Това е едно стихче, което бях написал за едно момиче преди може би 7 години. Сега се рових из документите и ми стана сладко, че си го намерих. Спомен от миналото. Болката вече е минала, останали са само приятните спомени.

Искам с теб да живея, с теб да остарея,

рамо до рамо в посока една да вървим,

с устрем и сила, с плам и ръка за ръка,

да даряваме щастие, надежда и любов

на хората, които нуждаят се от тях,

които нощем плачат и сърцето си във страх сковават.

Обичам те мила моя Антоането!

Ти за мен си всичко на света!

И сол, и захар, и радост, и болка и тъга,

и щастие и мир душевен, и много, много красота!

Понякога аз карам те да страдаш,

понякога ме ти със право укоряваш,

в очите обаче аз чета, че ти, и само ти

силата да бъдеш с мен ти имаш и няма да оставиш.

Желанието е силно, то не може да се спре.

Обичам те и вярвам, че чувстваш го и ти!

Ти вярваш в мен, аз вярвам в теб!

За мен илюзия не си, повярвай във това

защото сърцето ми не може да излъже.

То обича те, желае те, то иска да е с теб,

очите ти да виждам постоянно си мечтая,

ръцете твои да държа, да пея и танцувам,

на Вики да помогнем, с Бойко да се видим,

заедно напред по пътя наш да полетим!

Сърцето ми не лъже. То се радва, то тупти,

танцува лудо, когато усмихнеш се и ти.

Не се съмнявай в неговата красота,

защото така ти ревнуваш го сама от свойто си сърце!


Ето и още едно, няма си заглавие, само файлът се нарича Усмивка.

С усмивката ти

слънцето за мен изгрява.

С милувката ти,

иде пролетта.

С прегръдката ти,

нежна, топла,

лятото настъпва.

Докосването ти,

страст във мен разпалва.

В очите ти прекрасни

искам да се давя.

Когато си до мен е ден.

Тръгнеш ли си - нощ настава.

Но любовта ми винаги остава.

И третото стихче, което намерих. То също няма заглавие. Файлът съм го кръстил "Обичам те"

Обичам те принцесо моя,

обичам те когато се засмееш,

когато тъжно замълчиш,

когато ме целунеш, когато ме нахокаш,

когато ме погалиш и когато ме обичаш!

Обичам те, и с теб съм аз,

със теб искам да живея, да умра,

усмивката ти нося в сърце си,

а вярата на крилете си ме носи,

и все към теб, и все към теб!

Акуло-тигри до пропукани стени,
гигантски пеперуди в океана.
Зелено слънце в кадифени равнини,
пиратски кораби с платна пияни.

Невероятно цветни като детски сън
объркани и причудливи скици.
Не ги разбираме, но не стоим отвън -
в музея бродим като хищни птици.
Картината на Салвадор Дали е от тук.

Шрифт "Tahoma". 

Или „Verdana”.

Друг не ми понася!

Изтръсках пепелника във легена.

Ухилена ме гледа празната ми чаша.

А уж е нощ със песен на щурци,

които са напъпили в полето.

От листите ми сипе се прашец,

боядисва в лИлаво лалетата.

Звездите са смола, която лепне

по бедрата ти, преди да я откъсна.

Една оса ме жили преднамерено.

и във косата ми се блъска.

Ах, докога ще сричам сам

заплетеното й бръмчене?

Секундите, преди да съмне,

са само глупави носители на време.

В гората със червените лисици,

в която вечер дишат пеперуди,

се раждат най-красивите видения

или отекват в

монолозите на лудите.

Не искам да ги слушам сам.

Послушай ги за миг поне със мене.

Тогава няма да съм сам...

Тогава ще обичам по-навреме.

Отдавна се каня да напиша тази статия, макар че, в голяма доза ще е преписване.

Това е една от книгите, които ме е впечатлила истински и може би доста е повлияла на начина ми на писане. Рисунките в нея също са много интересни – всеки път можеш да откриеш нещо ново в тях. Както и в стиховете.

Надявам се това, което ще споделя, да ви хареса.

Книгата се казва „Сто” и е на Димитър Гачев. Излезе от печат през пролетта на 2006. Художник е Иво Гълъбов, а редактор – Константин Делов.

Приятно четене :

~11~

Тостовете – леко заядливи.

Ресторантът – мръсен. Някаква годишнина.

От смъртта на близък? От женитба?

Свит е въздухът, но хората са истински.

Чужди са си. По-добре да пишат

с малки листчета във празните бутилки.

Дамите – тъй показно срамливи –

да се чудиш как се траят в цикъл.

Скришом кръшват с някой от познатите,

най-отракания или най-унилия.

Скъсват го от чукане и жалби.

Сядат пак. Говорят като живи.

Изтезават вечерта с войнишки вилици,

Тропат сврачески, мъжете им ги скриват.

Дечурлигата навън си късат струните,

нещо плюнчат и в хартийки го увиват.

Къщите – там спят пълчища праведни.

Без мечти, били и оспиртосани.

Без камбани. Дрънкат връзка ключове.

Някоя врата се дозалоства.

~12~

Оставях восък,

непригоден за храна,

след всяко тромаво и режещо излитане.

Летях с пчелите,

но не бях пчела,

преглъщаха ме без усилие змиите.

Не бях змия,

устата ми е сцепена,

мухи улавях в сълзите си слузести.

В измамата с безсмъртните влечуги

се взимах

за главата на Медуза.

Не бях свещеник,

по курбаните ме викаха,

животните

избирах все разплодни.

А аз не бях

дори животно чисто.

Не бях човек,

но никой не се трогна.

~14~

Плосък камък изпича месото на юли

и мечтае да легне във вира удавен.

По тежи от изклано мучащото стадо

И пастирите потни все едно му се кланят.

Кашлят задуха, черната връв на тютюна,

Псуват жегата, зимата, всичко.

Тръгва бавно реката, като в спукана вена,

Разпиляват я буците, после я стисват.

Тук все още се спори за кръста на Господ

и едното дърво в маранята трепери от зноя.

Във съня му сатрапи са мили ръцете си,

после летния бог се е раждал сред хората.

~24~

Лесно е да се напише въздуха,

зимата в яките на палтата ни,

нищото, сълзите, главоболието,

Бог и ежедневните му издевателства.

Лесно е!

Пиши ми за хрущенето

на стъкло по босите ти пръсти.

Късането на хасе със зъби,

мокро във пустинната си същност.

Напиши го като лек коктейл,

който са ти сипали във шепите...

Направи го, мамка му! Без кръв.

Остави я да шуми край слепите.

„Нарисувай ми една овца!”

Аз ще слушам тихото й хранене.

Напиши отново... онова...

Напиши ми твоето оставане.

~27~

Тя има дълга и тежка коса,

сплетена с гребен

от гръдната кост на мършава негърка.

Синя рокля

със бликове лунни,

встрани от корема й зноен.

Тя е млада,

почти стогодишно небето е,

в което се врязват гърдите й.

Зад гърба й стените са зидани

преди няколко века

и далеч са копани гробовете в края на селото.

Тя говори със глас,

който трудно ще сложиш в очите й.

Груб и режещ ме кара да тръпна

когато си тръгвам поникнал.

Тя е нежна,

светят сковано бижутата

над зърната й, жадни за кърмене.

Тя е кадър от филм,

който никога няма да гледам спокойно,

понеже е чуждоезичен

и мъжете във него са мургави,

колкото нощите в моя град, преди замръзване

Тя крещи с океана,

на другия край на света,

и това е достатъчно

да съм влюбен във нея, когато прегръщам

жените си.

~28~

Относно залезите...

Топлих ги в бедрата ти...

и оттогава нямам пълни дни.

Освен стремглаво свечеряване.

Нарастват като гръд на бременна следобедите,

одумвана по маранята на площадите.

Събраха жълтото под нокти рисувачите,

да уловят гърба ти с вадичките влага.

Разкъсаха платната си безсилни,

една извивка вечно ще им бяга.

Относно нощите...

Те още са различни.

Като дъха ти през напуканите устни,

прикрих червеното, изтърках го на срички,

в които мисълта ми да препуска.

~32~

Ти си сладко от диви ягоди

с малки захаросани парченца

от нечия нетърпелива

мокра вилица,

сладко от което ушите не шумят

и не ми се иска да смесвам с друго.

Бели опашки на зайчета

е повдигането на гърдите ти.

~°~

Измамената пролетес земя,

допусна до гръдта си яки плевели.

Свести се, буренясала с тъга,

излъгана, порочна и обсебена.

Молитвите на малка група луди

потъваха и чезнеха без ехо...

Тогава нарисуваха света...

Отново. Простичко и леко.

~41~

Клепоухи звуци са нагазили до колене следобеда,

И врабците се редят по жиците,

като по струни.

Пием. По прилягат от ръка на просяк чашите.

Идва дъжд и хълмовете са увити

през очите като мумии.

Такива мъркащи следобеди се позагубиха на изток,

където бебетата плачат без да

дразнят котките.

Такива облаци, такива чаши има само

пред умиране...

Или пред раждане, когато струните са

още кротки.

~42~

Приятеля погребваха. Спокойно.

А до вчера заедно разпиваха.

Даже пясъка под ноктите на повечето

е от плочата, оливана със бирата.

Тази тънката, орташката приумица

да направят свод под чужди кестени.

Ляха я не повече от седмица,

а се кани да ги надживее.

Дечурлигата разпитваха за времето,

хилеха се на омачканите ризи.

И костюмите се знаеха в квартала –

пазеха ги, да не се протриват.

Влизаха. Протриваха следобеда.

Пиха много. Плакаха и пяха.

Най-накрая себе си заровиха

и се разотидоха да чакат.

~43~

Седловидния нос на пияната барманка,

две салфетки с ескизи и нещо изсекнато,

фотографът на кръчмата,

трезви момичета...

След минути пейзажът ще е предпотопен.

Ще се хилят пачаврите,

алкохола ще къпят,

ще се пише поезия и чудовищни сметки,

фотографът ще дебне за нещо разголено

ще се плюе по птичките

в потрошените клетки.

Ще се смеят жените

и когато кандисат

ще се пие отново, дано се откажат.

Отстрани самотата е толкова шарена,

че мъжете задружно вратата преграждат.

Понапиват се дамите.

Пепели ги със поглед

седловидната грация, пиейки бира...

~47~

„Всяка история може да бъде разказана по хиляди начини.

В това се състои вечната й младост.

Нека очакванията останат излъгани!”

Катерина Васева

Може би съм се родил уплашен

да съм орнамент във въртележката,

но от това фланелите на гледащите

не избеляха, нито някой се засмя,

макар да си е смешно.

Кончетата се кокорят жизнерадостно

и дечица плюят дъвки по бащите си.

Истински ракети за стотинки.

Радостно. Неделно и преситено.

Често пия бира със приятел,

чийто магазин отдавна е фалирал.

Ей така седим, напук на обстоятелствата.

Кой ли идиот би сложил заедно

станиол и маслени картини?

Ние. Глупавите тенекиени легени

от които правят птиците по панаирите.

Влизат бедни хорица и си излизат.

И пустосват по платната.

Скъпичко им идват.

Но не искат друго. Застояват евтините.

А това си е дюкян за станиоли.

Пием бира и се радваме на всички.

После пеем и се изпикаваме на двора.

Защо не може всяка сутрин

животът да започва като стихове?

Кафе, цигара, ходене по нужда

и варианти на съдбата.

До един велики.

Защо не се купуват на приятеля ми евтините,

защо стотици от рождение са след Михаля,

защо умират неразбрани все добри момчета?

Защо ни бяга? Защо на всеки все му бяга?

Причината да не е толкова лежерно,

ажурно, подредено и римувано.

Защо се блъскаме да си горим невроните?

И колко дълго ще се боледуваме?

Дали пък туморите по гърба не са крила,

и целият тарикатлък е да ги режем?

Дали пък за това, да сме човеци,

не слагат данък, да не ни е лесно?

Майната му! Време не остана!

Ще пушим с котките, с петлите ще се лаем.

Натрупаха се толкова въпроси,

а вече трябва да вървим, за да пикаем.

~53~

Предполагам, че така звучи

обуздан от паяжини вятър,

впрегнат гняв, разкъсано платно,

злобата, застинала в очакване.

Мислите, надбягали перото,

сянката по Божиите устни,

вечното объркване за време...

Шепотът, преди да те откъснат.

~62~

Между мухите мъртви и наплютите салати,

между кавгите дребни, винаги откривам,

че имам всички нужни предпоставки

да пиша стихове и никой да не ги разбира.

Животът пъпли, заблуден и тих по вените,

като ракия стара, обездвижена на хладно,

цветът й се мени според сезоните,

жените с мене и потупванията по рамото.

Децата ми отрастват като котки –

полусвободни, нагли, трудно възпитаеми,

обрали генетичните ми пропуски

и безполезната потребност да мечтаят.

Околните потайно се подхилват

на несериозните ми поетични опити,

налага ми се често да се крия

и да оключвам чекмеджетата в живота си.

Не чувствам никаква потребност да оставам

единствен хроникьор на всичко грешно.

Аз искам ъгъл в стаята със котките.

Да съм до тях, когато им е тежко.

~68~

Някой кашля. Дим от кафето възкисело.

Фасада в охра гълта влагата сутрешна.

Писах стих, ти си тръгна, привършвам

цигарите.

Всяка котка по пътя ми днес ще е мършава.

Спах с лицето към теб и гърбът ми е леден.

Заразихме хасето със своите бръчки.

Тръгва топката в мен, по стомаха се плъзва.

Всеки път се излюпвам по-безрък и несръчен.

Да се справям с умора и страх от умиране,

махмурлука и русите косми по дрехите.

Ще опитам да спя с очи към земята,

нищо, че е плоска за дълго потъване.

Неотменен круиз през брошури на острови,

нечовешка измама за пътя наникъде.

Ти порасна и няма да дойдеш,

гондолите

имат място за пътник, лодкар и бутилка.

Имат път и това е самото пришпорване,

бели срещи с безсмъртни сирени и грифове –

по средата му – ето тази фасада,

тази котка, лицето й,

думите.

Всичко.

По средата? Дали не е краят на вятъра

в изтънелите пръсти, в зеблото увиснало?

Ще допия кафето. Ще се свия до точка.

Или център в кръга, който ме е притиснал.

~83~

Теза

по един безсмъртен текст

Когато си обхванал двата края

на пръсти стъпил, за размах на птица,

е трудно да не полетиш възтромаво

във нечии пристегнати зеници.

Разпънатият гълъб е символика,

разпънатите гарги са тотеми.

За среден обед трябват малки птици –

приятели се канят на големи.

По поводи. По повод представления.

От суета. От страх да не остане.

Понякога присяда на големите.

Но те не тръгват да прелитат океана.

~88~

Една от куклите на рафта се раздвижи

размърда сухи пръсти и побутна другите

оставиха я дълго да сънува

гората със говорещите дъбове

след малко се събудиха мечтите й

да стане мъж

или жена

или дете

да изруси кичурите

да натъртва р-то лигаво

да има две очи и очила за слънце

да може да повръща и да вдига пара

при пикаене

да прави секс

и след изяждане на царевица

да майстори огромен фалос от кочана й

без никой да я подозира в извращение

такива кукленски мечти

самосъзнание

на оживяла по небрежност летва

край камината за гости

и пак заспа

отново стана тихо и зловещо

~93~

Нивята са прегракнали да пеят

просташки песни за юнака с коня.

Почти реален житен вълнолом

изпепелява чучулигите на воля.

От прахоляка до размазаните хълбоци

от хоризонта, развратил стихиите,

полето чака нечие сърце,

което да се пръсне на отиване.

Като навита на руло е жегата.

Омачкани на ябълки ескизи.

С големи стъпки тъжното небе

ги доомачква и челото си изтрива.

Изсеква се и сяда на гърдите ми,

чертае с пръчка гриви на кокошките,

натиска с длани малката река

между тревите, жълти и изпрошнати.

Убива въздуха. Изважда му дъха.

Жените, някак си, не се омъжват за поети.

Денят панически се влюбва през нощта.

В съня си житен и във песните нелепи.

От специален за мен човек

С тези форми без грамче макиаж,
от тебе ще излезе толкоз вкусничък пейзаж,
че всеки ще поиска да го посети
и на прелестите да се наслади.

Свободно ще разпилея твоите коси
и ще ги обсипя с всичките звезди
ще поставя малко захарен памук
по пухкавите бузки - тук и тук.

На двете ти ушенца нежни
под косите скрити тъй небрежно
от малинки обички ще закача
и да не ги хапна как ще мога да се въздържа.

Очите ти красиви, закачливи
така невероятно живи и щастливи
в руйно грозде аз ще претворя
и ще попивам всяка кехлибарена сълза
само ще ти махна тези очила.

От тях ще се опивам дълго и неутолимо
като от младо буйно вино
в погледа ти дълбоко ще потъна
и няма да поискам да се върна.

И устни алено - червени
с амброзия от феята на любовта дарени
между тях палаво езиче си играе
ще се срещне ли със моето … кой го знае.

На шията огърлица аз ще закача
от ситни, сладки нарови зърна
после ще я обсипя със целувки
с дълги изкусителни милувки.

От гърдите сочни плодове ще изрисувам
и после винаги ще ги бленувам
ще направя вкусни нектаринки
а отгоре малки нежни боровинки
страстно да ги милвам, да ги галя
върху тях главица нежно да поставя
безкрайно сладко да ги вкусвам
да ги усетя на горещите си устни.

Виж от двете нектаринки
станаха чуднички картинки
между тях надолу път се вие
в края му какво ли пък се крие.
От грозде кехлибарени зрънца ще наредя
пътя отстрани с тях да обознача
и ще си хапвам сладко опиянен
от твоите страсти ощастливен
дай боже всекуми и всеки ден.

По пътя с пъпчето какво да правим?
Него със сметанка ще подправим
на пухкава пяна върху тортичка прилича
която да осмуча тъй обичам
със сметанка мекичка и бяла
и отстрани бавничко те галя
надолу с длани плавно слизам
и по коремче жадничко те близвам
сметанката със ягодки ще украся
и сладострастно ще й се насладя
устни в нея ще зария
докато всичката не я (те) изпия.

Ханша ти със рози ще накича
на цветна ограда да прилича
в нея вкусна порта ще оставя
като я вкуся и съм право в рая.

На пътя в края е райска долина
може би с ароматна дъхава трева
в нея гущерче кога ще шава
и от аромата да се опиянява
там вълшебна прасковка расте
кой ли ще я изяде
а до нея е сочната черешка
дар от боговете - няма грешка.

Под тях изворчето на живота блика
сякаш жаждата си да утоля ме вика
гущерчето в него щом потъне
с нектар чудодеен то ще му отвърне
райската градина вече я описах
и да бъда гущерче така ми се прииска
да ме вземеш нежно във ръчица
и от изворчето да ме напоиш с водица.

С пръсти леко да те мажа искам
навсякъде където си поискам
нежно по бедрата надолу да ги плъзна
и бавно, бавно нагоре да ги върна.

По бедрата ти ще харесам и с устни да рисувам
дълго без да мога да се налудувам
езичето да плъзгам с тръпки леки
да оформям хиляди изкусителни пътеки.
А коленете ти към мен ще се притискат
всичкия ми сок ще искат да изстискат
и глезените ти около бедрата ми неудържимо
ще ме пришпорват тъй неумолимо.

Но ръцете ти свободни си остават
за да не спират да ме галят
и да ме подканят страстно, неуморно
от всичко да вкуся аз повторно.

Такава торта сутрин най е вкусна
отлежала, топличка, отпусната
с пръсти цяла ще я пипам
и от всичко искам да опитам.

После сладко ще похапна
от всички вкусотии ще лапна
дори ще оближа и подноса
и ще се потопя във соса
а подноса целият ще се вълнува
сладострастно ще шава и палува
но ще го държа в ръчичките си здраво
ще го залепя за премалялото си тяло.

С тебе ни събра случайността
а можеше нима да се разминем
от пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.

Ти щеше да останеш непознатa
аз нямаше да знам, че съществуваш
аз нямаше да чувствам топлината
нямаше да знам, че ти същото жадуваш.

С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, даде ни се възможността
защото не можеше да бъдем чужди.

Автор: скъп за мен човек

Копирах го от стария си блог

1.

2.



3.



4.



5.



6.



7.