Светулка за двама - 2

Митко се наведе и шумно помириса ароматното облаче над пицата, която сервитьорът сложи пред него.

– Мммм… супер! – грейна малкото му личице, а после строго се намръщи. – Мамо, ти защо не си поръча?

– Не съм гладна – усмихна се Светла и с нежност си помисли как настроенията променят като с магическа пръчка чертите на сина й. Когато беше щастлив, те ставаха меки и лъчезарни като на онова сладко невинно бебе, което пое в ръце за първи път преди тринадесет години. Когато смръщеше вежди, иззад тях сякаш надничаше един малък мъж. Гласът му вече не беше онова звънливо чуруликане – все по-често в него задираха дълбоките стържещи нотки на порастването.

– Остави я ти майка си – подхвърли мъжът й и се зае с лазанята си. – Тя в оня ресторант с какви вкусотии си угажда…

– Да – сопна му се Светла, – позволяват ни да оближем чиниите на клиентите.

– Бъзикам се, Светле.

– Знам – уморено въздъхна тя. – Снощи се прибра късно… Не те дочаках, извинявай.

– Наложи се… Един 15-годишен Ромео от махалата си харесал някаква малолетна Жулиетка, ама пазарена вече, и той тръгнал да я краде. Жалко, че Шекспир не е жив – щеше да се шашне от театър: мадам Капулети плюе, пищи и кълне, а Монтекито отсреща налита с гол трион. Павета, кръв и сълзи – всичко по сценарий! И накрая аз – пазителят на реда, идвам и слагам...

– Спри… – успя да каже Светла, която от смях едва си поемаше дъх. 

– ... специални гривни на цялата трупа – довърши Георги.

За част от секундата, за една съвсем малка част някакво старо суеверие се стрелна през ума на Светла – много смях не е на хубаво. Но да му се не види, отдавна не си бяха прекарвали толкова добре заедно. Преди да започне работа в ресторанта, имаха повече такива вечери. Разбира се, когато Георги не беше зает с някое разследване – тоест безконечни часове в денонощието. Тогава тримата се смееха, боричкаха се, танцуваха… Малкият Митко пискаше: ”Татеее, направи Баба Яга!” И Георги омотаваше главата си в стар вълнен шал, а после пееше с треперлив фалцет: „Де-етелини, детелини, де-те-лии-ниии…”, докато Светла и детето се търкаляха по килима от смях. Начинът, по който той я разсмиваше, беше едно от нещата, заради които Светла толкова го обичаше. Той я измъкна от ямата на депресията, когато ракът уби майка й; той я подкрепяше след жестоките скандали със свекърва й; той й даваше надежда, че късметът най-после ще им се усмихне в онези мизерни месеци, когато си брояха стотинките за хляб. След  всичките тези шестнайсет години все още го обичаше така, както в деня, в който го погледна за първи път с очите на влюбено момиче...

– А като стана дума за бой – Георги изведнъж стана сериозен, – Мите, похвали се на майка си.

Момчето изведнъж  спря да се смее, заби вилицата си в парченце шунка и разсеяно го зачопли, а очите му като подплашени зайчета неспокойно се стрелнаха някъде встрани – в тъмните корони на дърветата отвън.

– Сбих се със Стефан – смотолеви то, когато натискът от мълчаливо очакване стана нетърпим.

– С най-добрия си приятел?! – изуми се майка му. – И защо така?

– Заради Ирена… – смънка Митко, а после избухна. – Ама, мамо, той много добре знае, че я харесвам, а днес ми каза, че била влюбена в него и поискала да му стане гадже.

Светла метна бърз поглед на мъжа си, който побърза да скрие ухилената си физиономия в халбата с бира.

– И Стефан  също я харесва, така ли?

– Да… Съвсем тайно, представи си! И това ми било приятел!

– Просто не е искал да те нарани, миличък – каза нежно Светла.

Митко помълча малко, ровейки без желание в пицата. После стана и измърмори, че отива до тоалетната.

– Отиде да плаче – каза Георги. – Иди да го видиш, не е хубаво да го оставяме сам.

– Иди ти.

– Не мога. Все пак... вече е голямо момче.

– Именно. Може би е по-добре да си поплаче насаме, без някой да му бърше носа.

Внезапно хубавата вечер отлетя: господи, синът й вече се бие за момичета. А сякаш беше вчера, когато госпожата в детската градина се оплакваше, че Митко пердаши наред и момчета, и момичета. После се разбра и защо – всеки, който твърдеше, че майка му е по-хубава от неговата, получаваше юмрук в носа... Остаряваш, Светле, остаряваш.

– Издири сервитьора и ми поръчай чаша вино, гражданино следовател – усмихна се тъжно тя. – Да вдигнем тост за порасналия ни син…

– Ти спомняш ли си твоето първо влюбване, Светулке? – попита Георги, а в сърцето й нещо трепна. Винаги трепваше, когато я наричаше така – име, което измисли още докато учеха в Руската гимназия.

– Че как иначе! Бях точно колкото Митко. Момичетата от целия клас бяха пощурели по един надут пуяк, обаче лидерското ядро бе решило, че той се пада по право на Мима – тартор на групата. Идеална двойка щяха да станат: тя балон, той – балон и половина. Треперех от страх да не би някой да научи колко го обичам – щяха да ме сбъркат от бъзици… в най-добрия случай. – Светла чукна чашата си в халбата с бира. – А ти? Помниш ли кога за първи път се влюби?

– Аз ли? От детската градина до абитуриентския бал се влюбвах за първи път поне десет пъти.

– А сега? – закачи го жена му. – Кой ще е следващият?

– Май съм се изхабил – засмя се той. – За последно се влюбих преди шестнайсет години в една фръцла от гимназията и вече не ставам за тая работа.

– Остаряваме, Вълчо – посърна Светла. – Синът ти ни го напомня всеки ден. Гледам го и…

Стреснаха я отсечените вибрации на телефона, скрит в някой от безбройните джобчета на дамската й чанта. Светла нервно я прерови, извади мобилния и погледна дисплея:

– По дяволите, Бонев!… Какво иска пак тоя?

– Не вдигай! Една вечер сме се събрали като хората.

– Знаеш, че не мога, Вълчо… Ако нещо е станало, утре ще ми го изкара през носа.

– Светле, трябваш ми веднага! – Тя не можа да разбере дали Бонев е паникьосан, или е просто бесен.

– Какво се е случило, господин Бонев?

– Идвай веднага! Атанасова се издъни и си вдигна чукалата. Напусна кучката, схващаш ли?

Светла замълча. Схващаше и още как: руснаците увисваха!

– Тръгвам веднага – каза тихо, затвори телефона и погледна виновно мъжа си:

– Вълчо... налага се…

– Добре, добре – махна с ръка той, но му стана криво и му личеше. – Отивай да не ти крещи онова кюфте.

Светла го целуна и забърза към изхода. Митко още го нямаше и тя мина през мъжката тоалетна. Един мъж я изгледа стреснато, но тя не му обърна внимание – нямаше време да се притеснява за това.

– Заето! – изхлипа отвътре синът й.

– Митенце, мама е. Само да ти кажа, че ще тръгвам – викат ме по работа.

– Добре, чао! – Гласът му трепереше и Светла се намрази, че го оставя. Пое дълбоко въздух и извади телефона си:

– Светла съм, за колко души да организирам вечерята?

– Осем души общо, не ти ли казах? – тросна се Бонев.

– Не, шефе, не сте! Това беше задача на Атанасова, не моя. Аз поех юбилея на доктора и...

– Стига си мрънкала! – сряза я Бонев. – Казах ти, че вечерята е по покана на руснаците, нали? Виж там нещо подходящо от тяхната кухня – например онези тестени неща с каймата – равиоли ли им викаха?

„Пелмени, глупако. А какво ще кажеш за самогон с огурци?”

– Ще се справиш, Светле, имаш време, само побързай. – Личеше си, че е притеснен, гласът му омекна и вече не заповядваше, а сякаш молеше. – Ти си печено момиче, вярвам в теб.

„Мерси! – кисело си помисли тя и притеснено плъзна поглед към тънкия часовник на ръката си. – Идиот! Как се прави такава вечеря за час и двадесет минути!...”