::: ::: :::
***
Той може да свие момента
до точка,
в която да се прицели.
Няма нещо по-важно от друго
и отдавна светът е
овладяно безумие.
Вечер здрачът е процеп
през който се шмугва,
а Смъртта е съветник
надвиснал зад рамото.
Щом реши да си тръгне,
ще го стори за миг,
без да вземе нищо
със себе си...
Жив.
нахлува светлина.
Нещо споменно
тук пак ме връща.
Зад рамото ми
наднича
любопитно Смъртта.
Тя май си нямаше
своя родна къща.
И търси процепи
и завеси от сатен,
да избърше челото си,
прегряло от Слънцето.
Момент прицелен
в пореден ден,
свит до точка,
напомняща зрънцето,
непокълнало и твърдо.
Овладяно безумие.
Нищо не вземаме.
Голо е бърдото,
по което се влачим.
Блатна кал. Скудоумие.
За миг е всичко...
А после - Новолуние.
виждам , че пишеш все така интригуващо , Вес :)
Едно малко продължение на поетичните ти метаморфози от една изгубена за 2 години блудна дъщеря :)