COMMOTATIO

Съдбата. Някои хора, всъщност повечето, които познавам, я определят като предварително определен жизнен път, наричат я още орис. За някои от тях тя е препятствие по пътя им към щастието, за други оправдание за провалите, за трети тя е нещо, което им дава сигурност. Някои хора пък въобще не вярват в “съдбата”. Те са се хванали здраво с двете си ръце за реализма и неотстъпно твърдят, че всичко е в техни ръце и че могат да направляват живота си, в която посока те самите пожелаят. Някои от тях намират позицията си за еманация на смелостта и силата на човешкия дух, без да осъзнават, че зад нея се крият слабостта и страхът, че нещо може да не се получи така, както те самите желаят.

Съдбата. Някои хора въобще не се замислят над нея. Те просто знаят, че е вероятно нещо такова да съществува, но предпочитат да не разчитат на него. Някои от тях са готови да приемат, че предопределеност има, и след това да се изправят срещу нея и да се борят, за да я променят.

Когато аз мисля за съдбата, винаги се сещам за нещо, което ми казаха веднъж: “Един определен човек - един определен път”. На пръв поглед това не ми казваше нищо ново и необичайно. Но само на пръв поглед…защото аз като повечето хора се вглеждам единствено в нещата, които пряко ме засягат, а оставам напълно сляп за всичко друго. А понякога отговорът на всичките ни търсения е точно в малките неща, които пренебрегваме, и ако просто им обърнем внимание, ще разберем, че всъщност всичко е много просто.

“Един определен човек - един определен път.” – ами ако имахме карта на пътя? Ако можехме да знаем предварително какво ни очаква? Бихме ли могли да променим пътя, да избегнем онези участъци, които не искаме да минаваме и да ги заменим с хубави мигове? Да променим пътя - да избегнем неизбежното, ако знаем какво е то и кога ще ни сполети. Възможно ли е това?

Ето моята история…

                                                           *

                                               *      * 

            Събудих се с отвратителен вкус в устата. Главата ме болеше, пиеше ми се вода и въпреки съня бях много уморен. Исках да се освежа. Станах и се отправих към банята. Измих се. Имах нужда от бръснене. Закъснявах за работа, но въпреки това реших да се обръсна. Нещо, което в друг случай не бих направил, но сега исках по всякакъв възможен начин да прикрия махмурлука. Не исках никой да ме разпитва. Нито къде съм бил снощи, нито защо... особено защо.

            Облякох се бързо и изхвърчах от къщи. Колата ми беше на ремонт, но не исках да хващам такси. Шофьорът непременно щеше да ме заговори, а аз не исках да говоря с никого. Пеш беше единственото правилно решение... е и какво? Щях да закъснея. На кого му пука? И на мен ми се полага веднъж, и аз съм човек, и аз си имам проблеми.

            Обичам да вървя и да мисля. Отдавна не го бях правил, защото отдавна не ми се беше налагало да вървя сам. Сега отивах на работа и си мислех за всякакви неща, които... всъщност мислех си само за едно единствено нещо и то ме правеше адски нещастен. Не можех да го променя, колкото и да исках и тази безпомощност ме отчайваше до такава степен, че като че ли чувствах цялата си болка събрана в гърдите и... ме болеше. Болеше ме истински, физически. Тази болка се улавяше от нервните окончания, изпращаше се до мозъка и...- те боли. - Опитай да дишаш по-учестено, може и да помогне.

            Този глас първо ме стресна, а след това раздразни... после отново се уплаших.

            Говореше ми жена, която много приличаше на мъж... или мъж , който много приличаше на жена. Знам, че звучи смешно и дори налудничаво, но и до днес не мога да кажа дали тогава говорих с мъж или с жена. Знам само, че той или тя имаше тъмна кожа, възрастен или възрастна с набръчкано лице и ръце, с дрехи, които не бяха нито на клошар, нито на обикновен човек (с нормални доходи).

            Не можех да кажа нищо. Просто не можех. Знаех какво мислех, какво исках да кажа, но просто не можех. Бях стъписан, учуден, втрещен... и какво ли още не. А човекът стоеше най-спокойно срещу мен, усмихваше се, приглаждаше сивите си коси и мълчеше. На улицата бяхме само двамата, така че нямаше на кого другиго да е говорел, освен на мен...

            -Аз...- заговорих аз, след като мълчанието започна да ме изнервя.

            -Ти не можеш да ми кажеш това, което искаш. – Сега вече не можех да кажа каквото и да било. - Но не се безпокой! Аз разбирам... разбирам по-добре отколкото ти можеш да го обясниш.

            Отново се усмихна и след това ми наговори такива неща, от които ми настръхнаха косите. Не защото бяха страшни, а защото аз самият не ги бях споменавал, а всички до едно бяха  истина.

            -Доволен си от работата си. Доставя ти удоволствие, не те затормозява, но те кара да се развиваш. Мечтата на всеки може би. Не си доволен от живота си, особено след вчера. А днес се събуди с отвратителен вкус в устата, главата те болеше, пиеше ти се вода и въпреки съня беше много уморен.

            Отново усмивка. Мълчание.

            -Май че успях да привлека вниманието ти. С това се занимавам... налага ми се да привличам вниманието на хората, за да могат да ме изслушат и да им помогна. Ти си от лесните. Няколко разгадани мисли, облечени в думи, една разходка из вчерашния ден и вече си ококорил очи като сова.

            Смях.

            -За някои по-недоверчиви се налага да използвам тежката артилерия. Добре, че не си от тях. Щеше да трябва надълго и нашироко да ти обяснявам подробности от миналото ти, да описвам черти от характера ти, някои от които самият ти не познаваш. Да ти обяснявам, че повечето хора, които познаваш, те харесват, че до вчера имаше до себе си жена, която обичаш дори повече от ягодов сладолед.

            Смях. Ягодов сладолед беше и все още е любимото ми нещо за ядене.

            -Шегувам се. Обичаш я повече от живота, но никога не си го признавал нито пред себе си, нито пред нея, защото те е страх, че всичко може да изчезне. Глупаво! Но ти и това си знаеш.

            Недоумяваш единствено защо вчера се скарахте така и защо всичко трябва да свърши.

            Виж, дотук ти говорех неща, които са ти добре известни... оттук започва интересното. А всичко си има цена.

            Гадател или гадателка - това беше сигурно вече. И то много добър или добра. Струваше си...каквото и да ми кажеше. Извадих си портфейла и всички пари, които имах в него, дадох ги.

            Усмивка.

            - Първо, не съм гадател или гадателка. Второ, щом не съм, значи и това, което ще ми дадеш, няма да са пари.

            -Ами? - попитах аз, готов на всичко.

            -Ще направиш нещо за мен. Съгласен ли си?

            -Да...- неуверено отвърнах.

            -Съгласен ли си?

            -Да!

            -Каквото и да става, каквото и да правиш си длъжен да изпълниш обещанието си.

            -Разбра ли?

            -Да.

            -Слушай внимателно! Ще срещнеш човек, който ще ти каже, че няма нищо по-хубаво от една цигара рано сутрин. Запомни ли?

            -Да.- отвърнах аз, повтаряйки си наум фразата.

            -Искам, когато срещнеш този човек, да бягаш от него, да бягаш далече и да не се връщаш. Разбра ли?

            -Да.

            -А сега, това, за което плащаш толкова скъпо.

            Усмивка.

            -Ако нещо не е вярно, прекъсни ме веднага. Тя заминава да работи другаде. В друга държава, а ти не искаш да я оставиш, защото я обичаш твърде много, за да бъде тя далеч от теб. Вчера се опита да я разубедиш за пореден път, да й покажеш, че е по-правилно тя да остане тук, за да сте заедно. Според теб самия, ти не можеш да заминеш, защото имаш вече изградена кариера, а тя тепърва ще започва. Защо да не започне тук? Освен това за мъжа е много по- важно да има доходна работа, отколкото за жената. Да отхвърли предложението, въпреки че е най-доброто, което е получавала, и да потърси нещо тук. Това е много по-правилно, отколкото ти да зарежеш нещо, което си градил толкова време. Или работата й е по-важна за нея, отколкото ти? Нека да те убеди, че е по-правилно да заминеш ти и ти веднага ще го направиш. Но аргументите просто говорят кое е правилно.

            Обичаш да излизаш прав и си успявал да убедиш в правотата си хората, дори когато не си я имал. Почти както и в този случай.

            Защо тя не отговори нищо? Защо не се защити? Защо не ти обясни колко е важна за нея работата? Защо просто се разплака? Защо ти каза, че ще е по-добре да замине и да не се виждате и чувате повече? Защо всичко рухна?

            Дори когато чувах простичкия преразказ на случилото се вчера, чувствах болката в гърдите си. Отново не разбирах нищо...

            -И няма да разбереш. Затова съм тук. Защото желанието ти да покажеш, че си прав, те заслепява. Защото си готов на компромиси само ако ги намираш оправдани. А в твоите очи те никога не са. Защото за самия тебе работата е по-важна от нея, нещо, в което я обвини. Защото когато обичаш някого истински, забравяш за всичко друго. Забравяш, че той или тя не е права, забравяш за всичко, което си дал, и спираш да очакваш да направят нещо за теб. Защото само присъствието и любовта на любимия човек са ти достатъчни, за да си щастлив. Забравяш аргументите си и оставяш само любовта ти да говори... а тя винаги ти е казвала едно и също нещо: ако тя е щастлива, ще си и ти... стига да си с нея. Останалото няма значение.

            А сега ще облека в думи твоите страхове и ще ти кажа истината за самия теб, която толкова те отвращава и която се опитваш да отблъснеш.

            Ти си егоцентрик. Егоцентрик, криещ се зад фасадата на жалките си аргументи.

            А толкова дълго вярваше, че й даваш всичко, което имаш, че си най-доброто, което тя може да има...

            Мълчах. Не мърдах. Не вярвах на истината, защото беше грозна. Отвращавах се от себе си заради истината. Учудвах се как досега не съм го осъзнавал... аз мразя такива хора. Не е възможно да съм бил през целия си живот нещо, което толкова много мразя... не е възможно...

            -Но е истина.

            -Как... Вие как... как знаете всичко... аз не...- не знаех какво да говоря, но трябваше да кажа нещо - ... знаете моята...- поколебах се дали да го кажа- съдба...

            -Съдба?! Щом искаш да го наречеш така. За мен съществува единствено един определен човек-един определен път. Виждам човека, който си, виждам и пътя ти... искаш ли да знаеш какво виждам на твоя път?

            -Да...

            -Тя заминава утре... самолетът, в който ще се качи, ще се разбие и тя ще умре.

            Нищо. Мълчание. Недоумение. Отчаяние. Болка. Сълзи в ъгълчетата на очите...

            -Тя ще умре и ти няма да я видиш повече, а няма и да намериш нещо, което да я замести. Ще ти останат само спомените и болката. Болката, че си можел да промениш нещата, но не си успял.

            Гледам те сега и виждам пътя ти.

            -Това не може да е...

            -Но е истина. Ужасна, но истина... Имаш нещо невероятно, за което другите могат само да мечтаят. На твое място щях да бъда много внимателен. Хората доста често взимат решения, които се оказват погрешни. Нали не искаш да си от тях? Не прахосвай това, което ти се дава...

            Не ми трябваше повече. Затичах се бясно по улицата на път за работата ми.

            -Не забравяй обещанието си... – чух зад себе си, но не се обърнах и не спрях. Нямах време за това... нямах време за нищо... трябваше да променя това, което предстоеше да се случи. Трябваше да променя бъдещето.

            Не знаех защо тичах точно към офиса си. Сигурно защото в момента не бях в състояние да мисля и да разсъждавам, а това беше единственото нещо, което ми дойде наум. Тичах така, все едно нещастието щеше да се случи след секунда, а не след цели двайсет и четири часа.

            Влетях в кабинета си. Не си свалих връхните дрехи, не поздравих никого на влизане, не обърнах внимание на нищо. Хвърлих се към телефона и набрах номера й.

            Даваше свободно.

            Опитах се да успокоя дишането си, за да мога да говоря.

            -Ало?- чух гласа й.

            Чак сега осъзнах, че всъщност не съм наясно какво искам и какво точно трябва да й кажа. Вчера я бях наранил, бях я накарал да сложи край на връзката ни, да зачеркне три години от живота си. Днес й се обаждах, дишайки тежко в слушалката, и й казвах, че ако реши да замине, ще умре.

            Ако имах късмета да не ми затвори, преди да й кажа каквото и да било, щеше да ме помисли за лунатик, защото съм повярвал на някакъв откачен на улицата. Щеше да затвори и така или иначе да замине. Да умре...

            -Ало?- повтори гласът й.   

            -Ало! Здравей, моля те, не затваряй. Изслушай ме!

            Тя не говореше, но знаех, че ме чува, че не е затворила.

            -Недей да заминаваш! Недей! Умолявам те, каквото и да правиш, не заминавай. Не ме карай да ти обяснявам, просто всичко е...

            Острият звук от телефонната слушалка прониза ухото ми. Тя беше затворила.

            Набрах отново. Свободно. Чаках дълго, но тя не вдигна. Оставих слушалката. Съблякох се, седнах на стола си и разтрих слепоочията си. Трябваше да събера мислите си. Всичко преливаше в главата ми, движеше се бясно, удряше се в стените на мозъка ми, не следваше определения път, въртеше се, разбъркваше се, подреждаше се само за да създаде още по-голям хаос и ме оставяше там, откъдето бях тръгнал.

            Винаги съм вярвал, че имам по-обективно виждане за нещата от останалите хора. Винаги съм вярвал, че мога да се справя с всичко, стига наистина да го желая. Винаги съм вярвал, че възможност, която ни се предоставя, може да бъде оползотворена, стига човек да има смелостта и интелекта, за да постигне целите си.

            Винаги съм вярвал... а сега?

            Тази ситуация беше нещо необичайно, та дори свръхестествено. Бях срещнал... нещо, което ми откри бъдещето. В това не можех да се съмнявам. Знаех, че казаното от него е истина. Един от редките случаи, в които и разумът, и сърцето ми казваха едно и също: “Ако утре тя се качи на самолета, ще умре.”

            Но защо? Защо трябваше да се стига до всичко това? Защо тя трябваше да умре? Защо ми бе предизвестена смъртта й? Защо именно сега? Защо не преди седмица, защо не денят преди да се скараме? Тогава щеше да е много по-лесно да предотвратя нещастието. Тогава щях още да я имам, тя щеше да ме изслуша, всичко щеше да се промени.

            “Не прахосвай това, което ти се дава.” се въртеше постоянно в главата ми. Какво точно искаха да ми кажат тези думи?

            Реших, че трябва да седна и внимателно да обмисля как точно да се справя с всичко, защото прибързаните действия, както се видя, не даваха резултат.

            Бях гледал филми за машини на времето, където всичко изглеждаше токова лесно. В действителност обаче нещата не стояха така. Всичко беше толкова по-комплексно, отколкото можех да си го представя. Само мислейки за всичко, се плашех.

            В някои от многото филми, които бях гледал и в някои от книгите, които бях чел, се говореше за случаи, подобни на моя. А в някои от тях се рисуваше и най-страшния и най-вероятен възможен изход.

            Тази мисъл ме осени веднага, след като ми дойде наум друга идея за спасението на жената, която обичах.

            Щом не искаше да ме чуе, щях да се намеся по друг начин. Не беше нужно тя да узнава за каквото и да било. Не беше нужно друг да узнава каквото и да било. Щях да се обадя на летището, да съобщя, че в самолета, с който тя ще пътува, има бомба. Полетът щеше да бъде отменен и тя щеше да бъде спасена.

            Но тук изпаднах, в най-големия ужас, който можете да си представите. Ами ако отложат полета, тя се качи в самолета и излети по-късно, и точно поради закъснението в излитането бъде предизвикана катастрофата?

            Познавайки бъдещето, опитвайки се да го променя, щях да стана причина за неговото осъществяване. Точно като в историята за Едип. Всяка мое действие, насочено към промяна на бъдещето, ще е крачка към осъществяването му, защото действията ми са част от настоящето, което гради бъдещето ми. Това беше причинно-следствената връзка, от която не можех да избягам, колкото и да се опитвам.

            Ами ако реша да не предприемам нищо? Да се престоря, че не ми е известно нищо от предстоящото. Тогава нямаше да съществува причинно-следствената връзка между моите действия и разбиването на самолета. Всичко щеше да е наред.

            После осъзнах, че и това не решение, защото връзката вече бе създадена. Още от момента, в който разбрах за нещастието. Не можех да се преструвам, че нищо не е било. Всичките ми действия (пък били те и бездействия) след тазсутрешната ми среща ще са обвързани с предстоящата трагедия. Защото ако не бях срещнал онова нещо, само един Бог знае какво щеше да се случи. Може би въобще нямаше да отида на работа. Може би щях да отида до апартамента й, да й се извиня и тя нямаше да замине. Може би щях да направя нещо друго, различно от всичките ми сегашни намерения. Възможностите бяха прекалено много, за да ги обхвана всичките.

            В този момент осъзнах, че съдбата ми е решена още в момента на предсказанието, че тя не може да бъде променена и че аз ще съм оръдието за нейното осъществяване.

            Щом онова същество познаваше бъдещето и ми го рисуваше такова, то това значеше само едно - аз не съм успял да го променя. Ако едно мое бъдещо “аз” е съумяло да го промени, то тогава това предсказание не би могло да съществува.

            Сетих се и аз още нещо. Бях чувал някъде, че дори и да се построи машина на времето, то миналото не би могло да бъде променено. Това е математически и физически доказано с помощта на закони. Оттук би следвало, че и бъдещето не може да се промени, защото за някое наше бъдещо “аз” то ще е минало.

            Всичко, абсолютно всичко сочеше, че има само един възможен изход - смърт. Нямаше какво да направя. Не можех да знам кой от хилядите варианти за действие е правилният, а нямаше и начин да ги изпробвам. Сигурно имаше начин да се предотврати катастрофата. Имаше път, който водеше към спасение. Но аз имах само един опит. Един опит, при който със сигурност щях да взема погрешно решение.

            “Един определен човек- един определен път” се сетих. Моят път, моята съдба, от която не можех да избягам. Трябваше да я изгубя. Да зная, че ще я изгубя и да не мога да променя нищо, да съм причината за нейната смърт. Познавах съдбата си и въпреки че я познавах, не можех да я променя.

            Та това дори не беше само моята лична съдба. Беше преди всичко нейната. Тя трябваше да умре утре, а заедно с нея и останалите пътници в самолета. А всичките хора, които тя би срещнала, ако утре не умре, всичките животи, които ще докосне и промени по един или друг начин. И всеки един от тези хора щеше да се срещне с безброй други и да повлияе на тях, както тя е повлияла на него. И тези безброй други щяха да срещнат други и т.н. Това не бяха просто две съдби, които трябваше да бъдат променени. Това не бяха просто нашите два пътя. Те се преплитаха с чужди, а тези чужди с други, като взаимно изменяха посоката си на всяко кръстовище.

            В този момент осъзнах, че моята съдба, че моят живот е обвързан с толкова много хора, колкото дори не можех да си представя. Повечето дори не познавах. Съдбата на един човек е съдбата на целия свят. Да променя собственото си бъдеще, би означавало да променя бъдещето на цял един свят. Задача, която, ако не непосилна, е поне плашеща.

            Всичко се бе стоварило върху мен и всичко ми казваше, че няма да мога да направя каквото и да било. Всичко само за частица от секундата премина през главата ми и отново събуди болката в гърдите ми. Този път по-силна от всякога.

            Винаги съм вярвал, че няма невъзможни неща. Сега бях принуден да призная, че се бях изправил пред невъзможното.

            Но какво да правя? Какво правиш когато се изправиш пред неизбежното? Можеш да направиш едно единствено нещо: да го приемеш.

            Станах от стола, облякох се и излязох от офиса.

“Не прахосвай това, което ти се дава”. Седейки на онзи стол и премисляйки положението, в което се намирах, с болка осъзнах смисъла на тези думи. Единствената причина, поради която ми бе направено това предсказание, бе да оползотворя последните мигове живот, които й оставаха, през които щеше да е до мен. Можех да се опитам да се боря с вятърни мелници и да си изгубя времето или да направя нещо полезно. Избрах второто.

            Исках, толкова отчаяно исках да направя нещо, да променя всичко и с още по-голямо отчаяние разбирах, че това е безсмислено.

                                                           *

                                               *      * 

            Стоях пред вратата й и се опитвах да се успокоя и да се държа възможно най-естествено. Трябваше да се преструвам, че не знам нищо за нейната предстояща смърт... трябваше... трябваше...

            Не усетих как натиснах звънеца. Беше ме страх. Много. Сякаш не аз придвижих пръста си. Не чувствах ръцете си. Бяха изтръпнали.

            Вратата се отвори. Тя ме погледна (зад огромния букет, който държах). Знаех, че бързо трябва да кажа нещо преди да затвори вратата пред носа ми.

            - Само една минута! Отдели ми само една минута. Не повече. Просто ме изслушай.- изстрелях аз. Гласът ми трепереше. Не разбирах какво точно казвам. Не можех да следвам речта, която предварително си бях намислил. Тя не отговори нищо, но по погледа й познах, че ще ме остави да говоря.- Това - подадох й букета- не е молба да останеш, а молба за прошка.- Тя взе цветята, след кратко колебание.- Няма да искам от теб да останеш, няма да те моля да променяш плановете си заради мен. Няма да те моля да се съберем отново, защото тази сутрин разбрах, че не го заслужавам.

            Думите, които излизаха от устата ми, оставяха горчив вкус, но се чувствах добре, защото тя беше срещу мен и ме слушаше, а това беше достатъчно.

            - Искам да те помоля само за едно единствено нещо - прекарай този ден с мен. Нищо повече. Не искам той да значи каквото и да било... просто го прекарай с мен и ти обещавам, че...- не знам дали тя виждаше, че очите ми бяха навлажнени - повече няма да те притеснявам.

                                                           *

                                               *      * 

            В началото се държеше хладно. Почти не говореше, но с времето това се промени. Не знам как тази промяна настъпи. Беше странно и неочаквано. Много неочаквано. Не бях мислил, че ще прекарам толкова приятно. Мислех си, че през цялото време тя ще мълчи, а аз ще се извинявам и ще трябва да поддържам разговор. Но тя започна да се усмихва, после да се смее, най-накрая започна сама да взима инициативата в разговора. Прегръщаше ме, целуваше ме... Все едно вчера не го е имало и утре няма да го има...

            Неповторимо и вълшебно.

            На моменти и аз забравях какво ни предстоеше. Просто стоях до нея, гледах я, наслаждавах й се. Всяка дума, всяка усмивка, движение, уханието на косата й и блясъка в очите й. Онзи блясък, който всеки има в очите си, когато се смее и който в този момент беше всичко за мен.

            Никога дотогава не съм бил по-щастлив, никога дотогава не се бях отдавал така на всеки миг от деня и едва ли някога пак ще успея.

            Ходихме до мястото, където се запознахме. Беше една будка за сладолед. Беше преди толкова време, но нея все още я имаше, щеше да я има и утре. Денят, в който се запознахме,  беше денят, в който толкова много заобичах ягодов сладолед. Просто защото ми напомняше за нея. За първия път, когато се видяхме. За деня, в който благодарение на благоприятно стечение на обстоятелствата се запознахме. Никой не знаеше това. Дори тя. Когато сега й казах, тя просто се усмихна.

            Винаги съм мразил сантименталностите, но сега те бяха единственото, което щеше да ми остане от нея.

            -Знаеш ли... - казах й. - Опитах се да ти приготвя една изненада. Нещо като прощален подарък. Искаш ли да я видиш?

            Качихме се в едно такси. Докато пътувахме, я наблюдавах и се опитвах да запомня всяка черта от лицето й, всяка извивка на тялото, цвета, уханието на кожата й. Знаех, че така ще я виждам до края на живота си, и исках да я запомня да най-малката подробност. Колкото повече я гледах, толкова повече ми се искаше да заплача, да й кажа нещо, да я прегърна и да не я оставям, каквото и да става. Колко много ме болеше и колко много я обичах - нищо нямаше да помогне. Спомените  щяха да ме болят, но в онзи момент разбрах, че това не е от значение за мен. Не ме интересуваше болката. Предпочитах я пред забравата. Предпочитах да плача всеки път като се сетя за нея, но никога да не я забравя, да не забравя всичко вълшебно, което ми е дала.

            Косата й беше права, но над челото й, точно над него от едната страна два кичура образуваха две малки къдрички. Имаше ги и първия път, когато я видях да се смее. Нямаше да ги забравя.

            Имаше най-прекрасната кожа, която съм виждал. Беше толкова гладка и красива. Беше винаги топла и ухаеше прекрасно. Само да я гледаш беше удоволствие. А когато я докоснех... Нямаше да я забравя.

            Имаше фини пръсти. Винаги ги движеше изискано. Напомняше ми на децата от аристократичните семейства. Но при нея всичко това не изглеждаше префърцунено, а естествено и ръцете й изглеждаха още по-крехки и прекрасни. Нямаше да ги забравя.

            Пристигнахме в парка. Сутринта бях говорил с приятели и с други хора, които можеха да ми помогнат за това. На една поляна ни чакаше кран, който се издигаше на петдесет метра височина.

            Веднъж тя ми беше казала, че едно от нещата, които иска да направи преди да умре, е да скача с бънджи.

            -Какво е това? - попита тя, а по изражението й разбрах, че е едновременно изненадана, радостна и изплашена.

            -Това е изненадата.

            -Специално за мен ли?- попита тя силно учудена.

            -Ами всъщност да. Нали веднъж ми каза, че едно от нещата, които искаш да направиш през живота си, е да скачаш с бънджи. Днес си помислих защо пък да не се опитам да сбъдна поне една от мечтите ти. Все пак утре заминаваш - нещо заседна в гърлото ми. - кой знае кога ще се видим отново... дали въобще ще се видим - засмях се сам на отвратителната си шега.- Надявам се, че нямаш нищо против.

            -Не, но не мога сега да го направя.

            -Защо?!

            -Ами не съм готова. Има голяма разлика между мечтите и... реалния живот. Не мога, страх ме... не съм го обмисляла...

            -Какво има да му се обмисля? Такива неща просто се правят. Не можеш да ги  обмисляш, това няма да те доведе до нищо. Единственото, което  е важно, е дали наистина искаш да го направиш. Ако отговорът е “да”, не го обмисляш, а го правиш, защото утре може и да нямаш тази възможност.

            -Не знам...     

            -Хайде! Ще скочим двамата.

            -Ами... теб нали те е страх от височините. Как ще скачаме?

            - В момента се сещам и за по-ужасни неща от височините.- казах и се усмихнах.-Хайде! Направи го заради...- размислих и казах друго - направи го заради себе си. Ще скочим ли?

            Тя ме погледна.

            Скочихме.

            Един от най-вълшебните дни в живота ми.

                                                           *

                                               *      * 

            Една от най-ужасните нощи в живота ми.

Спомням си как я изпратих до дома й и как се разделихме. Вървях до нея, гледах я, слушах я. Вече не можех да говоря. Едва сдържах сълзите си, а гърлото вече ме болеше от плача, който се опитвах да сподавя.           

Погледнах си часовника. Беше осем, слънцето залязваше. След дванайсет часа, когато щеше да изгрее отново, тя ще пътува към гибелта си и аз няма да съм способен да направя каквото и да било.

            Тайно се надявах, че всеки момент тя ще каже, че не иска да заминава. Надявах се, че този ден е променил не само мен, но и нея. Защото аз бях друг човек. Бях осъзнал в каква заблуда съм живял и как слепотата и безразсъдното ми поведение са я наранявали. Бях осъзнал, че не съм й дал толкова, колкото тя на мен ( а само до преди ден вярвах, че на нея съм посветил живота си). Въпреки че бях запланувал този ден като подарък за самия себе си, скъп спомен за бъдещето, всичко се бе променило. Аз не я притисках до себе си, не се стремях да я обсебвам, за да се насладя на присъствието й. Просто исках да й доставя радост, да направя нея щастлива, защото за мен животът продължаваше (под една или друга форма), но за нея това щяха да са едни от последните мигове на щастие.

            Направих неща, които никога преди не бих направил, казах неща, които никога преди не бих казал.

            И тя беше радостна. А там, в нейната усмивка, намерих радост и за мен по начин, по който не бях и подозирал, че мога.

            Бях различен. Тайно се надявах, че тя го е забелязала, че моята промяна ще промени и нея.

            Неусетно стигнахме до вратата й. Вцепених се.

            - Ами...- каза тя.

            Трябваше да кажа нещо. Знаех, че не мога да я помоля да остане. Дори и само заради обещанието, което й бях дал. Преборих се с болката в гърлото си и се опитах да звуча нормално:

            - Ами това е.

            Видях облекчението в очите й. Продължих:

            - Благодаря ти за всичко. Наистина за всичко... което ми даде. И те моля да ми простиш...- задавих се - за всичко. За това, което до днес не съм виждал. За всички неща, които ти дължа, а няма да мога да ти дам...

            В очите и на двама ни имаше сълзи. Не знам, чии бяха по-горчиви. Но само някой, който е принуден да гледа човека, когото обича, да умира и да не може да му помогне... само такъв човек би могъл да знае колко боляха сълзите, докато се стичаха по лицето ми.

            Не можех да стоя повече там:        

            - А... и успех... във всичко - едва се откъсна от устата ми.

            Целунах я по челото и заслизах по стълбите. Обърнах се. Тя седеше на вратата и плачеше:

            -... за всичко.- добавих аз, тръгнах надолу и вече не се обърнах.

                                                           *

                                               *      * 

            Излишно е да казвам, че не спах цяла нощ. Дълго мислех. Някъде бях чувал, че очакването на смъртта е по-ужасно от самата смърт. Изпитах го на гърба си.

            Отчаянието ми се превръщаше в ярост, яростта в болка, а болката отново ме водеше до отчаяние.

 Никога през живота си не се бях предавал. Губел съм, побеждавали са ме, но не съм се предавал. Защо го правех сега? Защо тъкмо сега? Защо предавах не просто себе си? Защо бях страхливец? Защо отказвах да се опитам да спася човешки живот? Защо отказвах да спася два живота? Защо се разпореждах с нейното право на живот, след като всеки има право да бъде спасен?         

Защото бях убеден, че целта ми е непостижима? Защото трябва да приема неизбежното?

“Добре! Добре! Ще го приема. Ще приема всичко, но не с бездействие. Няма да седя на мястото си и да чакам нещата да се случат. Никога не съм го правил, няма да го направя и сега. Когато това свърши (по един или друг начин), искам да знам, че съм направил дори невъзможното, за да я спася.”

С такива мисли изскочих от апартамента си. Беше седем. Слънцето изгряваше, а до излитането на самолета имаше само един час. Нямаше време да я търся у тях. Трябваше да отида направо на летището.

Спрях такси. Качих се и шофьорът потегли.

Не бях на себе си. Чувствах ударите на сърцето си чак в ушите. Направо не знам какво чувствах в този момент. Бях радостен и обнадежден, защото се бях решил на тази крачка. Бях толкова доволен. Мислех си, че ще успея да я спася. Може би бях излъгал този или това, което трябваше да излъжа, и щях да успея. Все пак бях взел това решение спонтанно, само преди няколко минути. После се сещах за всичките си предишни мисли и осъзнавах, че надеждите ми са глупави, защото не можех да измамя нещо, което вече бе видяло всичките ми действия. Но не спирах да се надявам, не спирах. Знаех, че всичко е безсмислено, но вярвах, че си струва и че мога да постигна целта си. Надеждите ми не се интересуваха от реалността, надеждите не се интересуват от нищо и затова ми даваха такава сила.

Шофьорът се опитваше да завърже разговор, но на мен не ми беше до това. Струваше ми се, че се движим все по-бавно и по-бавно. Потях се, мускулите ми конвулсивно се свиваха.

- Нали нямате нищо против да запаля цигара?- каза шофьорът и ме погледна по-скоро настоятелно, отколкото въпросително.

- Не.- отвърнах аз.- Само моля Ви да побързаме. Имам само половин час, за да стигна до летището.

Той се усмихна и каза:

- Струва ми се, че и Вие не бихте отказали една цигара. Изглеждате ми нервен.

Предложи ми цигара.

- Не, благодаря. Не пуша.

- А би трябвало. Знаете ли колко ще Ви помогне. Въобще не слушайте какво Ви разправят за рак на белия дроб, че ще живеете по-малко и т.н. Какъв е смисълът да живееш до осемдесет, ако не се наслаждаваш на живота? Погледнете ме! Пуша от двайсет години и нищо ми няма. Това, което знам със сигурност, е, че нищо не ме успокоява по-добре от това да попуша малко. Кого го е грижа, че вредяло на здравето? Те и колите вредят, ама да не би да се отказваме от тях? Ако питате мен, няма нищо по-хубаво от една цигара рано сутрин...

            В миг оглушах за всичко останало, което той имаше да ми каже. Думите му кънтяха в ушите ми и се повтаряха многократно. Спомних си обещанието и ме побиха тръпки по цялото тяло. Вкамених се. Спрях да дишам. Гледах шофьора втренчено, а той мен с учудване и лека уплаха. Не можех да мисля, действах инстинктивно:

            - Спрете!

            - Какво?

            - Спрете колата веднага!- изкрещях аз, вече извън себе си от страх и отчаяние, хвърлих всички пари, които имах в джоба си и изхвърчах от колата. Шофьорът ме погледна все едно бях луд, бързо обърна колата и изчезна.

            Стоях насред улицата, край мен колите профучаваха и свиркаха, а аз се опитвах да осмисля какво ми се случва.

            Когато се опомних, се опитах да спра друго такси, но без успех. Направо не можех да повярвам, че това се случва. Хвърлях се пред колите, но никоя не спираше. Автобусни спирки също нямаше наоколо. Хората ме гледаха и ме мислеха за побъркан и с основание. Толкова бях отчаян, че крещях, за да могат шофьорите да ми обърнат внимание. Обяснявах за ужасната катастрофа, която предстоеше, но нищо не помагаше. Нищо. Онова такси изглежда беше единственият ми шанс да променя нещата, а аз се отказах от него.

            Погледнах си часовника. Беше осем без петнайсет. Тя сигурно вече беше в самолета - обречена.  Заплаках. Заплаках с глас, на шосето пред всички хора наоколо. Паднах на земята и започнах да удрям с юмруци асфалта, докато ръцете ми започнаха да кървят.

            Нямаше смисъл. Вече нищо нямаше смисъл. Всичко беше свършено и то заради глупавото ми обещание. Удрях по земята и се проклинах за стореното. Как можах? Как? Защо изпълних това обещание? Защо не останах в таксито? Какво толкова щеше да се случи? Щях да я спася. Това щеше да се случи. Щях да стигна до летището да я намеря и да я спра. Тя щеше да е жива. Щях да съм се преборил със съдбата. Щях да съм успял. Едно обещание не струва колкото един живот... колкото нейния живот. Глупак, глупак, глупак! Какъв глупак се оказах. Оставих се в ръцете на нещо, което ме използва, за да осъществя предсказанието му.  Само ако знаех за това преди, ако знаех за това при нашата среща, никога нямаше да дам такова обещание. Ако знаех само преди пет минути, никога нямаше да го изпълня. Ако знаех, щях да променя всичко. А сега беше прекалено късно. Прекалено късно за каквото и да е.

            Прибрах се в къщи.   

                                                           *

                                               *      * 

            Бях съкрушен. Нямах сили за нищо. Ръцете ми кървяха, а аз дори не си направих труда да ги превържа. Проснах се на дивана и не мръднах. Кръвта попиваше във възглавниците, аз гледах в тавана, а сълзите се стичаха по лицето ми.  Телевизорът работеше без звук. Очаквах всеки момент да чуя трагичната новина, колкото и глупаво да звучеше това. Телефонът иззвъня по едно време. Не го вдигнах. Сигурно бяха от офиса. Не ме интересуваше. Нищо не ме интересуваше вече. Чувствах се толкова изгубен, оставен без нищо. Болеше ме толкова много,  но нямаше към какво да насоча болката си, нямаше нещо, което да ме накара да се боря с нея. Никога през живота си не се бях предавал. Сега се предадох. Предадох се и не исках да правя каквото и да било.

            На вратата се позвъни. Не помръднах дори глава. Позвъни се отново. Отново не направих нищо, но звъненето не спря. Продължи цели десет минути.

            В мен настъпи някаква промяна. Бях толкова нещастен, толкова обезверен, толкова лишен от смисъл и в този момент всичко това намери израз в яростта ми. Желаех да отмъстя. В този момент винях целия свят. Всички. Дори само заради това, че те продължаваха да живеят, а тя не.

            Изправих се и закрачих бързо към вратата. Всичко в мен пулсираше от гняв. Не можех да разсъждавам. Пред очите ми причерня,  кървящите ми ръце трепереха. В този момент, в този един момент от живот ми  бях готов на убийство. Щях да убия. И до днес не мога да повярвам на всичко, което се случи, след като отворих вратата.

            На прага, цялата обляна в сълзи стоеше тя. Тя! Жива и здрава. Истинска. Това не беше игра на въображението ми, а реалност. Реалност по-красива и от сън. Вцепених се. Задавих се от плач. Болката в ръцете ми изчезна. Не можех да дишам. Толкова бях объркан. До такава степен радостта се преплиташе със заглъхващата болка и недоумението, че дори не се сещах да я прегърна, да я поканя да влезе, да се движа.

            Тя влезе и ме целуна. Целунах я и аз. Не спирах да я целувам, да я галя, да я притискам да себе си, да вдъхвам аромата на косите и кожата й, само за да се убедя, че тя наистина е до мен, че я има.

            - Но как...- “Но как е възможно?” исках да кажа, но думите просто не искаха да излязат от гърлото  ми.

            - Знаех... знаех, че си тук... просто знаех. Не... не ме интере...- говореше през сълзи, думите й се давеха в плач- не ме интересува работата. Ти... ти... само ти... на летището... докато чаках да се кача, все си мислех, че ще се появиш... – преглътна. Аз я слушах и плачех.-... за да ме спреш. Но ти не дойде... не дойде... и тогава разбрах... разбрах, че всичко вчера е било... истинско. Не просто опит да ме задържиш.- Тя гледаше ръцете ми и в погледа й прочетох болка и щастие едновременно. Болка заради мен самия и щастие, защото бе разбрала как всичко се е променило.- Аз... аз видях... разбирам... толкова... обичам - другото се изгуби плача.- не искам без теб... не мога без...

            Вече не можеше да говори. Само ме милваше, притискаше ръцете ми до лицето си.

            - Благодаря ти...- казах аз. - Не можеш дори да си представиш колко много ти дължа... колко съм благодарен... колко те обичам... благодаря ти, че спаси... че спаси живота ми.

            Едва ли някой може да знае, колко ме облагородяваше, колко живот ми даваше всяка една сълза - моя и нейна.  

                                                           *

                                               *      * 

Събудих се с отвратителен вкус в устата. Главата ме болеше, пиеше ми се вода и въпреки съня бях много уморен. Исках да се освежа. Станах и се отправих към банята. Измих се. Имах нужда от бръснене.

С ужас се сетих, че вчера се бях бръснал. Изскочих от банята. Нея я нямаше в леглото, а снощи беше останала. Погледнах ръцете си. По тях нямаше и драскотина. Нито следа от вчерашните рани. Най-страшното предположение се зароди в главата ми. Погледнах календара.

Беше истина. Беше истина. Беше вчера. Вчерашният ден се повтаряше до последната подробност.

Не знаех какво да мисля,  какво да направя. Бях уплашен, отчаян, бесен. Защо ми се случваше това? Какво точно беше това? Пак ли трябваше да я спасявам? Колко още пъти? Щях ли някога да успея да прекратя всичко това? Толкова много въпроси... само на едно място можех да получа отговорите.

Облякох се бързо и затичах по улицата към мястото където вчера (а и днес) бях срещнал... онова.

Да! То беше там. Също като вчера, на същото място, със същото изражение. С бързи крачки се приближих и го сграбчих. Разтърсих го и започнах да крещя в яростта си:

- Защо? Защо всичко се повтаря? Какво е това? С какво съм го заслужил? Аз я спасих. Спасих я. Заслужавам друго, по-добро...заслужавам всичко да продължи... както трябва.

Смях. Бурен смях. Толкава се изненадах, дори се изплаших и го пуснах.

-Вие, хората, понякога сте много, много забавни в глупостта си - каза то.- Успокой се. Щом си заслужил нещо ще го получиш. В това не се съмнявай. Това, което ти се случва сега, е подарък, но ти май не го осъзнаваш.

Усмивка. Аз гледах в недоумение.

- Истината е, че това е просто един сън. В момента ти спиш, тя спи до теб, ръцете ти са все още наранени и ще бъдат и утре, като се събудиш. Сънят ти е просто форма на среща - усмивка. -... с мен.

Изпитах огромно облекчение. Както когато се събуждам от кошмар. Тогава се събуди и любопитството ми.

- А защо... се срещаме?-попитах аз неуверено.

- Защото ти искаш. Ако имаш достатъчно силна воля ще ти се случват нещата, които искаш. Явно я имаш. Имаше и смелост, прояви и много разум и успя да извоюваш щастието си. Не без моя помощ, разбира се, но сам се справи изключително добре.

- Сигурно знаете какво ще Ви попитам сега? - продължих аз все така неуверено.

- Да. Понякога ми доскучава да знам всичко, но всяка благословия носи и своето проклятие.- отвърна то с благ поглед.- Искаш да знаеш можеш ли да промениш съдбата и дали всичко, което си мислеше е вярно.

Кимнах.

- Не! Съдбата е съдба, защото не може да бъде променена. Да! Доста от нещата, които си мислеше са верни.

-Но тогава как..?

-... успя да промениш бъдещето?

Кимнах отново.

- Помниш ли какво ти казах за съдбата?

- Един определен човек - един определен път. - отвърнах аз, горд че го помня.

- Ти така и не вникна в истинския смисъл на думите ми, нали? Ако беше мислил повече върху тях, а не толкова върху теориите на физиката за времето, щеше да видиш, че отговорът е точно пред теб. Пътят не може да бъде променен. Той винаги е един и същ. Но човекът... човекът може да се променя. Човекът има свободата да избира. Може да избере кой точно път да поеме. Точно както ти направи своя избор. Можеше да се опиташ да я спреш, да я контролираш, да изгубиш времето си в отчаяни опити по една недостъпна цел. Вместо това ти избра да се промениш, а заедно с теб се промени и пътят ти. Съдбата на твоето предишно “аз” беше да я изгуби. Твоето предишно “аз” щеше да опита да приспособи събитията към себе си. Нещо, което глупавите винаги правят. Умните знаят, че е по-лесно те самите да се приспособят към събитията. Това, което ти направи.

Много се радвам, че взе правилното решение. Единствено правилното - да се промениш. Знаеш ли, гледам те сега и виждам пътя ти. Един съвсем различен път, един по-щастлив път.

Усмивка. Топла усмивка. Толкова неща исках да знам, но не знаех откъде да започна:

- А обещанието? Защо беше то?

- Знаех, че няма да се сдържиш... все пак промяната е нещо сложно. Не става отведнъж. Ако беше стигнал до летището, както и тя самата ти каза, щяла е все пак да тръгне. Ако все още не си го разбрал, именно точно преди да тръгне, тя е осъзнала колко много иска да остане.

Усмивка.

- А сега вече е време да се разделим.- каза то.

Една мисъл не ми даваше покой:

-                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                            Още един въпрос. Само един. Кой или коя... какво сте вие?

Усмивка. Топла усмивка.

                                                                                                          09.09.2004

                                                                                                          23:40