Много внушителна природна картина.. :) И - мистериозна с този край :)

много е хубаво!
изсипващата се луна и безмълвното очакване

Ако искате да прочетете нещо, описано красиво, значи трябва да четете Катето.
Не знам защо, може би красотата, ми припомни нещо друго, което бях чела
отдавна.Странна асоциация, но...

Мрачно е, но въпреки това много ми хареса. Напомня ми на едно мое стихотворение, което също е на английски.

Много е готино. Като някакъв мрачен марш ми звучи с този ритъм...
Тарам папам тарам папам, тарам папам, парам... :)

Много е силно, но в действителност няма понятие "животът ми приключи"...Животът винаги продължава.Приключва единствено след физическата смърт, а тогава вече
става: "животът му приключи".Шегичка;)

Поздравления!

the color is no more
The peace inside

хееей аз казах ли ви да спрете да ми четете мислите????!

Хубаво стихотворение.Браво!

И на мен ми е някак пролетно, макар и да не усещам още жуженето на буболечките...
Но вчера ми подариха първите кокичета:)))
Поздрави за хубавия стих, който носи много красиви усещания.

А тук, както беше топло, и днес стана изведнъж под нулата, и аха, аха - да завали сняг...
Искам вече да е лятоо!!! :)

Поздрави, Момо!

Много са ти свежи винаги стихчетата!!! :)
Поздрави!

Аха...;)

Когато шантав режисьор постави я на сцена
и се превърна във завършен егоист.
И христоматийно ще се гордея в сутерена,
защото не е лесно да си сценарист.

:) И така става :) - само предложение, разбира се.

Благодаря, Веско, но понеже става дума за егоизъм, предпочитам да си оставя неопределеността на някакси и никак. Нищо не казваш за ряпата...:)) Усмивка!
Освен това използвам съчетанието "Защото не е лесно" на едно друго място и не искам да се повтарям. :))

Аплодисменти. Откриваш образи на толкова странни места.

:) В костилки... :)

Невероятно е!!!Брутално, но много точно казано, като цяло.
"Погледнем ли света така обаче,
сме малодушни
и сме се предали..."

Всичкото това ми припомни за един друг поет - Йордан Йончев, който от дълго
време искам да представя тук.
Поздрави!!!

Аз пък него не съм чел... Ще ми е интересно :)

Веско, ти сега майтапиш ли се? Йордан Йончев, с кодовото име Питагор.

Мдааа, той, Веско си е майтапчия и всички знаеме това:))))))

:) Леле!!! Вярно, че Питагор е Йордан Йончев. :)
В такъв случай - връщам си думите назад :)

Да пием една ракия от Кула по повода?

Ех.... С най-голямо удоволствие!!! :)

май вчера го прочетох и оттогава ми се е забил в главата. този стих - точно каквото имам нужда да чуя в момента...
Поздрави

Дъжд пролетен, а те не забелязвят,
че тя затворено чадърчето държи
и все така унесени приказват.
Бузон

Супер-по-най-вече готино е тва. Забива се в мозъка, ама минава преди това през червата и върховете на пръстите даже...

Не знам дали ще видиш този коментар, защото е на доста отдавнашна публикация.
Ох, тъкмо съм се регистрирала и вече почвам да мрънкам ;) Не ме приемай много насериозно, все пак.

Та, искам да кажа, че такъв тип поезия е характерна за младостта ;) После ще ти споделя пример от собствената ми "кариера". Едно време се обиждах като споменаваха младостта ми, но бавно започвам да разбирам, че са били прави и все още са... някои неща са неизбежни просто и в поезията - като хормонаните промени в пубертета. Човек трябва да си мине оттам, но не е добре да остане там завинаги, иначе започва да звучи леко инфантилно.

Та, сега да ти обясня защо мисля така.
Младостта е склонна да поляризира - от едната страна утопията, от другата страна циреите, по средата им - вакуум.
Младостта е склонна да идеализира - само дето още не е разбрала, че и идеалите са далече от истинското виждане, войне...
Младостта е склонна да си вади генерални изводи с голям размах.
Младостта е склонна да използва думички, които звучат поетично - това не прави един текст задължително по-поетичен. Само го натоварва.
Младостта си мисли, че има право да прави морални изводи, защото още е силна, неопетнена, защото е светлото бъдеще ;)

И аз съм млада още, но вече не чак толкова.
Едно време не знам дали щях да разбера тези неща.
Щяха да ми звучат като думи на някой разочарован от живота възрастен, може би.
Аз не съм такава - разочарована кака. Просто съм се научила с времето, че да докосваш света пестеливо има смисъл...

Казвам ги само, защото на мен нямаше кой да ми ги каже. Поезията трябва да мине през пубертета си, но не бива да остава там.

Пожелавам ти развитие, имаш много талант :) А усещането, че се движиш напред, е едно от усещанията, заради които си заслужава да живеем и да пишем.

И за да докажа, че не говоря наизуст, ето едно мое от г/д същия "творчески период".

На М.

Когато нощем се напивам с блусове
и хвърлям тежката любов зад борда,
душата ми във свлачища и трусове,
разкъсвана от лунен прах и горда -
душата нощем търси болна думите,
а сблъсква се навсякъде с мълчание
и лута се в мечти и във безумие -
открива своето свещено знание...
Душата ми, над бездната надвесена,
разпуска плитки и лекува рани,
поглежда те с очите есенни
и капят сълзи в голите ти длани.
Когато нощем ме напива самота
със вино тежко, огнено и живо,
във теб се влюбва моята душа
и тръгне ли по пътя, е щастлива...

29.11.1998

:)

Готино!
И стихът, и коментарът! :)

Благодаря ти за критичността, както и за милите думи :)

А този стих беше по-скоро реакция на нещо, което ме беше огорчило доста и така се получи.
Права си в това, което казваш.... :)

Мдааа...Това си ми е едно от най - любимите стихове.
Много ми е тъжно, че не е сред класиралите се в книжката.

Много е готино, че се намери някой, който да ни каже чий е стиха, или по-точно откъса, който ти беше видяла на корицата на някаква книга в библиотеката :)

А и стиха си е хубав!
Може да добавим в тази тема още стихове на Веселин Ханчев, ако си харесаме.. :)

Не бях и предполагала, че някой го търси този стих, до момента, в който не беше
открит, иначе бих била полезна по - рано.Реванширам се с друго мое любимо негово стихотворение...

Пръстен

Веселин Ханчев


За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.


И друго, което е поздрав към виновницата за тази публикация...

Приказка

Веселин Ханчев


Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната,
Само тъмния вятър шуми.
Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: "Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!"...

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.

Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?

И аз не предполагах, че го търся! =) Превари ме, тъкми мислех да пусна нещичко. Но ако намеря други ще ги пусна.

Не е честно до преди малко писах писах много други стихове на Ханчев.и кгато ги съхраних нещо стана и ми изчезнаха.Сегам съм обидена и ядосана на системата
А като съм ядосана се скривам.За съжаление друг път ще пиша.

Обожавам Веселин Ханчев! Благодаря ви!!!

Така или иначе никой не се включи с повече стихове, а Марк ме подсети...


КРАСОТА

Толкова те дирих,

че земята

заприлича цялата

на теб.

 

Толкова те исках,

че нарекох

с името ти

всяка моя вещ.

 

Има ли те?

Или те измислих?

 

Може би е по-добре така.

Може би,

измислена от мене,

най за дълго с мене ще си ти,

най-последна

тебе ще намразя,

най-жестоко

ще ме заболи,

ако с друга някоя

случайно

само за минута

те сменя.

Веселин Ханчев

ПОСВЕЩЕНИЕ

Веселин Ханчев

За да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина;
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат
и всяка мисъл в тебе да остане
като зарастнал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено ще дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и в чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва този свят да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.

* * *

Русокоса моя, чипоноса,
синеока моя дъщеря,
спиш си ти.Не знаеш ти какво са
залповете, грозното "ура".

Спи, далечна, ненагледна моя!
Спи си в тишината.Нани - на!
Аз вървя сред грохота на боя,
за да пазя твойта тишина.

Веселин Ханчев


НЕ, НЕ ТРЯБВА

Не, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.
Трябва мислите друг да поеме
и брезата да пусне листа,
трябва кораба, влязъл в морето,
да достигне крайбрежни води,
да не спира в окопа шосето,
нероденото да се роди.

Не, не трябва напразно да стенат
непокритата къща сама,
хляба, който едва е наченат,
недошлите в ръцете писма.

Трябва залеза сам да се спусне,
трябва грозда да бъде прибран,
недокосната още от устни
да не бъде девичата длан,
да не зеят огнищата неми
и поемите с празни листа.

О, не трябва да свършват без време
неживелите още неща.

Веселин Ханчев

А сеща ли се някой за"Парижкият дъжд, възпят от една шарманка" ?
Спомням си началото:
  Това е история стара,стара.
  Стара като Париж е тя-
  един художник по тротоара
  рисуваше момиче с цветя.......

Сега нямам време, но утре ще ти го пусна:)

Благодаря предварително!

Парижкият дъжд,
възпят от една шарманка

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

- Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма веч обич, хляб и платна.
От боите остана ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
- Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
"Проси!"
После много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погали едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкия дъжд!
Шегобиеца дъжд, който весело чука и свети,
черен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
своите едри монети,
своите сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Благодаря, страхотно е!Върнахте ме почти 35 години назад!

Ханчев беше велик!!!

Спомен

Аз помня онзи град опустошен
и онзи парк разровен от снаряди.
Край черна яма, върху бор свален
прегърнати седяха двама млади.

Той гледаше я. Гледаше го тя.
Щастливо се усмихваше. Без думи.
И нямаше наоколо цветя,
и вместо птици пееха куршуми.

И вместо птици тътнеха ята,
пръстта димеше покрай тях зловеща,
но те стояха, чужди на смъртта,
щастливи, че отново са насреща.

За вярност ли говоря,спомням тях
и мисля си за двама ни, любима.
Дали онази вярност, що видях,
в минути трудни и у нас ще има?

Дали и ние ще седим така,
срещу смъртта, в дима, в пръстта гореща,
с усмихнати очи, ръка в ръка,
като в часа на първата ни среща? 

Веселин Ханчев

Много се радвам,че открих толкова почитатели на поезията и на Веселин Ханчев! Надявам се, че ще можете да ми помогнете. От няколко дни в главата ми се въртят откъси от стихотворението на Ханчев "Жив съм", а не мога да го сглобя. Моля, помогнете ми!

ЖИВ СЪМ

Жив съм.

Нажежено е до бяло
всичко в мен.
Жив съм.
Падам и крещя от болка.
Жив съм.
Не от болестта боли.
Боли ме, че съм повален.

Жив съм.

Като тетива треперя цял.
Жив съм.
Цял горя и в треска викам.
Жив съм.
Не от треската треперя,
а от гняв,
че съм се спрял.

Жив съм.

Хора, спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътища крещя.
Жив съм.
Хора,
искам рождества,
не искам смърт.

Жив съм.
В мен крещи недороден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка.
Жив съм.
Хора,
чуйте диагнозата на болестта:

жив съм.


Веселин Ханчев


Библиотека за ученика, 1979 г.

Благодаря Ви!Най-сърдечно Ви благодаря!Наистина  ме зарадвахте!