислите си - в следващия век.

След толкова години срещнах някого,
чието име се усмихва в превода.

Нестинарски танц

Докосвай ме със устни - въглени
и ще танцувам като нестинарка,
ще се усмихвам адски пъклено,
а кожата ми ще е жарка. Жарка...

много жарка е и твоята целувка,
но раните по кожата зарастват
от нея. И няма нужда от преструвки -
за теб танцувам. А жаравата проблясва...

***

Рисуваш с думите така красиво,
проблясват те като светулки в здрача.
Споделяш мигове неуловими
и топлиш като коледна погача.

Рисуваш с думите така красиво.
Забравям ежедневните задачи,
за миг превръщам се във самодива
и във вълшебна приказка прескачам.

Най-синьото море

Прегърна ме най-синьото море,
най-синьото, най-страстното, най-нежно.
Невярващо се питах: Откъде
дойде при мен това море вълшебно?

На синьото море се доверих,
прегърнах нежно сините вълни
и изненадващо за мен открих -
най-синьото море е в твоите очи.

РЕКА

Спокойната река си ти,
спокойна, пълноводна, търпелива.
Във нея се оглеждат самодиви,
а сутрин слънцето блести.

Как искам да съм малка самодива,
дъгата да е в моите коси,
да се изкъпя в твоите води,
да ме целуват пръските игриво...

Сюрреализъм

Акуло-тигри до пропукани стени,
гигантски пеперуди в океана.
Зелено слънце в кадифени равнини,
пиратски кораби с платна пияни.

Невероятно цветни като детски сън
объркани и причудливи скици.
Не ги разбираме, но не стоим отвън -
в музея бродим като хищни птици.

Искам – pestizid

Понеже пак си ангажиран,
довечера в съня си ще те чакам.
Не си ми безразличен! Искам
усмивката ти да разпръсва мрака,

в очите ти да виждам океана,
в ръцете ти да се събуждам,
да те желая и да съм желана,
да шепнеш, че не съм ти чужда.

<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>...

Пролет – АРАГОРН<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?>

Животът събужда се

с песен на птица.

Зърното покълва,

усетило звън.

Телата вибрират

от прилив на нежност.

Душата възкръсва

и ражда се радост,

че Пролет - омайница

тича навън.

Зима – АРАГОРН

Студът изваял е като незнаен майстор
красиви кули от дъха на вятъра.
Загърната с постеля - крехък лед
сънува топли сънища реката.
Денят лениво броди по земята,
търкаляйки изтръпналото слънце
из снежните пътеки на гората.
И само гарваните знаят,
че пак ще дойде Пролет.
А след нея Лято.

Нощта е черна – АРАГОРН

На Велин Георгиев

Неправ си, че виниш приятеля -
дори безгрешния понякога греши.
Обичай своите приятели, Мечтателю ,

защото друг не би те утешил -

когато имаш нужда от разбиране,
когато нямаш на кого да се опреш,
или пък мислиш за умиране -
приятелят ще те накара да се спреш !
С приятел светъл е животът ни,
дори да е преминал в бяг.
Живееш ли - не можеш без приятели -
нощта ти черна ще е като мисълта на враг.

АРАГОРН - "IMPRESSION IRONIQUE" - http://bglog.net/Poetry/8700

Дъждът

    потропва нежно

     с пръсти

      по листата на дърветата,

   а Вятърът - заклет пушач

    димът засмуква

     от поредния комин.

   Морето състрадателно

    попива със вълнисти устни

     сълзите на самотни риби,

      търсещи съчувствие.

   А Времето

    брои прилежно песъчинките

     по плажа,

      докато Слънцето лениво

       протяга се над хоризонта.

   Виж ти - без хората -

    макар и пусто,

     пак ще е красиво...

АРАГОРН - "* * *" - http://bglog.net/Poetry/11908

В косите ти бухнали

оплитат се

развихрените ми

мечтания…

И помен си нямат звездите,

че всяка вечер

безмълвно

ги свалям за теб

в мига щом изгреят…

Заспиваш с умора -

угаснала в дневните грижи

за хляба-

насъщния…

А аз те целувам...

И бързам към утрото –

да вдишам съня ти

… а после -

да зърна

капчица Обич

в очите ти…

Неонови сълзи

По булевардът на неоновия град вървя -

изпълнен от неонови тълпи.

Неонови сълзи в очите ми блестят.

Душата ми във а-неоново крещи.

Безплътни сенки срещу мен вървят –

неоново - мъртвешки бледи.

Защо е тъй бездушен целия ни свят?

Защо извън витрините е пълно с манекени?

Уж шарен е светът край мен…

Уж подреден е. И премного весел…

Как исках весел стих да се получи туй,

а плаках - в някаква неонова импресия.

Без теб...

Без теб Морето е солено,
а Облаците са отровни гъби.
Пастеленото Слънце е така студено,
а стиховете нямат рими.

Без теб не бих видял Безкрая,
а Хоризонтите са роби в плен.
Без теб и времето умира, зная...
Обичам те и искам те
завинаги до мен!

Искам да съм Център на Вселената...

Искам да съм Център на Вселената,

във която Ти да си Единствена звезда!

Искам да съм Слънцето в Небето ти,

да съм твоят Дъжд и твоята Дъга!

Искам да съм Призрачният кораб,

с който да поемеш в неизследвано море!

Искам да съм Пламъка в Очите ти,

Искам да съм твоето „Да!” и твоето „Не!”.

Искам всеки ден да да се събуждам,

вдъхнал мириса на твоите Коси!

Искам да съм Център на Живота ти!

Искам Те! И моля те - прости!

ВОДАЧЪТ

Водач съм аз -
такава ми е Кармата -
заченат с огън,
раждан в буря зла.
Съдбата си -
да пазя живо стадото,
не съм избирал -
туй си е Съдба.

На поглед пръв -
невинно агънце,
с копитца риещо пръстта.
Но после виж -
в очите дръзки
искрите алени ...
И гордостта.

Роден да води.
И да побеждава.
Белязан на челото.
Със звезда.
Осанката
не може да се скрие...
Дори под кожа на овца.

Да бъдеш пръв
е толкоз трудно -
Водачът
няма право да греши.
Той първи винаги
посреща бурите
и пръв усеща вълчите зъби.

По урвите
невидима пътека търси -
край пропастта.
До другата скала.
Овцете в стадото
преживят -
те грижи нямат.
Просто си вървят.

Тъй с грижите
отлитат дните...
Не помня колко зими
дирих път.
И пак дойде Денят.
И друг ще води вече
стадото.
А аз ще бъда Втори -
вече бивш.

За всеки друг
туй би било награда -
чак до смъртта
за нищо
да не мислиш.
Във топлата безпаметност
на стадото
е толкова удобно да се сгушиш

...............................

Роден Водач -
днес стадото не водя.
Самотен,
на високата скала
аз тръгвам към ръба.
Съдбата си
не съм избирал-
Водач да бъда -
туй ми бе съдба..

* * *

Морето спи.

Под будното око на бялата луна

светът въздиша морен...

Тишина...

Във нежната прегръдка на Нощта -

две сенки - Той и Тя.

Две тела в едно се сливат,

две съдби - в една...

Ала лятото отлита.

И остава Тя.Сама...

Той е толкова далече-

пази някъде в нощта.

В миг отронва се сълза-

по-солена от морето,

по-горчива от пръстта...

Тя ще чака.Той ще дойде!

Заедно ще бъдат до смъртта ...

* * *

На гарата стоях и чаках.

Дъждът студен навън вали...

Въздишах и за тебе плаках...

Ела. Кажи ми „Остани!”

На пост, като самотен страж,

все още Любовта очаквах

А после тръгнах си с тъга -

раздялата ни хванал под ръка...

След края - Веселин

След края 
всичко ще притихне.
Kато след буря
ще усещам
мириса на дъжд.
Небето синьо
пак ще се усмихва.
Ще ме отвява
в цъфналата ръж...

Настръхване - Веселин

А рамото ти

е пързалка към отвъдното.

И устните ти

са пастелени приумици.

Рисуваш ли дъжда

или си истинска...

Настръхваш ли

когато те сънувам ?

<?xml:namespace prefix="o" ns="urn:schemas-microsoft-com:office:office"?> 

Изкуствен Екран – Веселин

Отскачат от плочките луди лъчи.

Докосва ги вятърът.

Взе да ръми.

Потайно се крият приказни феи.

Пропуква се въздухът в тези алеи.

Не е нито буря, нито зефир.

Изкуствен екран на измит панаир.

Изплуват в учудена сива дъга

светът панахиден, любовни слова.

Преплитат се в ритъм, наивно избран.

Изкуствен екран... Изкуствен екран...

Насън – Веселин

Студена,
безцветна реалност.
Стъклинно пречупване
и вълшебни лъчи.
Спектрални измами,
оптична баналност.
Реклами, афиши,
безброй светлини.
Преплитат се,
лутат се тихо в сумрака.
Водят ме в приказен
свят на съня.
Злодеи и феи
ми хващат ръката.
И молят ме с тях
уж насън да летя...

Маслинени тоналности – Веселин

Пастелени са

сламените навеси.

Болят мастилените стави.

Потъвам в отпечатъци

на пясъци.

Чертая с пръсти сенките

на клони.

Нацапан съм до лакти

във импресии.

Притискам  дланите си -

листи палмови.

Разливам се в неясни

очертания.

И рея се в маслинени

тоналности...

Voodo– Веселин

Под тихата качулка на дъжда,
нанизани на скелета на времето
търкалят се кори от портокал
във няколко нюанса на червено.
И кехлибарената слама на стърнището
е лумнала във пламнали езици.
Разнищените палмови листа
са тайнствени криле на птици.
В опърпано до кръв небе
и глухата акустика на вятър,
две вуду кукли с мирис на море

играят някакъв театър...

На две преки от Слънцето - Веселин

На две преки от Слънцето
има безброй хвърчила.
Има площадки за кацане,
стъпки от боси крака.
Има стрелки на часовници
и пастелена липса на време.
Там е лесно да стъпиш на пръсти
или да полетиш преждевременно.

Зазоряване – Веселин

На зазоряване е
два пъти по–цветно.
По улиците – мръзнещи китари.
Понякога вали,
друг път е приказно.
Понякога са празни тротоарите.
И къщите са схлупени колибки.
За птиците
площадки са за кацане.
Да бях сега
онази малка лодчица,
опънала платна
при залива...

* * * - Веселин

Когато пожелаеш да не се събудиш
и губиш чувство за началото,
когато дишаш пеперудено,
когато притъмнява
                          бялото...
Когато си се свил от студ
                                    и сякаш
ребрата ти болезнено притискат,
когато си примрял от глад и няма
дори една изсъхнала
коричка...

Тогава знам,
               не ти се иска
изобщо някога да си се раждал,

тогава пеперудите умират,
а да заспиш
               е повече
                       от нереално...

Нелепост – Веселин

На DimitarG

Цигарен дим е хоризонтът.
В следобеда от слънцето опушен.
Възходите ми
са предшествани от спадове.
След болката
оставам равнодушен.
Обичам остротата на чукарите,
издраните си пръсти
след катерене.
Къщурките, скалъпени за врани
и онзи помияр –
на никого потребен...

Обичам да разказвам нищото,
когато ми е притъпено до безмълвност.
Да бъда сам сред хилядите луди,
които почвата
от глината изтръгва...

Луната е ламя със сто езика
И бълва огън, да не й е скучно.
Със сърпа си разсича мудни облаци.
Пейзажите й са като след свършване...

Където улиците нямат име
се сгушвам ситно,
да не се натрапвам.
Прегръщат ме дървета с цвят на глина
преди да ме прищъпят в необятното...

Обръгнато ми е в такива нощи
и търся повод да избягам.
Но тръгнеш ли да се надпиваш с луди
си длъжен да останеш за „наздраве”.

Като след восъчни печати ми е тромаво.
А восъкът е разпилян до медени килийки.
„Осите снесоха бодливите си малки”
При липсата на мед
със захар се надпиваt.

Такава виждам глупавата есен –
нахална и пристъпяща с финес.
В такива нощи хоризонтът се обесва
Преди да дойде зимата
и сивият манеж...

Чернова – Веселин

Думите чезнат в ръждясали спомени.
/Хладни сълзи
във брашното се стичат./
Звънко ромоли есенен вятър.
Капчици дъжд,
а вали от обичане...

Думите режат с бръснача си нищото.
/Гузно присвива очите си мракът./
В такава ли нощ са се раждали птиците?
Кой е изрязал от скука
гнездата им?

Някой кове всяка вечер луната.
/Дискът боли от изгарящи чукове./
Кой нарисува криле на кълвачите?
и защо ги остави
да дишат без клюнове...
?

* * * - Веселин

Ще нарисувам вятър

от прашец на тичинки.

Ще приглуша прибоя,

плисващ от рапана.

Ще се похлупя с дъжд,

ще пробвам да обичам

октавите,

разсипани по залеза.

Ще си измисля езеро

със ситни камъни.

И пясък,

в който да заровя пръсти.

Ще се разлея

в мокрите ти вадички

Ще си намеря път,

от който няма връщане...

Чупливост – Веселин

"Ще опитам да спя с очи към земята,

нищо, че е плоска за дълго потъване."

Д. Гачев

Не ми се иска да забравям

най-глупавите си

поеми.

Извивките на голото ти тяло...

Целувките със мирис на бадеми.

Магнитите по потните ни пръсти,

бельото

и дантелените ласки.

Обувките, загубени във търсене...

Цвета на тиквената ти каляска.

Не ми се иска, а е лесно

да бъда пукната монета.

Усещането за чупливост

е божествено,

когато се строшаваш на парчета.

Стъклата по петите са навярно

оскъдна имитация на тръни.

Прегръдките с обърнати полярности

са сливане

или начало на потъване...

Веселин - "СИРЕНЕ" - http://bglog.net/Poetry/11974

Да можех само

да си купя сирене,

(с което да нахраня мишките...)

Да бъда листопад, 

платно,

или перце в косата на момиче,

или пък слънчев сноп,

проблясващ във зениците...

Да можех

да си купя сирене...

Да си поръся доброта

върху филия

и лакомо да я изям...

Да си нацапам бузите...

Или пък просто -

малко щастие –

за мишките

и за момичето...

За себе си

не

 смея

     да поискам...

Веселин - "РАЗЛИСТВАНЕ" - http://bglog.net/Poetry/11948

Не ми се иска

да затварям страници

(ще има

още много за разгръщане).

Порязвам се в прелистени

мълчания

с натрапчивия привкус

на олово,

в прашасалите

стигми по кориците -

изтърканите

календарчета на края.

Не ми се иска

да затварям страници

(ще има

още много за забравяне).

Веселин - "Циклами" - стих по картина - http://bglog.net/Poetry/11110

Няма вече лилави дървета,

сухи клони, шубраци и съчки.

Пламват хвощове, лумват полета,

посред зима – сурово намръщена.

Мокри релсите дъжд тюркоазен,

вплита тръни в бодливи прегръдки.

Гали скрежни гнезда и циклами,

блъсва капките в глинени пръски...

Веселин - "ЗЛАТОТЪРСАЧ" - стих по картина - http://bglog.net/Poetry/10917

По стъпките му още има слънце,

джобовете му пълни са

със пясък.

Реката сплита мокрите си бързеи,

и му намига

с розови отблясъци.

От златния прашец,

събрал във шепи,

ще си направи къщичка за птици.

Ще оцвети дърветата във жълто.

А после в стихове

ще ги напише.

Накрая, щом започне

да се стъмва,

ще постои самичък.

После ще си тръгне.

Ще падне нощ, а след нощта...

Реката сплита мокрите си бързеи.

Веселин - "КРАСОТАТА Е УТОПИЯ ЗА СЛЕПИ" - http://bglog.net/Poetry/10641

Защо ли да рисуваме със думи?

Нали са „курви”, според  Хичкок.

Кажи, че слънцето е цирей

и че звездите стискат гнойните си пъпки.

Че храчим думите,

че любовта е два оргазма

в изкълчените клони на дървета.

Че птиците туберколозно кашлят,

а красотата е утопия за слепи...

Кажи, че не вървим, а куцаме.

Че вместо въздух дишаме цигари.

Погледнем ли света така обаче,

сме малодушни

и сме се предали...

Веселин - "АНТРАКТ" - http://bglog.net/Poetry/10446

Сваляме маските!

Край на антракта!

Стига с тези глупави роли.

Нима не разбираш,

че когато се взираш

в очите ми,

виждаш само декори.

Падат завесите,

гаснат и лампите.

Маските слагаме уж на шега.

Зад тези декори

недей да говориш.

И аз обещавам,

че с теб ще мълча.

Веселин - "ТАЗИ ЗИМА НЕ Е КАТО ДРУГИТЕ" - http://bglog.net/Poetry/10416

Тази зима не е като другите.

Нищо общо с предишните двайсет.

В януари цъфтят минзухари.

Слънце грее до шест без петнадесет.

Някой сякаш обърка сезоните.

Но така ги обърка, че даже,

през ноември ни чакат мусони.

През декември сме боси на плажа.

Ски почивки в средата на юли,

топъл чай и пламтяща камина.

Дядо мраз шляпа в зимните дюни,

а през август е Нова Година!

Тази зима не е като другите.

Грабвам шапка и плажната чанта.

Ще се къпя с червени бермуди,

и ще пия газирана фанта.

Веселин - "ВЪЛШЕБСТВО" - http://bglog.net/Poetry/10331

За гълъбите няма бели притчи.

Рисуват ги във сиво,

/за да липсва бяло./

Такива приказки намирам за измислици.

Или поне за част от цялото...

Крилете им омачкват в груба вълна.

/Да бъде тежко при излитане./

Отрязват кръвналите кълнове

и във перата им ги вплитат...

Да бъде шарено, да няма други

Пернати, глупави чудовища.

Триглави змейове и пеперуди

изопват плъзнали туловища...

Сънят ми често бива цветен.

Измислям си глупци

за да не бъде скучно.

Обърквам понеделниците с петъци

Преди вълшебството

да са се случило...

Веселин - "ТАКАВА ЗАПОЧВА ВИНАГИ ЗИМАТА" - http://bglog.net/Poetry/10055

Такава започва винаги зимата.

Със дъжд и дърва, наредени за огрев.

Мечтите за огън,

топла камина.

Сред охра от цветни,

пастелени спомени...

Такива пристъпяме тромави в кишата –

Замислени,

глупави малки човечета.

По своему тъжни,

но накак обичаме...

И все си живеем, уж на шега...

Такива се сипят в декември снежинките.

И бели

и дрипави чезнат в сумрака.

Потръпват похлупени снежните преспи

И снежни човеци

забравени плачат...

Такова е времето...

Такива са птиците...

Щом стане студено отлитат на юг.

По своему тъжни,

но някак обичме

и все си живеем, дори и напук...

Заведи ме...

Заведи ме някъде,

където

ще се свива бялото

до сиво.

Заведи ме някъде,

където

портокалови лъчи

ще ме обливат.

Заведи ме някъде,

където

демоничните криле

не са зловещи.

Заведи ме

на прежурящ залив –

най – безлюдния

и най - горещия...

Снежна пързалка

            Тихи стъпки

             в белия сняг.

  Премръзнали пръсти.

         усмихнат хлапак...

         Снежна пързалка

         и небрежни мечти...

                  Кучешки лай,

               а навън си вали...

                      Крепости бели

                изпъкват в сумрака.

                         Защитни стени.

                       Измислен дворец.

                    Снежинки танцуват.

                   Снаряди прехвръкват.

                      Картина неистинска.

                               Снежен творец.

Когато ми омръзне да е сиво

Когато ми омръзне да е сиво,

ще прерисувам слънцето

в раздиплени контури.

Ще бъда някакво плашило,

с коса от слама

и ще плаша бурите.

Ще приютявам врани

в изкълваните си дрипи.

Ще бъда лято

с цвят на слънчоглед

и аромат на маргарити...

Пластилин

Сред песен звънка на щурци
застига ме непридирчиво залезът.
В такава някаква безкрайна нощ
морета са се давили във заливи.
Вървя и стъпвам в цветове,
изпръхващи под топлите ми стъпки
Сега ми е необяснимо хубаво,
макар че утре
няма
     да е
       същото...
                    .
                    .
                    .

Събуждането ми е тромаво.
И някак си лишено от усещания.
Ще си размажа мислите
и толкова.
Ще бъда няма кукла за отсрещните.
Тогава всичко ще е темперно -
Листата жълти,
                  улиците прашни.
Тогава ще обичам по–навреме.
Макар да знам, че
сигурно
           не ти се
                  вярва...
                              .
                              .
                              .

Във пластилин сме се събудили
и придобиваме чудати форми,
докато великаните ни мачкат
в глинените си метаморфози.
Аз знам, че от безсилие със пръсти
е трудно да рисуваш по пейзажа,
но някакси не мога 
                   да се сърдя
на някого,
                              когото
                                      не познавам ...
Къдели

Стопено, стъклено мълчание

във стая с бели ъгли

и стени.

Събуждам се от крясъци

на паяци.

Преди заспиване

                     броя мухи.

Одавна ми е писнало

от ултразвуци.

И прилепи –

рисуващи с пастели.

Нощта е циганска каруца,

оплетена

           във дрипави къдели...

Пясъчни рисунки

Ако ми нарисуваш с пясък
танца на медузите,
изящно очертаеш облаци
и ги превърнеш във овце...
Aко целунеш слънцето
и го превъплътиш във лятото,
ако добавиш птиците
във синьото небе,
ако направиш къщите несъръзмерни
с прозорци – по големи от врати,
тогава нарисувай ме със пясък
и направи така, че да вали...

Когато Слънцето е медна пита

Обичам да ми говориш
на езика на лястовиците.
Когато се снижават сводовете
и хоризонтите
              се свиват наполовина.
Когато слънцето е медна пита,
а Господ я търкулва
със любов по облаците.

Обичам да ми говориш
на езика на лястовиците,
а аз да сричам новолуния.
Да пиша с пръсти
             по гърба ти стихове.
Когато слънцето е медна пита,
а Господ я търкулва
със любов...

Палячо

Наесен стъпвах след палячото,

когото оцветиха в охра.

Разпъваха го като на разпятие,

а след това ядяха голи охлюви.

Пристъпваха със тежки крачки,

с тотеми, майсторски издялани.

Небето беше жалка плячка,

житата гниеха като попарени.

И гарвани кълвяха рохка глина,

дълбаеха със човки кални буци.

Покълваха във пазвата на зимата

трохи и дървени кютуци.

Скалите ми нагарчаха на вятър –

Родопски и непредирчиво сиви.

Луната тромаво помяташе

след блудството си със делфините.

При тези ултразвуци беше трудно

да пиша стих

И затова не писах...

Такива стихове намирам доста мудни,

защото липсва полета на птиците...

И порива, и злъчното кънтене

на лунапарк и захарни памуци.

Гълчавата заглъхва до жужене

и тропот на раздрънкани каруци...

Терлици 

Изпечен съм от глината на
слънцето.
Понякога се суркам
с разкъсани чепици.
Тогава ми изгарят ходилата,
а баба ми плете терлици.
С които уж ще бъде лесно
да стъпя върху слънцето
и да не се опаря.
Луната е запържена попара.
По панагюрски –
с червен пипер и овче сирене.
Това, което ми остава
е правото ми да избирам...

Тогава

Шрифт "Tahoma". 

Или „Verdana”.

Друг не ми понася!

Изтръсках пепелника във легена.

Ухилена ме гледа празната ми чаша.

А уж е нощ със песен на щурци,

които са напъпили в полето.

От листите ми сипе се прашец,

боядисва в лИлаво лалетата.

Звездите са смола, която лепне

по бедрата ти, преди да я откъсна.

Една оса ме жили преднамерено.

и във косата ми се блъска.

Ах, докога ще сричам сам

заплетеното й бръмчене?

Секундите, преди да съмне,

са само глупави носители на време.

В гората със червените лисици,

в която вечер дишат пеперуди,

се раждат най-красивите видения

или отекват в

монолозите на лудите.

Не искам да ги слушам сам.

Послушай ги за миг поне със мене.

Тогава няма да съм сам...

Тогава ще обичам по-навреме.

Без струни 

„такива чаши има само

    пред умиране...

Или пред раждане, когато струните са

    още кротки.”  Д. Гачев

Не искам да ми пишеш стихове.

Омръзна ми фригидното

звучене.

Олющени похвати на обичане,

монети

за купуване на време.

Изтръгнахме си струните

/и толкова./

Откъснахме краката на щурците.

Без струни няма звук,

а само болка.

Издялана 

в парчетата циничност...

* * *

Вълните сресват с пръстите си

пясъка,

на онзи Юли, позабравен

между дюните.

Дочувам чайки и ревниви крясъци,

а вечер ми ухае на смокини...

Небето в този юли е самотно.

Флиртува с облаците

и със вятъра.

И сякаш господ с пръст го е докоснал,

за да надникнеш

през ключалката в остатъка -

На резените синьо, понашарени от слънце.

и на светулките,

които ще засветят.

Да вкусиш от узрелите смокини,

а после...

Нека да е вечер!

Със песен на щурци

и нощни пеперуди...

Вълните сресват с пръстите си
пясъка
на онзи позабравен Юли...

Восъчно човече

Ще нарисувам
устните си във ръжда
И ще усещам восъчно.
Защото восъчните
са почти безчувствени.
/Макар и да се счупват
при докосване./
Ще нарисувам скулите си кални,
за да се сгуши в мен
ръждивото на бурите.
Косата ми ще е прашасала метла.
Така го искам!
И ще съм с цървули!
Ще се тътрузя
по изпружените калдъръми.
Луната е забулена кадъма.
В  обятията й
е лесно да притихнеш.
Това, което ми остава
е да вдишвам...

Пеперуди

Притихналите пеперуди
посипват със прашеца си нощта.
Чертаят жълти силуети.
Ухаят на липи
                     и на акации.
Поникват ми криле,
                      но само толкова -
пулсиращи хоботи
                 преди пръсване.
Светът е
             восъчна килийка.
Поне така изглежда отвисоко...

Мастило

Парад
на притъпените усещания
е тази нощ,
вмирисана на мухъл.
Луната е изпружена и разноока
вещица.
В косите й са се родили бухали...

Овошките на двора са нещастни.
Израстват със годините
накриво.
Дъждът мирише на олово
и оцветява въздуха
в мастилено...

Изкусна пианистка идва есента

Изкусна пианистка
идва есента.
Закърпва с облаци небето
и брули кестени,
за да не й е скучно.
Рисува в охра тротоарите
и се целува с вятъра,
преди да се е стъмнило.

Изкусна пианистка
идва есента.
И щом е тъжна,
             винаги вали ...

Долината на портокалите

Да си направим среща в долината
на портокалите.
Аз ще съм с хавайска шапка -
ти ще си облечена в бананово.
Ще валят крокодилски сълзи,
а треви ще стърчат
като змии.
Да си направим среща
при водопадите!
Не забравяй
          листата от палма...
В случай, че завали!

Дюкянче за гофрети

По стъклена повърхност
                        се търкулвам.
Нашарен съм със капки 
                            сив паваж.
Небето се е свило като прилеп
и всмуква цветове
                     и звезден прах...

Карфичено усещам, че е тихо.
Сред глухия парад
                          на силуети.
Забързани,
                забързани,
                                забързани...
към малкото дюкянче
за гофрети...

В такава нощ почти се ослепява,
след толкова
              бонбони за безсмъртие.
Или крещя да вдигна
                              малко врява.
Преди да съм изчезнал
на разсъмване...

В кухината на рапан

Във кухината на рапан
небето е ръждив отблясък,
а октоподите творят спектакли
с пипалата си.
Сопраните на вятъра
са съвършени монографии.
И само лудият
е в състояние да ги рисува
с водорасли...

КралицанаЛятото

Ухаят устните ти
на папая.
Парфюм от грейпфрут,
ананасови коси.
Иззад
тръстикови къдрици
ме изгарят
бамбуковите ти
очи.

Смокини

Защото избродирах болката
по ръбовете на нацапани пердета,
пейзажите си виждам притъпено,
а хората
са просто силуети.

Защото най-добри художници
са слепите.
И липсват цветовете...
В картините, рисувани на трезво
се раждат най-вдървените макети...

Пустинята е расла в пущинаци.
Запалена е в глинени стърнища.
В съня ми
най-богати са бедняците,
които са се пръкнали от нищото.

Зеленото е блатно наметало,
а жабите са полудели
от къркорене.
Щурците засвирукаха през лятото.
Отвориха
небесните
простори...

Кадифено

Като оса ме жили
Слънцето.
Изгаря стъпките ми
керемидени.
Прецеждам пясъка
през пръсти...
В ръцете ми остават миди...

Размива се солта
във устните.
При допира те чувствам
кадифено.
Небето тихо шумоли
над бурите,
приготвени за мене.

Здравейте приятели! Това не е стихотворение, само начин да ви усмихна, да речем без повод :)

И другите баби имали приказки да приспиване. В тях все някоя спяща красавица ще се убоде на вретено, пък после трябвало да се разкаже какво е вретено и как се преде с него. Или змей ще пази някоя и друга ябълка, докато цяло семейство братя се състезава да го погуби. И по тези приказки, дума след дума, слизал Сънчо и омотавал децата в меко пашкулче. Ако преди това не е приспал бабата.

Ама моята не заспивааа. Има си цял кош приказки, лъскава прежда и вълшебна игла. Тя проблясва между пръстите й, тихо потраква и й помага да нареди думите. Баба има изкуствени зъби и между тях току се търкулне някоя стара дума и заседне между другите. Тези думи са тайни, никой вече не ги ползва, защото са силни и дъхави като Великденски здравец. С тях приказките стават истински и когато заспиш,продължават. Баба ми каза.

Една друга вечер разбрах, че иглата й също е вълшебна. Тя не ми казва, но аз изведнъж усетих. Сутрин на иглата винаги има кръгло каренце. Понякога е бяло, с много дупчици. Тогава баба е била тъжна. И без приказки зная. В дупчиците се скриват всичките й сълзички, иглата ги пробожда и хоп! вече не боли. Като ударено вчера коляно.

Но ако е разказвала хубава приказка, плетката винаги е цветна. Иглата сама я прави,пръстите на баба само я придържат. Откъде се взема цветната прежда, сигурно и гаргата не знае. По каренцето има възелчета, това е, защото баба си поема дъх насред приказката. И докато мълчи на най-интересното, в кълбото стават възелчета, защото и нишката е нетърпелива за приказка.

Веднъж баба си загуби иглата. Търсихме, търсихме, тя с очилата, аз с боси петички, но не можахме да я намерим. Беше се скрила, вълшебницата. Тогава баба загаси лампата и започна да ми разказва приказка без нея. Приказката беше дълга и хубава, с много тайни думички и едновремешни хора. По средата на новата приказка баба аха да заспи, но думичките я надвиха и тя продължи да разказва. Чак докато по тях слезе Сънчо и ме отведе.

А на сутринта,що да видим! До очилата на баба – плетка. Шарено каренце, със ситни цветчета.Толкова шарено май не сме имали. Всякакви цветове се разливаха, като в градината с ружите на баба Стояна. До него стои иглата, смее се и блещука.

Баба ми го даде. С него ще си завивам куклите, докато науча всички думички.

Здравей, Алис! :)

Съвсем спонтанно (или не толкова) решихме да си направим екскурзия с приятели до Амстердам на 19ти Май, като после може да се придвижим и до Katwijk am See(Северно море), където е много красиво, стига да уцелим горещ ден...

Та, ще се радвам да се видим в Амстердам и да пием по някое кафе или бира :)

Очертава ли се да си свободна тогава ? :)

Музикален Поздрав

Amazing Grace

Amazing grace! (how sweet the sound)
That sav’d a wretch like me!
I once was lost, but now am found,
Was blind, but now I see.

’Twas grace that taught my heart to fear,
And grace my fears reliev’d;
How precious did that grace appear,
The hour I first believ’d!

Thro’ many dangers, toils and snares,
I have already come;
’Tis grace has brought me safe thus far,
And grace will lead me home.

The Lord has promis’d good to me,
His word my hope secures;
He will my shield and portion be,
As long as life endures.

Yes, when this flesh and heart shall fail,
And mortal life shall cease;
I shall possess, within the veil,
A life of joy and peace.

The earth shall soon dissolve like snow,
The sun forbear to shine;
But God, who call’d me here below,
Will be forever mine.

John New­ton, Ol­ney Hymns (Lon­don: W. Ol­i­ver, 1779)