Първо бих искала в общи линии да опиша клиничната картина на самата болест:
Тя спада към заболяванията свързани с умствена изостаналост, вродено разстройство, което в повечето случаи има органична етиология. Факторите, които предизвиквват са : пренатални, хромозомни, генетически,инфекционни и социокултурни.
Дължи се на хромозомна аберация( тризомия 21) и е с по висок риск при родилки над 35 г. диапазона на умствената изостаналост варира от умерена до дълбока. Съчетава се с характерен фенотип – малки очи с епикант, широк нос, обилно слюноотделяне и голям език, маймунска бразда на дланта. Половата система е недоразвита. Болните са податливи на инфекции по често от здравите деца. Настроението им е еуфорично, поведението е подражателно..........
Още много може да се пише в тази насока . След всичко казано, можем да си направим извода, че за един учител е непосилно да се грижи за 34 – 36 деца ( здрави ) и в същото време да се изисква да е майка ,психиатър, джипи, приятел и за едно такова дете. Нямам нищо против интеграцията , но днешните родители я разбират погрешно. В сборни групи се води дете с такива заболявания, и то , за целия ден. На тази жега здравите деца едва издържат, а то милото - с ръце на уши заради шума на връстниците си, които го имат за бебе, а и така се обръщат към него, седи само на едно килимче до полата на госпожата, и нищо не е в състояние да го зарадва, или заинтересува. Това са днешните родители........
Децата сякаш са пречка или наказание за някои от тях. А какво е виновно ТО, нищо не разбиращото, никому ненужно дете. Това добре, но лошото е когато реши да се развълнува за нещо - резултата от това е един и същ – агресия. И когато си го отнесе друго дете от групата, се хващаш за главата и се чудиш - и да му се скараш - полза няма следващия път пак ще се случи. То не е разбрало, че е причинило болка някому. После се чудиш как да обясниш на другото дете, че това не се прави. Не можеш да обясиш, че въпреки лошата постъпка, не си се скарал на болното – именно то е нарушител на етичните правила в групата. А най накрая идва големия проблем – как да обясня на родителите, че детето им за пореден път е оскубано жестоко, блъснато, ударено. Когато се помъча да помоля майката на “болното” дете да го задържи у дома за летния период, тя увърта, и си търси правата – заплашва едва ли не. Нямаме право да не го приемаме. Тази майка получава от държавата пари за това, че гледа болно дете , а не е и никак бедна. Защо държавата плаща на хора, които гледат да се отърват от отговорността да си родител?
Моето мнение е, да има специални центрове към няколко детски градини с хора специалисти психолози, рехабилитатори, и др. И деца с такива увреждания да се насочват към тези детски градини. Но там децата да са до обед, защото те имат нужда от майчина обич и подкрепа, а не от контрола на друг човек, чужд за тях. Но за това нека да размишлява министър Вълчев - ние само можем да се ядосваме на немарливи родители с огромни правомощия.................
Здравей Златина! Добре дошла в нашата общност!
Поставяш много сериозен проблем, който ме вълнува от доста време.
Имах намерение да пиша, но ангажименти у дома със здравето на близък ме бавят. Имам наблюдения и мой личен опит и ще го споделя в следващи дни (пак по същите причини). Но проблемът наистина е много сериозен.
благодаря че сте се заинтерсували. и се надявам да сме си полезни с мнения идеи и пощни разработки.
Толкова много мисли ме вълнуват покрай нея, че се чудя от къде за започна, а и в един коментар едва ли ще мога да споделя всичко, което би ми се искало да кажа...Поне ще опитам.
В предишната ми градина като приехме първа група и в един момент се оказа че имаме едно дете със синдром на Даун, едно с церебрална парализа и друго с бронхиална астма. В групата беше записано и дете със заешка уста /не го зная медицинския термин/, на което предстоеше операция и докато бях там, не дойде. Говорила съм с майка му, която предпочиташе да го гледат у дома, докато мине поредната операция.
Градината ни беше съвсем обикновена, не специализирана, но се приемаха и деца със СОП. Всичко започна от една фондация, директорката ни запозна с идеята, ние се съгласихме и от общината назначиха ресурсен учител към градината.
До тук - добре. Нямахме и представа какво ще се иска от нас, нямахме и нужната подготовка. водени бяхме само от мисълта да направим добро...
В градината имаше още дете с аутизъм, две с увредено зрение /от кувьоз/ и други случаи, за които не мога да кажа подробности, т.к. децата бяха в други групи.
И започнахме да се учим в движение. Четяхме, питахме. тази Наредба 6 с буквите я изядохме. Намаляване бройката на децата в групата като цяло!? Престой до обяд!? Ресурсната ги взимаше по график, но през останалото време децата бяха по цял ден в групите. В групата срещу моята имаше дете с много диагнози. Останалите деца започнаха да подражават. При мен, детето със Даун имаше социален придружител, но лелята на групата се справяше по-добре от нея, от придружителя. Детето със церебралната парализа майката не желаеше да го освидетелства. не желаеше, но по-борбена майка не съм срещала през живота си. Разказваше как го е изправила на крака от жив труп. Как го е мятала върху дюшеци - по препоръка на доктора естествено и наистина го беше изправила.
При мен децата дойдоха от първа група и някак си наистина останалите мъничета ги приемаха по по детски. Дали е с разбиране? Не зная. Държаха се дружелюбно, но в по-големите групи възникнаха проблеми - подражание, имитиране..
Много от колегите си признаха, че не могат понякога да овладеят ситуациите при които се получава пълен крах - несправяне с нервни изблици и кризи. Решихме и поканихме специалист, който да ни каже къде грешим...
Внимателно бяха изслушани колегите с по-тежки случаи, защото има и такива. Запомнила съм думите на специалиста: Колеги, разбирам милосърдието ви, човещината, разбирането, но и вие разберете, че всичките ви добри помисли са до момента на първото посягане към успокоителното от вас и до момента в който се почувствате в тежест на вашите семейства и деца. Само разбиране не е достатъчно, а специалисти, които специално са обучени за целта, защото в тези случаи нямаме право на грешки, на неправилно отреагирване...
А аз през цялото време си мислех: Добре де, при мен са още малки. Каквото и да направим като цяло в групата, виждахме напредък и при децата със СОП. Радваме се на всеки техен успех. Родителите на децата - грижовни, загрижени, но децата по цял ден стоят в градината. Питах се: Тези дечица изведнъж от тишина попадат в някакъв градински хаос /за тях/. Знаете как е. Нищо че при нас като малка група имаше и отсъстващи. Може би и за това да не усещахме натоварване и все пак...Не трябва ли на обяд да си бъдат в тяхната си къща, в тяхната си стая, в тяхното си легло?...Там, където всичко е познато и където е тяхното спокойствие...Ние си мислим, че ги социализираме, но на каква цена? За децата става дума. Знаем ли какво им е в главичките. Следобяд при тези деца се наблюдаваше явна умора, въпреки следобедния сън. Понякога дори забелязвах, че не са адекватни. Стоят на едно място, нищо не правят, личица тъжни...
Това е едната страна на интеграцията. Децата със СОП да бъдат в масовите градини. А другата страна е: Как всичко това влияе на останалите деца? Има ли начин да се разбере? Имаме ли право да се нагърбваме със задачи, които не са ни по силите? Та ние сме минали само на изпит "Рехабилитационна педагогика" и толкова. Имаме ли нужната подготовка? Знаем ли как да работим с децата със СОП? За тяхно добро, не за наше...Защото наистина нямаме право на грешки. При нас ресурсната ни обясняваше какво-що, но достатъчно ли е? Аз мисля че не е. Трябва допълнително обучение и запознаване със всеки случай по отделно.
И последно за сега...Кой може да отговори на въпроса как влияе на останалите деца всеки отделен случай? Бройката в групите постоянно се качва на горе, а децата със СОП имат необходимост от постоянно внимание. При мен имаше социален придружител /как си изпълняваше функциите е отделна тема/, лелята на групата имаше подход към всяко дете поотделно, но там където учителката е сама и няма на кого да разчита???
Има какво още да се направи в тази посока. Наредба ли да се променя, допълнително хора ли да се ангажират, но ако наистина ще се прави добро, нека бъде ДОБРО за децата със СОП, защото наистина нямаме право на грешки и това се отнася за всички деца и за всеки случай поотделно....
Колеги, благодаря Ви за сериозната тема, която поставяте и най-вече за сериозния начин, по който я поставяте. Аз лично нямам почти никакъв опит от работа с деца със специални образователни потребности, но, макар и отстрани, виждам колоко необмислено нормативно, законово и социално е поставен този въпрос. Както винаги, дали поради криворазбароано мисосърдие и цивилизованост, а може би най-вече чисто поради професионален профанизъм, хората които съчиняват наредбите, нямат нужната представа какво на практика означава интегриране на дете със СОП м масова детскоградинска група. На преден план стои единствено идеята да се направи добро на самото дете, без да се отчита факта, че да правиш добро със завързани очи, обикновено означава да избодеш много очи.Аз лично приветствам идеята за социализация на такива деца, намирам за абсолютно необходимо на тях да им бъде осигурено обучение и възпитание в среда на нормалноразвиващи се деца. По това спор няма що се касае за добрата посока в развитието на детето. Но...въпросът е КАК точно да бъде направено това, без да травмира както самото дете, така и децата около него, а и персонала. За никого не е тайна, че нормативното осигуряване само на ресурсен учител и възможността за по-малък брой деца в групата въобще не решава проблема. За да се работи с деца със СОП, необходимо е целият педагогически екип да има качествена подготовка, както и необходимите морални и психически качества. Това за момента просто липсва в схемата - просто ние, както винаги, слагаме каруцата пред коня, хвърляме хората във водопада и ги оставяме на принципа:"Невольоооо!" да се учат, което е осъдително и не прави добро на никого - нито на въросното дете, нито на семейството му, нито на останалите деца в групата, нито на педагозите.
Когато се замисля за въпроси от тази величина, често стигам до извода, че ние, българите нямаме ясна представа за понятието "хуманност". В нашите южноевропейски мозъци често това е една оренталска смесица от жалостивост, подаяние и много състрадателни приказки. Нещо, което е на светлинни години от идеята за истинска хуманност и ваимопомощ.
Това нахвърлях преди повече от 2 месеца. Бе много спонтанно. Провокира ме тема в общност Начално образование и въпросите, които си задавах тогава си задавам и днес: Всички ли деца със СОП ще интегрираме в ЦДГ или само обучаемите? Нормативните документи не ми дават отговор. Защо?
И така...
Искам да споделя.......
Работех като учител по музика. Така се случи, че допълвах норматива си в Специализирана ДГ – за деца със СОП. Директорката – дефектолог по образование и призвание, колегите в групите - също дефектолози. Освен тях – психолог, специалени педагози, кинезитерапевти и др. специалисти на 4-часов работен ден; много обслужващ персонал.
За всяко дете – индивидуален план за развитието му, направен с участието на всеки един от специалистите ( включително и аз), подписан от директора и родител на детето.
В края на първата година от откриването на СДГ, по линия на Фондация „Спасете децата”, в някои градове от страната пристигна т.н. „Шарен автобус”- екип от английски специалист за работа с деца със СОП и доброволци ( млади българи и чужденец, специализанти в Англия – за съжаление не помня в кое учебно заведение). При нас останаха 5 дни. Работеха с децата. Обсъждахме видяното и преживяното.
КАКВО НАУЧИХ ОТ ТЯХ:
1. В Англия обучаемо дете със СОП посещава училище и детска градина, придружено от т.н. у нас ресурсен учител и един от родителите. Защо и родител – за да знае с каво и как да помогне на детето си у дома в подготовката му за следващия ден в училище.
2. За всяко дете със СОП – индивидуален план за обучение ( „два еднакви аутиста няма”, за децата със СОП няма „календарна възраст”).
ЩЕ РАЗКАЖА ДВЕ СИТУАЦИИ ОТ ТЕЗИ ПЕТ ДНИ.
Първа ситуация ( тук съм участник)
Дете (да го наречем В.... –диагнозата не помня), майката на детето, доброволец (пр. К....) и аз сме на една масичка. Материали – къси мъжки и детски чорапи, от текстил изрязани „уши”, копчета, прежда,ножичка, лепило, четка за лепило; пластмасово шише (1,5л), темперни бои, четка. Модели – „кон” от мъжки къс чорап; същото по големина пластмасово шише, декорирано с разноцветни линии, точки, петна.
К.... търпеливо привличаше вниманието на детето към един от моделите – кончето „подскачаше”, „бягаше”, „цвилеше”, „тропаше”, шишето се „въртеше”, в него имаше ту цвете, ту обикновена клонка, ту знаменце... Аз и майката нетърпеливи подканяхме детето: „Хайде, В..., какво искаш да направим?... Докато ни дадоха да разберем, че трябва да спрем с подканянето, а и че не ние ще правим, а В…ще прави.
Някъде към петнадесетата минута В... взе чорапче (детско). Тогава К... го сложи на ръката на детето, а моделът на своята. Бях помолена да преместя шишетата и материалите за работа с тях другаде. Пак много търпеливо К... започна да обяснява на В..., че кончето –дете прилича на своята майка, като нея има очи, уши, опашка..., че ако иска и той да си има конче от чорапче, трябва да му залепи уши, да направи опашка, да му сложи очи... Не много скоро В... посегна към ножицата. Аз се опитах да му приближа конците, но бях спряна.....”Нека той сам!” Всяко самостоятелно действие на детето бе поощрявано. РЕЗУЛТАТЪТ: След почти час работа с това дете – „конче” с опашка от 2 конеца, с едно око и без уши.
На обсъждането имах много ВЪПРОСИ: Защо ме спирахте, когато исках да помогна на детето? Защо не настоявахте детето да завърши започнатото? След отговорите им ИЗВОДЪТ беше: Не е важен крайният продукт (в случая „кончето” от чорап). Важно е, че В.... е пожелал да работи, че е рязал, че е лепил сам, т.е. действията и операциите, които е извършил сам. Това, че усвоени преди това умения ( рязане на конци с ножица) се сетил, че ще му послужат в нова конкретна ситуация. Пак питах: В следващ ден може ли да го завърши? ( Нали ние все гоним краен резултат!) Отговор: Да, предложете му го, но заедно с нещо друго. Ако детето избере да го завърши утре, да го завърши. Ако избере това да се случи след една седмица – нека да е след една седмица. Ако не желае - нека остане недовършено.
Втора ситуация (тук само наблюдавам)
А..(дете с аутизъм). Доброволката Т...( специализант за работа с деца с аутизъм).
На пода – голям найлон и голям леген .
А.. е облечена в дълъг дъждобран.
Пред А...Т.... бавно сипваше в легена вода, докато почти го напълни. Сипа бавно и препарат. През цялото времеТ... говореше, че ще си играят много забавно двете. Вниманието на детето бе ангажирано едва, когато Т... започна да пляска с ръце във водата. Включи се и А....Така от препарата и действията на детето се получи много пяна, а Т... повтаряше през целите 5 минути почти „Браво! Браво! Колко е весело!” После с гъба от дунапрен Т... вземаше от пяната и я пускаше от високо в легена, докато А... я забеляза , започна да я следи с поглед и се изправи, за да може да я хваща. Тогава Т... взе обръч и по него започна да прави „облачета” от пяна, докато А... забележи и тази промяна и започна да протяга ръце, да хваща обръча. Обръча Т... вдигаше все по-нагоре и повтаряше „Достигни го, достигни го!”
Целта на Т.... бе да накара А... да скочи. ( Нов опит за детето – нещо, което е високо, можеш достигнеш като подскочиш!). Получи се!
От тази ситуация изводът за мен е: ЗНАНИЕ ( за всеки отделен случай КАКВО, КОГА и КАК) И ТЪРПЕНИЕ.
ЗАЩО ВИ РАЗКАЗВАМ ВСИЧКО ТОВА ЛИ?
Защото за пръв път видях как работят другаде с тези деца.
Не съм дефектолог. С обща и детска психология , с популярна психология, пък дори и със публикации в специализирани сайтове за деца със СОП не се стига до същността на проблемите на тези деца и не им се помага да натрупат онзи минимум от умения и опит, които ще им помогнат да са полезни на себе си. Не може да се помогне дори на малкото запазено читаво зрънце да порасне толкова, колкото може. Затова и в първата ситуация, която описах, допуснах много грешки. Вероятно някой ще каже, че са дребни. Дребни, но имаме ли право дори на дребни грешки в работата си с тези деца?
Убедена съм, че децата със СОП имат нужда от обгрижване, търпение и много любов. „Не е страшно да си различен! Страшно е да не си обичан!” е мотото на директорката и колегите от Специализираната детска градина. Разказаха ми, че не отдавна, на голяма сцена, заедно с деца и родители са отбелязали 10-годишния си рожден ден. Изпитвам преклонение и респект към труда им, защото са специалисти и малкото, което знам, съм научила от тях.
Гледах филма за децата от Могилино. Гледах и този на Ани Салич след една година. В него видях познати лица – логопед, дефектолог, кинезитерапевт от същата Специализирана детска градина. Ако и вие сте го гледали, картината бе много различна, нали? Да, да, определено бе различна ...
В следващ ден ще ви разкажа и за личния ми опит в интегрирането на деца със СОП от по-ново време. Не наблюдавах, а "интегрирах".
СЛЕДВАЩИ СИТУАЦИИ ОТ ПО-НОВО ВРЕМЕ......
Работя като учител в група. Децата са в ПГ. Работим по програмна система „Ръка за ръка”.
Децата са 24, от които 4 със СОП: 2 деца със синдром на Даун, 1 дете с аутизъм и 1 - хиперактивно с дефицит на внимание. Първите 3 са за втора година в ПГ, посещават групата до обяд. Хиперактивното дете е цял ден.
Т.к. сме в ПГ и имаме най-много деца със СОП в групата, единственият ресурсен учител е всеки ден при нас по време на обучаващите ситуации преди обяд. ( ДГ е с 4 групи, има 1 ресурсен учител на 4-часов работен ден, а в останалите 3 групи има минимум по 2 деца със СОП. Не се чудете, това е от реалността. Не ми казвайте какво пише в нормативния докумен, след като никой не контролира дали този документ се спазва от крайния изпълнител - директорът ).
Първа ситуация
Есен. Последни топли дни. На двора сме, преди обяд.
Уреди на площадката има, пособия за игра на открито – също. Всички деца са се разпръснали на групички, по единично и пада игра. Едното дете-даун се катери по влакчето, другото - бяга след топката с момчетата по затревената част около площадката....Хиперактивното дете е навсякъде.....и във всеки момент от него очаквам всичко.
Забелязвам, че З......(детето с аутизъм) притичва ту към зелената площ около площадката, от там към пясъчника, и пак.., и пак...Приближавам и виждам, че много задълбочено забожда клечици в пясъчника. За мен прави торта от пясък със свещички-клечици, но дали е така? Нямам време да проследя до кога, как, да използвам тази негова спонтанна ангажираност с дейност за да вляза в контакт с него (той рядко говореше с нас). Защо? Защото съм сама на двора и нося отговорност за още 20 деца в този ден, които са навсякъде по площадката. Единственото, което можех да направя за З..... в този момент е децата близо до него случайно или злонамерено да не разрушат това, което прави. Достатъчно ли е за дете като З.......? Отговарям си сама – НЕ!
Втора ситуация
В същата група, през зимата. Обучаваща ситуация по математика. На всяка маса – работни тетрадки и флумастри за всяко дете. На последната маса – ресурсният учител с четирите(?) деца със СОП.
По средата на фронталната работа забелязвам, че по пода в различна посока хвърчат флумастри. Послеждам към масата с ресурсния учител – той безпомощно вдига рамене и ми сочи под масата. Там е Р......( момиченце, със синдром на Даун. Само ще вметна, че обичта ни бе взаимна. ) и разхвърля флумастрите си, защото ресурсният учител не й позволил да драска в работната тетрадка, преди да е дошъл момента за това. Прекъснах работата си с останалите деца и започнаха опитите ми за изваждането на Р..... из под масата – с молба, с по- взискателен тон...Успях да я накарам да излезе, но все още фрустрирана и усетила се център на внимание от страна на всички, започна нещо, което не искам да описвам. Само казах; „Деца, обличайте якетата, излизаме навън!”, за да не наблюдават случващото се. Децата с лелята на групата излязоха на двора, а беше кучешки студ! ( Ако лелята ми бе втора смяна?). Ресурсният учител отиде в друга група, а аз останах при Р....., но от безсилие да я спра, вече плачех....
Споделих случилото се с директорката. Каза ми: „Много присърце вземаш всичко!”
По средата на учебната година напуснах детската градина, в която интегрирахме деца със СОП, съобразно условията, които поставяха нормативните документи и ръководството на детската градина.
Сега работя в друга ДГ с 36 деца по списък. ( Кой нормативен документ позволява такъв брой деца? При толкова деца налице ли е нормална среда за възпитание и обучение?) Средната ни месечна посещаемост през последните месеци не пада под 30. Ако имахме дори освидетелствани деца със СОП ( Не че нямаме хиперактивни с дефицити и други почти на границата, но неосвидетелствани?!), дали ще е по силите ни да ги интегрираме?! Подготвени ли сме ние, детските учители, да интегрираме тези деца? Дали с някакъв квалификационен курс от няколко дни ще сме готови, ако не да помогнем на деца със СОП, поне да не им навредим с престоя им в детската градина? Изпит по РХП не съм държала, но съм учила 2 семестъра Анатомия на детето и Педиатрия. Това прави ли ме педиатър?
Златина, аз също настоявам да бъда разбрана добре. Не съм против интеграцията на деца в ЦДГ с каквито и да било дефицити, но със запазен в някаква степен интелект. Интеграция на всяка цена, без достатъчно на брой специалисти и индивидуална работа с децата със СОП - не приемам, защото цената се оказва доста висока и я плащат най-вече децата - и тези със СОП и тези без СОП.
В този смисъл абсолютно съм съгласна с Шели - слагаме каруцата пред коня. Друг е въпросът, че до края на предучилищната възраст никой лекар няма да си сложи главата в торбата и да каже, кое дете е обучаемо и кое не е обучаемо. Друг е въпросът, че детето ще се освидетелства, ако родителят е осъзнал, че детето му има проблем и пожелае да го направи. Негово право е! Има ли създадени условия не само за престой на детето със СОП в ДГ, а и за смислена работа с него? ( Ако само ще проседява определени часове в ДГ без специалисти и услoвия за развитие и това ще се счита за интеграция, то такава може да се случва и на детската площадка пред блока, в който живее детето. Такава интеграция за мен е псевдоинтеграция!!!)
Колкото до това, че през летния сезон организмът им е по-податлив на всякакви заболявания, мисля, че през всеки сезон е така. Дори дезинфекциращите препарати, които се използват в детските градини, могат да се окажат отключващ фактор за редица усложнения в здравето на деца със СОП.
Направих си труда и се свързах със специалист по социални дейности с намерение да го поканя да се включи в обсъждането на темата. Върху какво заостри вниманието ми:
1. Всички деца ще интегрираме - и обучаеми, и не обучаеми. (Европейска директива, независимо има ли създадени условия за интегрирането им. За кой ли път важи приказката за каруцата и коня!)
2. Много важно е да изискаме при приема на детето родителите да са го освидетелствали. Само тогава то се счита за дете със СОП и идва в групата с всички предвидени за него облекчаващи ресурси: повече средства за издръжка ( по мои впечатления интересуващи само директорите - за съжаление има и недобросъвестни директори!!!); облекчен режим (присъствие до обяд в групата, но не и в обучаващи ситуации); социален придружител ( при какви условия се отпуска, не знам, но според мен това е най-добрия вариант за всички); при 2 деца със СОП в група - намален списъчен състав на деца в норма ( ще го доживеем ли?); обособени помещения, в които да се изведе детето със СОП, ако изпадне в криза, докато тя се овладее ( в моята градина дори да се отпуснат средства за обзавеждане , такова няма да има); ресурсен учител и специални педагози ( ако са на щат към ресурсни центрове, работата няма да тръгне в правилната посока - пак според мен.) Това са преференциите, които досега приетите нормативни документи позволяват. (За моята детска градина със сигурност ще добавя - АКО ДИРЕКТОРЪТ СЕ СЪОБРАЗИ С ТЯХ!!!)
3. Ако родител на такова дете откаже да го освидетелства ( на такъв родител отказвам да разбера мотивите) и то е прието в детската градина, счита се за дете в норма.
Надявам се това малко разяснение, което получих, да е полезно и за вас!
Регистрирах се специално, за да направя коментар на вашия пост. Аз съм майка на дете със Синдром на Даун. Моето детенце е още малко - скоро ще стане на 1г., но темата, която сте засегнали ме вълнува. Първо искам да подчертая, че Синдром на Даун не е болест, а генетично изменение. От описанието, което сте дали за нашите Слънчеви Деца оставам с впечатлението, че не сте запозната с проблема. Най-вероятно това е и причината да се изкажете толкова негативно за тях. Проблем с интеграцията им действително има и той е огромен. На практика се оказва, че интеграцията се извършва само на "хартия", тъй като имаме приети някакви закони, но нещата са толкова недообмислени, че системата не действа в 99%. От една страна сте вие - педагозите и възпитателите, от друга сме ние - родителите, а потърпевши за съжаление са нашите деца. Според мен, първа стъпка към решаването на проблемите е диалогът - най-вече между родителите на деца със СОП и вас - педагозите. Бих искала да поканя вас и колегите Ви да обсъдим проблема във форума на БГ Мамма. Ето и връзка към него:
http://forum.bg-mamma.com/index.php?topic=413358.new#new
Що се отнася до коментарите Ви: "Тази майка получава от държавата пари за това, че гледа болно дете..", "Децата сякаш са пречка или наказание за някои от тях. А какво е виновно ТО, нищо не разбиращото, никому ненужно дете.", "Защо държавата плаща на хора, които гледат да се отърват от отговорността да си родител?" - Намирам ги за крайно обидни и злобни - не Ви прави чест! Наясно ли сте по колко плаща държавата??? Плаща по 80% от МРЗ и то ако детето е с ТЕЛК повече от 50% + двойно детски /ако ти се полагат/. Общо това прави около 240лв. А знаете ли, че държавата не осигурява на едно такова дете специалисти? То има нужда от рехабилитатор, психолог, логопед, монтесори терапевт, както и музикотерапия, хипотерапия, плуване.. за да се развива максимално добре. Разбира се, като всяко дете има нужда от храна, облекло, играчки.. А знаете ли, че не вички изследвания се поемат от ЗК??? Е, Госпожо, кажете ми как ще се справите с купищата пари, които държавата отпуска???А знаете ли, че при раждането на едно такова дете съветите на лекарите са едва ли не - в кофата за боклука??? Знаете ли благодарение на тези съвети колко дечица попадат в домовете и после гледаме филми като Могилино??? Родителите, решили да отглеждат децата си в семейна среда, където им е мястото са отговорни и изпълнени с ЛЮБОВ. За тях децата им не са пречка, а ДАР! Надявам се да се извините за тези си коментари!
Що се отнася до това, че един учител не може да се справи с толкова деца - напълно съм съгласна! Според мен е недостатъчно да се грижиш за 34 безпроблемни деца, а какво остава ако в групата има и деца със СОП. На някои места ресурсните учители ходят за по 1ч., на други за по 2ч. и то на седмица.. това е АБСУРДА, който поражда напрежението. Но вместо да се обвиняваме и хулим едни други, ако наистина имаме доброто желание /не само на думи/, смятам че заедно можем да променим това!
Аз подадох своята ръка - сега чакам вашата!
Всичко добро!
alexa smile, добре дошла при нас! Извинявам се от името на цялата общност за репликите, които са засегнали родител с реален проблем. Аз лично съм далеч от мисълта, че семействата, които са взели нелекото решение да се грижат за детето си, са безотговорни. И идея си нямаме колко много тихо страдание, колко постоянство и любов се иска, за да обгрижваш ежедневно дете с обучителни проблеми, за да приемеш дори само за себе си факта, че твоят живот никога вече няма да е същият. Скандалното положение е, обаче, че държавата само декларира някакви грижи и прави пиар-акции, а в действителност почти никой не размишлява сериозно как да помогне за отглеждането, възпитанието и обучението на деца с проблеми, как да направи подходящи условията за адаптиране в общообразователни звена, как да подкрепи реално финансово семействата и как да осигури квалифицирани педагози, така че при тяхната интеграция те действително да се чувстват добре и не само те, но и всички окло тях.
Сега всички очакваме новот правителство с неговите нови проритети и действия. Сега е моментът да заявим какво бихме искали да се промени в образователната система и как. Затова нека споделяме своите гледни точки, нека търсим диалога и съвместното решаване на проблемите - ние, учители и родители, защото споделената отговорност, не казвам колективната, а споделената, може да бъде двигател на много позитивни промени.
В тази връзка - нека изпишем в този пост основните проблеми при интеграцията на деца с обучителни трудности и гледната точка на родители и педагози за тяхното решаване. Когато това се случи, ще прехвърля коментарите по темата към друг пост - http://bglog.net/preduchilishtnapedagogika/30244 и ще връчим всички наши размисли на новия министър.
Благодаря Ви, родители, че решихте да споделите с нас неща, толкова съкровени и определящи ежедневието на не малко семейства в България. Много от педагозите, и аз включително, не сме запознати с предписанията за определяне на степента на проблемност и адаптивност на дадено дете, погледнато от медицинската им страна. Затова понякога си задаваме въпроси, които, за хората, живеещи ежедневно с недомслиците на институциите у нас, вероятно звучат обидно. Повярвайте - не е от чувство за пренебрежение или нещо подобно. Просто и ние като родителите имаме своите специфични проблеми в работното си ежедневие и често не сме в състояние да реагираме така, както бихме искали.
За мен, от казаното дотук, се оформя извода, че трябва първо да се оправи джунглата в здравно-осигурителната система, да се предвидят хора и механизми, улесняващи адаптирането на деца с проблеми в масови детски и учебни заведения, да се спазват изискванията за брой на деца в групите, да се подготвят специално учителките и персонала, да се осигурява ресурсен учител и асистнет, да... Хиляди "да"-та, на които не им се вижда краят, нито разплитането. Как да си помогнем взаимно? Защото е ясно, че още дълго време никой отвън няма да ни улесни. Родителите - споделете, кои са най-трудните за Вашите деца неща в една обикновена детска градина; ние - от своя страна, ще споделим, кое е във и извън нашия контрол; как можем да си взаимодействаме, какво можем да подобрим със собствени усилия...и този диалог ще роди реални, практически стъпки, които всеки от нас ще спазва и прилага. Дано се справим. Заедно, в името на децата.
Колкото до Синдрома на Даун това си е съвкупност от различни генетични изменения,съпроводени от различни усложнения и болестни изражения на синдрома . Да, не е придобит но си е болест на мисълта и мисловните операции....... Замислете се и щеразберете че съм права. А според Вас какво е СИНДРОМ.....
А на alexa бих искала да кажа, не не съм злобна . И бих я попитала : Вие бихте ли си оставили детето пез лятото по цял ден на градина и как сърцето ви няма да трепне и да си го заведете на плаж, на разходка в парка, на басеин...... а ще го оставите в ръцете на неопитни замеснички които се страхуват от проблема на детето ви, и нямат ни най малка представа как да действат при евнтуален проблем? Много е лесно да оплюваш без да имаш представа какво точно е имал предвид отсрещния.........
Основата на решаване на даден проблем е градивният диалог. Нека да запазим добрия тон в общността и да се постараем - и учители, и родители, да не пренасяме разговора в емоционална плоскост. Тук става въпрос за реални проблеми, на които обществето като цяло все още не е намерило решение, въпреки че това гръмко се декларира с темата за интеграция. Очевидно е, че държавата не поема тази част от грижите, която дължи на децата със специални образователни потребности, тя, между впрочем, се затруднява и при поемането на дължимите грижи и към останалите деца.
Та, нека насочим разговора не към изтъкване на това кой е по по-най сред родители и учители, а да помислим как взаимно да си помогнем. Ето, Friend казва, че за него градината е най-доброто място - това със сигурност е така, защото животът в среда, различна от затворения микроклимат на семейството със сигурност ще тласне развитието на детето във възходяща посока. И не толкова заради добронамереността на персонала, а най-вече заради възможността да общува с различни хора, да "мери" силите си с останалите деца, да открива нови и непознати неща и в своето поведение и възможности. В това няма нищо лошо и така трябва да бъде, но е факт, че е правилно и наистина хуманно, когато в групата има деца с обучителни трудности, специално за тях да има винаги човек, който да може да помогне в критична ситуация или да се занимава индивидуално с детето в моментите, когато то не се справя с темповете на общата група. Това, естествено, е лукс в нашите условия - и оттам идва и конфликта.
Иначе, наскоро говорих с Галя, която има страшно много наблюдения и опит в тази посока - тя каза нещо, което ме впечатли: "Аз не видях с хора, които са болни /говорим за възрастни хора с проблеми в менталното здраве/ някой да се отнася като с болни хора. Напротив, грижещите се за тях се държаха като с хора, които по-скоро имат известни характерови особености. Те не ги обслужваха, в смисъла който ние сме свикнали да влагаме в това - не, те ги насърчаваха сами да извършват необходимото и поемаха грижата за тях в момент, когато изпаднат в криза. Но в ежедневието на тези хора им се предоставя възможност да правят всичко останало, което и другите, като за тях се полагат специални грижи - осигурява им се учител по изкуства, кинезитерапевт...и т.н." В този порядък на мисли ми се струва, че трябва да се научим да се отнасяме към децата с проблеми не като към тежест, за която трябва непрекъснато да се грижим, допълнително и заедно с грижите за другите деца, а да намерим точната граница и начин на тяхното участие в живота на цялата група, така че и самите деца да се чувстват полезни и нужни едно на друго. Другата истина е, че в една група от 30 деца с един педагог и помощник-възпитател, който обикновено изобщо е намира правилния начин на общуване с децата, това просто няма как да се случи. Но...има много хора с достатъчно опит и аз очаквам тяхното мнение и диалогичното общуване на родителите, за да видим светлинката в тунела.
Искате ли да помечтаем? Какво би се случило ако...
Държавата осигури на всеки родител, който има дете с обучителни проблеми /или поне само на един от тях/ да може да работи на 4 часа на работното си място, за което човекът е учил и се е трудил да заслужи, но да получава за тези 4 часа не 1/2-ра, а цялата полагаща му се заплата; ако през времето, когато родитеят е на работа, държавата осигури прием на детето му в масова градина, като в групата задължително има предвидено присъствието на специалист, който да се занимава с детето - така родителят няма да е финансово наказан, а детето няма да е толкова стресирано; ако държавата спази хигенните изисквания за броя деца в една група според нейната специфика; ако учителите са подготвени за работа с деца със специални образователни потребности; ако останалите родители и децата са толерантни и се възпитават в дух на добронамереност и взаимопомощ, ако във всяка градина има осигурен /поне като часове/ достъп на психолог, логопед, специален педагог, който да помага на педагозите в изготвянето на индивидуални планове за работа с деца с проблеми; ако на децата се осигурява възможност да напредват според своя темп на развитие; ако...
Тогава, струва ми се, нямаше да има упреци между педагози и родители и със сигурност децата с проблеми щяха да получат качествена интеграция и шанс; родителите щяха да не се чувстват наказани без вина; а педагозите нямаше да се чувстват безсилни и потъващи в безнадеждността да се справиш с 30 деца, от които част и със сериозни проблеми.
Дали е възможно да се случи? Май да, ако знаем тук и сега към кого да се обърнем, от кого какво да очакваме, кой коя част от проблемите може да разреши - ако взаимно потърсим начин за излизане от блатото на псевдохуманизма и всеки сам сложи лично своя принос - било поведение, било идея, било час-два работа доброволно, било просто промяна в съзнанието, че всички сме едно взаимосвързано цяло и всеки с поведението си влияе върху живота на другите.
Да поискаме от министерството на здравеопазването, от това на труда и социалните грижи да поеме реална отговорност към ежедневието на семейстата с проблемни деца; да поискаме от министъра на образованието да осигури наистина равен старт за всяко дете, като осигури в градини и училища нужните специалисти; да поискаме да осигури качествена подготовка за учителите; да поискаме от родителите да бъдат партньори и да поемат своя дял от грижи и отговорност към израстването на децата и тяхното възпитание; да поискаме от учителите да работят със сърце и да не допускат да я карат по течението; да поискаме от себе си да се обичаме...
Моля се, когато дойде времето, в което да запиша детенцето си на масова ясла /градина/, да срещтна педагози, мислещи като теб. Хора, които са готови да работим заедно, да се борим заедно и да търсят изходи и решения, а не да сипят епитети и негативизъм.
Присъединявам се към апела ти "Да поискаме от себе си да се обичаме..."
Аз също съм майка на момиченце със синдром на Даун на 5 години.
Сега не мога да пиша, но моя отговор на поста на г-жа Евелина Петрова горе долу се припокрива с написаното от Яна Домусчиева в статията и "Децата с увреждания имат право на избор" http://liternet.bg/publish19/y_domuschieva/decata.htm
Особено много ме възмути това изказване:
"И още нещо, ако детето е със сериозно увреждане и родителите са решили да не го поверят на грижите на държавата, при което те не са лишено от контакт с него, тогава трябва да са наясно, че става дума за скъпи лекарства, рехабилитация и още ред специализирани грижи, които трябва да осигурят, затова трябва ясно да осъзнаят какво ги очаква. В такива случаи родители не бива да се сърдят на държавата, защото когато създаваме деца и сме решили да се грижим за тях независимо дали са здрави или болни, отговорността е наша, родителите са тези които следва да намират средства за отглеждането на децата си, не някой друг. "
По същия начин може да се обърне и към онкоболните, да не разчитат на помощта на държавата за лекарства, след като са имали неблагоразумието да се разболеят от рак.
Г-жо Петрова, от вашите изказвания се вижда, че според вас "нужното и полезното" за всяко дете с увреждане (особено, ако е с умствено или нервно-психическо увреждане) е да бъде пратено в някой дом, клиника или в най-лошия случай специализирана детска градина.
За децата с ограничени възможности е много важно да посещават детските градини. За разлика от връстниците си, които се развиват сами, различните деца колкото по-големи стават толкова са по-малко склони да се самообучават и саморазвиват. За тях е много важно да получат възможност да придобият собствен опит - особено опит за взаимодействие с други деца.
Вие пишете, че децата с увреждане стават обект на подигравки и това ще ги травмира. Познавам вече доста деца с увреждане които посещават масови училища и детски градини. Те не са травмирани. По мои наблюдения децата изобщо не са жестоки, негативното отношение се формира когато учителите и възрастните се изказват лошо за децата със СОП. Моята дъщеря имаше страхотни учителки, които я обичаха и тяхното отношение се предаваше и на другите деца. Винаги, където я видеха, децата от цялата градина много се радваха на Лиза.
Добре е, че разчепкахме тази тема, колкото и болезнена да е тя. Нека наистина се насочим към очертаване на най-спешните стъпки, които ще помогнат на родтели, учители и деца да осъществят така необходимата интеграция качествено.
По моето скромно мнение /нямам особен опт в това отношение/ нй-наложителните неща са следните:
1.При постъпване в детска градина всеки родител да е максимално откровен и изчерпателен при контакт с екипа на групата относно здравословното състояние на детето, особености на поведението и характера, стила на възпитание в семейството и изградения вече дневен режим. Много градини предлагат на родителите при постъпването попълване на анкетна карта, която дава възможност на екипа да се запознае с всяко дете и неговата лична история. Ако няма такива, имам готовност да публикувам файл с примерна анкетна карта за улеснение на колегите.
2. Всеки екип да е подготвен психически за възможността за приемане на дете със специални образователни потребности в групата, което означава в екипа да има дискусия и консенсус не само между двете учителки, но и между учителките и помощник-възпитателката за възможностите за реализиране на дневния режим, за начините за общуване с детето и групата като цяло, за възможните корективни процедури, за методите на адаптиране и т.н. Това означава и при наличие на предварителна информация за евентуално постъпване на такова дете, учителките да изискват от директора включването им за съответната учебна година в специализирана квалификационна форма, която ще им бъде от полза в ежедневната работа.
3. Да се съблюдават строго действащите нормативни рамки за численост на децата в една група и да се изисква съблюдаване на норматива за присъствие на ресурсен учител и други специалисти.
4. Да има непрекъсната връзка между детската градина, общината и съответното специализирано звено, така че възникналите в процеса на работа проблеми да се решават с максимална бързина.
5. Може да се правят постъпки и на по-високо ниво от родители и учители, дори и чрез нашата общност, с цел да се издействат положителни промени в настоящото законодателство, осигуряващи ефективна социална защита и облекчения за семействата, които имат проблемни деца.
6. Може да е иска от министерство /министерства/ да се въведат промени в учебната програма на студентите, които да позволяват в един бъдещ етап от университетите да излизат максимално подготвени специалисти, които могат да се справят реално с проблемите на интеграцията.
7. Можем да сме толерантни и открити помежду си, като не забравяме, че всички ние сме обществото и че отношенията помежду ни са всъщност микроснимка на развитието на отношенията в цялото общество.
Попаднах на това:
http://kg.sofia.bg/?page=kindergarden&id=15&k=96
http://kg.sofia.bg/?page=kindergarden&id=15&k=45
(В долната част на страниците- Информация за родители ). Заслужава интерес.
Разгледах и сайта на Обединеното детско заведение. На една от снимките видях деца със СОП в скута, предполагам, на мама. Разгледайте сайта им и вие.
Моля колеги от тези детски заведения ако четат тук, нека се регистрират и споделят опит. Ще ни е полезно.
Г-жо Петрова, просто не мога да приема мнението ви - от него лъха на върл шовинизъм. Не знам как упражнявате професията си след като така презирате децата с които би трябвало да се занимавате.
Темата касаеше интеграцията на деца със синдром на Даун в масовите детски заведения. В много отношения съм съгласна с учителите писали в тази тема. Моето дете със синдром на Даун се изморява по-бързо от другите си връстници. Това лято не ходи на детска градина, защото беше натрупала умора и се нуждаеше от по-голяма почивка. Догодина пак ще преценим заедно с госпожите дали да ходи или не - тя се променя и става по издържлива.
За сега сме нямали особени проблеми с интеграцията. Децата я приемат, храни се самостоятелно, ходи сама до тоалетна, по време на занятията може и да не усвоява целия материал, но стои мирно и не пречи, обожава музикалните занятия и учителката по музика.
Освен специалното ми дете имам по-малък син и по-голяма дъщеря. Елиза много прилича на кака си по любими игри и занимания, докато игрите на моето момче са коренно различни от тези на каките му. Тримата играят много добре заедно и с други деца. Лизито е добронамерена и притежава силна емпатия. Тя много ми помагаше докато брат и беше по-малък, грижеше се за него - предпазваше го да не пипне печката, да не бръкне в контакта и ме викаше ако забележеше, че върши нещо нередно. Учеше го да нарежда пъзели и да нанизва рингове на пръчици, все му измишляше игри и го занимаваше.
Наистина тя е по-различна и вероятно на госпожите понякога им е било по-трудно с нея (въпреки, че никога не са ми го казали), но тя има право да играе с другите деца, а не да бъде затворник в къщи или в някоя институция. Преди година правих клипче с нейни снимки http://www.youtube.com/watch?v=UpDmIu7Uo6s . Тя не е съвсем като другите деца, но също се нуждае от детска компания и игри.
Милена, толкова много любов блика от този клип! Елиза е щастливо дете.
Може би наистина трябва да обединим усилията си, за да направим така прокламираната интеграция по-човешка и определено поставена на по-научни основи. Friend подели, че е на път да проходи сдружение на родителите - бихме могли да си сътрудничим много успешно и затова не са ни необходими кой знае какви институционални подкрепи. От известно време ми се струва, че спокойно можем тук, в "Предучилищната" да работим по наши проекти, за които не ни е нужна европейска финансова подкрепа. Защо не един такъв проект да бъде по посока решаване проблеми на интеграцията. Friend, моля те, пиши, когато имате готовност - тук неведнъж сговорна дружина планина е повдигала, може и сега да се справим, кой знае.
Браво, страхотен сайт! Сигурна съм в успеха на начинанието ви и от сърце пожелавам наистина да промените съществуващото статукво.
Може би, и ние трябва да се замислим върху регистрирането на общността като юридическо лице, за да можем успешно да участваме като партньори по проекти. Но,...засега все още не сме го дообмислили, а и не сме подлагали тази идея на гласуване. Ще видим - бъдещето е пред нас и всички пътища са наши.
Здравейте всички, които сте се включили в този важен разговор.
Казвам се Галина Трифонова, детска учителка и от 15 години интегрирам деца с различни СОП в групата си. Работила съм с деца със ДЦП, сляпо дете, хидроцефалия, различна степен на умствено изоставане, аутизъм. В списъка май няма само синдрома на Даун, но очаквам в скоро време тази "празнота" да бъде попълнена.:-)И не е съществена, за това, което искам да кажа.
В началото и аз като голяма част от колегията бях настроена зле към начинанието "дете със СОП в група от здрави деца" и, предполагам това си ми е личало. Не можех, обаче, да реагирам много остро, защото в програмата, в която работя - "Стъпка по стъпка" - интрегрирането на деца със СОП е част от философията. Толкова съществена част, че в програмната документация има страхотна книга как да се работи с децата, според тяхните заболявания: от особеностите на всеки вид заболяване, през огранизацията на средата до ръководство на дейността.Представям си как давам възможност на колеги, които не искат да се занимават с това да потрият ръце и да кажат:"Ето, ето, а в българските програми такава книга няма - значи авторите не са предвидили участието на такива деца и аз няма защо дори да изпитвам неудобство от това, че не ми се иска да ги приемам". На такива колеги ще кажа с пословица: "Който иска да направи нещо - намира начин, който не иска - намира причина".
От многогодишната ми работа с такива деца, стигнах до няколко извода:
1. От изключително значение да успешната работа с тях е мотивацията на учителите. Ако мислите, че нямате нужната позитивна мотивация - по-добре не се захващайте с това: ще причините само болка и травми както на себе си, така и на детето, с което ще работите и на семейството му - то има достатъчно други болки, не е необходимо да увеличаваме тежестта върху него и с усещането за неразбиране, неприемане не само, но дори отхвърляне.. Ако се люшкате между приемането и неприемането, опитайте: скоро ще разберете, че усещането ви за добре свършена работа и за благодарност си заслужават и времето, и усилията. Разширяват границите на вашата толерантност и профеионализъм.
2. За хората, които приемат работата с деца със СОП като своя мисия в този живот недостатъчната квалификация, законовите и организационни неуредици са само предизвикателства, с които е ВЪЗМОЖНО да се справи човек. Основното, което трябва да се разбере в случая е, че срещу себе си има едно ДЕТЕ като всички останали деца. Вярно с по-необичайни изисквания към педаггогическата работа, необичайни, но най-често не и невъзможни.
3. До голяма степен приемането и неприемането на идеята за интеграция зависи от това как детският учител си е подредил приоритетите в своята работа. Ако мисли, че най-важното в неговата работа е да ОБУЧИ децата и да преподаде целият учебен материал по всички научни дисциплини до гимназията още в детската градина, да, едно дете със СОП ще пречи. Ако си мисли, че най-важното в този период е да ВЪЗПИТА у всички деца добродетели като толерантност, умение да разбират и приемат различността, да помагат на другите, да бъдат чувствителни към нуждите на хората около себе си и изобретателни в помощта си - няма по-добра възможност за това от включването на дете с увреждания в групата. Ако се държите с това дете като с всички останали, това вече е крачка напред и за него, и за вас. А ние всички знаем от какво се нужае едно дете на първо време: от обич, разбиране, поощрение, и игри, игри, игри.
4. Работа в група, в която има дете със СОП сплотява хората, които работят в групата и ги превръща в екип. Да, обстановката и дейността е усложнена, да вършим повече работа, отколкото, когато в групата има само здрави деца, да за това не ни се заплаща добълнително. Но нима усещането за повече работа и недостатъчното заплащане са нещото, което определят самочувствието ни?! Освен това винаги може да се реши проблема. През тези 15 години винаги се намираше начин за привличане на повече хора в занималнята: хора от временната заетост, социалните и личните асистенти на децата, ресурсните учители. Когато в групата ни беше сляпото дете, което сега се учи в масово училище, се стигна до там, че да поискаме част от хората, заети с това дете да не влизат в групата, защото се натрупваха много хора в занималнята и пречеха на работата.
4. Родителите и другите деца в групата копират отношението и поведението на учителите. Ако вие покажете, дори само пред децата, че това дете е тегоба за вас и не можете да се справите с предизвикателството "дете със СОП в групата" - и деца, и родители ще увеличат като в лупа тези ваши настройки и ще ги превърнат в гласно недоволство и враждебност към семейството и детето. Ако екипът покаже, че интеграцията е част от философията на програмата и няма да приеме недоволство от присъствието на това дете в групата и след това последователно не само показвате, че не правите разлика в отношението си към това дете и останалите, но и ги включвате активно в педагогическата дейност - няма да имате по-добри помощници от децата и техните родители. За това се иска малко: позитивност, откритост, доверие и уважение между всички - екипа, децата, родителите и детето и родителите му. Важното е още при постъпването на децата в групата да запознавате семействата с факта, че в нея има дете със СОП и че сега е момента да направят своя избор: да приемат или да не приемат този факт и съответно тяхното дете да остане или да не остане в тази група.
Според мен децата със СОП са истинските ни учители по морал и ако не приемем този факт, значи има какво още да работим върху собственото си морално развитие. Всички останали пречки са преодолими и само ни помагат да се чувстваме успешни и професионални.
Благодаря ви, уважаеми майки. :-) Само мога да предполагам колко утешително ви изглежда да знаете, че някои от учителите са на ваша страна не само на думи, но и на дело. Естествено е това да поддържа у вас надеждата, че ще ги срещнете по трънливия път на развитието на вашето дете.:-)И аз се моля на Бог за вас и вашите деца това да се случи.
Но не се горещете и не упреквайте другите учители - тези, които нямат нито желанието, нито подготовката да се заемат с такава работа. Те са прави за себе си: по една или друга лична причина те нямат мотивацията и нагласата за това, а в университетите се придобиват две отделни квалификации: за учители на здрави деца и на специални педагози. НЕ ЗНАЯ НЯКОЙ НЯКЪДЕ, В НЯКОЙ БЪЛГАРСКИ ВУЗ ДА ПРЕПОДАВА "ИНТЕГРАЦИЯ НА ДЕЦА СЪС СОП" като учебна дисциплина. Никой авторски колектив, пишещ програми за детска градина не отделя специално място и разработка в рамките на програмата си на проблема "интеграция на дете със СОП в групата от здрави деца". За това и ако има едно изречение, че в градините, работещи по програмата може да се интегрират и тези деца, за учителите това изречение е празно, без съдържание. Защото цялостната концепция на програмата: организация на дейностите, обем и съдържание на обучението не подсказва КАК може да се случи интеграцията. Така че университетите бълват и продължават да бълват хора и програми, които са далече от проблема "интеграция".Както не веднъж се е коментирало тук, разминаването между подготовката на бъдещите учители, реалните нужди на българското предучилищно възпитание и университетските продукти в тази насока е все по-голямо. Но това е тема на друг разговор.
Това, което мога на вас да препоръчам е да бъдете по-търпеливи, дипломатични, изобретателни и диалогични в подходите си към учителите. Противопоставянето е пагубно за работата с децата с увреждания. Бъдете по-отворени не само към нуждите на своето дете, но и към нуждите на останалите деца от групата. Подскажете им не само какво и как да правят с вашето дете, но поемайте и ангажиметни към останалите деца, според своите професионални възможности и лични способности. И тук нямам предвид единствено какво можете да купите за групата (вече съм забелязала, че ние, българите, сме склонни да решаваме бързо проблемите като предлагаме най-често някаква сума, всеки според възможностите си). Не, говоря да бъдете отворени към проблемите на групата - време да помогнете на учителките като придружители да заведат групата някъде, таткото да поправи нещо, според своите възможности, да ушиете нови дрешки на куклите, да се включите активно в благотворителните базари, които обикновено се правят в градините. Станете необходими и полезни на групата, не само заради детето си, но и заради вас самите. Така ще имате възможност да разберете по-добре колегите и да почувствате градината като свое място.На това май му викат активно сътрудничество: ще имате вие възможност да се уверите как се грижат за вашето дете и в същото време ще дадете на учителите възможност да разберат какви ценни помощници са придобили във ваше лице.:-)
И още нещо. Може би не съм първата, която ще ви го каже, но за мен това е важен момент от отглеждането на едно дете с увреждане. Трябва да сте наясно към какво бъдеще за децата си се стремите. Майчината любов и семейната среда могат да направят чудеса. Но все пак на вас ви е някак си интуитивно ясно до къде в социалната и професионална стълбица може да стигне детето ви. И всячески да подкрепяте детето си в реализацията на тази визия. Какво имам предвид:
На първо място развитие на уменията тези деца да се грижат за себе си, доколкото заболяването им позволява. Последната година в групата ми дойде дете с множество увреждания на 6 години, което не можеше да се самообслужва. За 3-4 месеца с помощта на ресурсния учител, (който прие тезата ни, че това знание е най-важно за нас и детето, а не умението да класифицира, пише и т.н.) това дете придоби тези умения. След това семейството го остави в къщи за следващите 3 месеца. Когато отново го доведоха, ние установихме, че трябва да започнем отначало с навиците за самообслужване, вместо да продължим напред. Да подкрепяш едно дете в развитие на умения за самообслужване, пък и във всяка друга дейност, не значи да я вършиш вместо него. Това важи и за здравите деца, но е особено важно за децата с увреждания. Понакога чувството ви за вина пред него и майчината ви любов ви пречат да бъдете постоянни и настойчиви в изграждането на тези навици. А те са първото нещо, от което се нуждае детето ви в една многолюдна група от здрави деца. Защото и най-добронамерената учителка няма достатъчно време и възможност да се грижи за всяка нужда във всеки един момент на детето ви.
На второ място: какво може да даде вашето дете и вие на групата.За вас съм писала малко по-надолу. Но е важно и детето ви да се включва според силите си в социалния живот на групата. Това можете да договорите с учителите на групата и ресурсния учител. Участието в социалния живот е важна първа стъпка по дългия и труден път за подготовка за трудова и професионална реализация.Зная, че може би ви звучи малко абсурдно това, което пиша: вие се борите за място в градина и за нормално отношение към детето ви, аз ви говоря за неговата трудова и професионална реализация. Но ако се замислите малко, ще ми дадете право. Щом сме приели това дете за ДЕТЕ, то и към него ще прилагаме всичко валидно за децата. В този случай ще градим визия за неговото бъдеще. Е, тя може би няма да включва университетско обучение, даже може да не включи и обучение в масово училище, но е важно, когато се хване за цвете да кажем: "Аха, ще стане градинар и ще се грижи за цветя" или ако се усмихне на хляба - "Ще стане хлебар и ще меси хляб за целия град!".:-)
Освен това бъдете по-гъвкави и търпеливи относно престоя на детето ви в градината. Първоначално може да се задоволите с по-кратък престой от няколко часа в предварително уговорено с ръководството на детската градина и екипа в групата време, когато детето няма да пречи на другите деца. Можете да предложите да асистирате присъствието на детето си в групата, още повече ако сте негов личен асистент.Този момент е изключително деликатен, но не мисля, че трябва да го разисквам тук и сега. Ако някой има нужда от такъв разговор - да каже. Тези три години с едно от децата с увреждания в моята група работихме точно по този начин. Можете и да ми пишете на trifonova_g@abv.bg .
И последното което искам да кажа в този дъъъъълъг пост е за емоциите. Ние, българите, за добро или за зло, сме си емоционални. В случая най-често за зло. Защото емоциите ни подвеждат. Първо, когато се обсъждат проблеми от този род: едни са за, други против и всеки се чувства обиден, неразбран и съответно неудовлетворен.
Второ,когато чуем за проблеми на хората с увреждания, пък и за всеки проблем. В своя безкористен емоционален порив да помогнем ние се втурваме да помагаме без да се замислим как, в качестото си на какви, с какво и в кое време. И когато се сблъскаме с реалността на проблемите на едно семейство с дете с увреждане, най-често се стъписваме от тежестта, комплицираността и разнопосочността на проблемите и......се отказваме, побягваме презглава. Какво имам предвид? Може някоя моя колежка, която чете тази дискусия да реши, че не може да поеме ангажимент да се грижи да дете с увреждане в групата си, но че може един час седмично за известно време да взема своето съседче с увреждане в къщи и да даде този час свобода на неговата майка! С удоволствие се повтарям: Който иска да направи нещо - намира начин, който не иска - намира причина.
Изобщо за мен емоцията не значи да лееш реки от сълзи за нещастните болни деца в Африка, макар че те и от това имат нужда, а в това да седнеш на пода и да поиграеш с Елиза, например.Или да я гушнеш - знам, че децата със синдром на Даун са много любвеобвилни. Или да дадеш един час свобода на Милена, като поемеш Елиза за един час......
Пише тези неща, защото вече две практики от по един месец преживявам в Германия. Последната през м. юни в една социално-терапевтична общност за възрастни хора с увреждания и виждам КАК се прави това там.....Ако мога да обобщя с едно-две изречение наблюденията, размислите и преживяванията си там ще кажа: Там хората с увреждания живеят по-цивилизовано и културно от колкото здравите хора в България. И хората с увреждания там имат по-висока социална и здравна култура, в смисъл навици, отколкото децата в българските детски заведения!!!
Има защо да не сте съгласен, приятелю:-). Извинявайте.Прав сте: няма как да стенете майка, след като вече сте татко.:-)
Но какво да правя, като явно робувам на две предубеждения: че в тази общност надничат най-често жени, а пък с проблемите на децата с увреждания са ангажирани най-вече.....пак жени. И в главата си съм игнорирала явно мъжкия Ви стил на писане и....съм се плъзнала в обичайната посока:-).
Освен извинения, приемете и поклон от мен, че приемате така активно ролята си на баща на дете със синдром на Даун!!!!!
Отново прочетох всички Ваши постове тук.Страхотен баща сте! Вярвам, че Вашето момченце ще има добро бъдеще, просто защото Вие ще съумеете да му го дадете!
Идва ми наум още нещо, което да споделя с Вас.
Проблемът с приемането и неприемането на децата с увреждания в детските градини е част от един по-общ проблем за целта на престоя на всички деца в детските градини.
Както много неща в нашата България и тук нещата са абсурдни. Уж всички професионалисти знаят, че в детската градина водещата дейност е играта, а учебната дейност е водеща за СЛЕДВАЩИЯ, училищния етап на образователната система. Че в ЦЕНТЪРА НА ДЕЙНОСТТА е детето с неговите възможности и нужди. Но какво се получава на практика? Детската градина е превърната в умалено копие на училището като система от образователно съдържание и методи на работа, а държавните образователни изисквания са поставени........в ЦЕНТЪРА НА ДЕЙНОСТТА на детските учителки!!!!!!!!!
Страничната последица (но изключително важна за вас, родителите на децата с увреждания) от това обръщане наопаки на целта на дейност на детската градина е.....нежеланието на колегите да приемат тези деца в групите, защото..... ще пречат на учебния процес!Повтарям: на учебния процес, не на процесите на развитие на отделните деца! Защото в университетите, където се пишат нашите програми, и в българските детски градини все още никой не е стигнал до идеите как да направим индивидуализирано образованието на децата ни в детските градини, където това е все пак най-лесно. А какво остава за другите образователни степени, както това се прави в другите страни по света!
Ако нещата си бяха на своето място и в програмите, и в главите ни :-), децата щяха да живеят в детските градини в един наистина детски свят с по-бавно темпо на живот, с много повече вълшебни приказки и много по-малко анализ на изречения, с много повече собствени детски игри и много по-малко игри, които приличат на театър за възрастни. Тогава и интегрирането на вашите деца щеше да бъде по-лесно и безболезнено.
Защо Ви пиша на Вас това?! Ами може би с нещо бихте могли да помогнете, (ако не с друго, поне с активна позитивна мисъл за нас, детските учителки - виждам, че умеете да мислите:-)) по-скоро нещата да си дойдат на мястото! Впрочем, аз си мисля, че всяко дете със СОП, влязло в група на здрави деца малко или много предизвиква тази промяна, дори само с присъствието си: макар и малко, снижава академичното напрежение върху горките здрави деца, предизвиква даването на повече време за игра ( както отбелязва в една от ситуациите една от колежките), предизвиква професионализма ни - да намерим адекватните начини да задържим вниманието и интереса му, заедно с усилието да изградим умение или да дадем знание.Ето това е един скрит позитив, според мен, от присъствието на децата ви в градината. За част от колегията сигурно звуча еретично и анархистично, но казвам: вашите деца носят академично облекчение за здравите деца и това е прекрасно!
Не зная написах ли го в предния пост, но моето дълбоко убеждение е, че децата с увреждане ни дават повече, на нас, екипите, работещи в занималните, отколкото ние на тях!
Ето още една посока за взаимодействие - подкрепете ги!
http://bglog.net/BGLog/25544#157511
Нямате права да коментирате тази публикация.
всички ключови думи