Тръгваш с поглед запленен,
вървиш напред с очи горещи,
вярваш, усмихваш се, гориш!
И после падаш рязко, високо е, нали?
Ехиден смях се чува отдалече,
ехо връща го, кънти зловещо,
целия си в кал, о, искаш да летиш?
Но нямаш право, за какъв се мислиш ти?
Всичко се разпада, безмилостно руши се,
сгради рухват, усмивките погиват,
живота отлетява във посока неизвестна,
само чашата остава - приятелка чудесна!
Гласът не спира да крещи - къде си тръгнал?
Глупец! Нима още вярваш ти,
в красиви сини планини,
любов неземна, тъй красива?
Нима още мислиш, че щастие ще имаш?
С глас гробовен отговарям аз:
Не вярвам вече в красота,
не вярвам в обич, любовта!
Искам да живея просто,
парите да ме вдъхновяват,
неща красиви без сърце да правя,
да не дарявам, а да взимам, да изисквам!
Да не любя, а да чукам, да целувам грубо!
Така ще съм щастлив, аз знам, няма веч любов.
Болка тъй не ще да има, няма!
И пак седя и плача, не искам аз това,
о, как искам да приема любовта...
Legacy friendly alias
Любов-CC45197B70E144838A26C34123D2008C
Comments6
Красиво.
Я ми кажи нещо.
"с натрапчивия привкус
на олово"
Защо - олово? Защото тежат мълчанията?
Ей там се спъва четящият.
Понякога е добре да се спъва.
Ако това е "планирано".
Та - планирано ли е?
Мяу, мяу :)