Мъката на напускането

Колкото и да ми се иска да не се оплаквам повече, не мога да не го направя! Споменавала съм вече, че съм активистка за олимпиадата, при това никой не ме е питал дали искам да съм такава. От понеделник се опитвам да си довърша ангажиментите, но за съжаление, не зависи от мен вече. Става дума за списъците с класираните деца, които на 18.03 трябва да се явят на втори кръг на олимпиада и понеже явно съм само аз в това училище, само аз мога да ги занеса в инспектората. В понеделник оставих всички документи за подпис и печат, но за тяхно нещастие трябва да ми оформят някакво придружително писмо с изходящ номер до началника на РИО. Секретарката обеща да го направи и „магарето” т.е. моя милост трябва да отиде до „Надежда”, да го вземе, после да го занесе в РИО на пл.Възраждане и след това да тича към новата си работа. Добре, че хората са измислили телефоните и й звъннах за да проверя до къде са се стигнали. Ванчето т.е. секретарката, когато ме чу започна да се тюхка: „Слънчице, Еленкова сутринта ми даде инструкции, но аз ги забравих, а тя вече си тръгна и не мога без нея да оформя документа ... Става ли да ти се обадя утре да не сгафя нещо?” Това, че съм „слънчице” ми е ясно и без да ми го казва. Това че никоя канцеларка не си върши работата също е ясно, но днес очаквам включване за да диктувам по телефона някакви неща, които съм сигурна, че ги пише някъде из документите.

Тъпото в случая е, че не съм на работа в училище и ако не ми пукаше за класираните деца щях да ги отлюспя. В същото време в новата работа мога да излизам, когато си поискам, но нямам изгода, защото вместо да се обучавам губя около 2 часа, за да върша работата на някоя кифла в училището, където нямам намерение да се връщам. Чудя се да не би да се опитват да ме изкарат толкова незаменима, да да ама не...