Някога в една детска градина, досущ като всички други детски градини, имаше едно дете, което приличаше на много други деца. Спас беше чаровник и палавник, който непрекъснато грабваше вниманието на околните с поредната беля. Поради тази негова особеност и неговите родители не бързаха особено да го вземат от детската градина. Той си знаеше, че идват да го вземат последен и търпеливо измисляше "кротки" бели, докато дойде нареченото време. Да, ама една вечер това време доста се проточи, беше вече след 19.00 часа. Спас беше изчерпал запаса от лудории и, незнаейки какво още да направи, седна и подпря с ръце главата си. Седнах и аз до него и, какво да правя, подпрях с ръце глава. Седим така, един срещу друг и по едно време от дън сърцето на Спас се отрони тежка въздишка : "О-о-х, то се видя, че мене няма да ме вземат, ама и тебе, госпожо, май няма да те вземат..."
   Да се смееш ли, да плачеш ли... Тогава ние се смяхме. Много... А сега се замислям - колко време родителите прекарват с децата си? И как.