И така:

            Колкото и кьорав да бил Кьорчо имал си едно око, с което виждал всичко. С него сутрин се радвал на изгрева. Отварял го широко, когато слънцето щедро обливало в светлина света и той се обагрял в цветове. Поглъщало жадно окото на Кьорчо всяка форма и проследявало всяко движение. Неуморно бдяло и никога не спяло, за да не пропусне нещо. Изморявал се понякога Кьорчо, но си казвал:

         - Не, не трябва да спя, а да бдя. Не трябва да пропусна нищо, за да съм полезен на хората !"

          Така и правил - денем и нощем той бдял...Та нали хората на него чакали и на него се оповавали да им разкаже за изгрева, чийто топлина чувствали, но не виждали...За птиците, чийто гласове само чували...За цветята, които можели само да помиришат... Да, Кьорчо бил единственият едноок сред народ от слепи и на него те възлагали надеждите си да ги води през тъмнината. И той го правел всеки ден, ежечасно, ежеминутно...Поемал ръката им и ги превеждал безопасно през техния свят от тъмнина. Разказвал им за света изтъкан от багри и трептения, напътствал всяка тяхна крачка, провокирал въображението им, давал им надежда за светлина...

            Докато един ден Злобата и Завистта си нямали друга работа и  решили да се позабавляват като накажат Кьорчо за неговата преданост. Подшушнали тук, прошепнали там в ушите на слепите, че Кьорчо не им е нужен.

          - Какво се прави на важен?! - казала Злобата.

          - С какво е по- добър от вас? -добавила Завистта - С това, че е по-различен ли? Я, му извадете окото, да видим тогава!

           И защото, когато едно твърдение се повтори сто пъти то става истина, те го повторили хиляди пъти. И понеже слепците били свикнали да се доверяват само на ушите си, те им повярвали. Хванали Кьорчо и му извадили единсвеното око.