Вършец

“Там, където съм се оказал, е моето жилище, а там, откъдето идвам и искам да се завърна, е моят дом” (Алфред Шутц). “Моят дом е моята крепост” и понеже си е мой, най-много обичам него – къщата на баба и дядо, сгушена в полите на Балкана, където всяка глътка въздух е с мирис на поляна и където небосводът е най-близо до народа.

Прекарах детството си в град Вършец и за мен Врачанският Балкан винаги е бил като един огромен магнит. Не мисля, че съществува по-красиво кътче на Земята от Стара планина. Отколе тя е била център на Българската държава и синоним на българщината. Всеки камък, всяка долчинка представляват малка песъчинкна от историята на страната. Вечер, когато над главата ти е само Месечината и звездите светят по-ярко, по балкански, въздухът натежава и природата започва да разказва чудни приказки за самодиви и хали, които сякаш оживяват във всеки храст и шум и чувстваш с цялото си същество, че можеш да докоснеш магията, която те обгражда. В такъв момент се сливаш с природата, с миналото, с настоящето и бъдещето и ставаш по-българин отвсякога. Сърцето забива по-бързо дори от препускащия вятър и разбираш защо са се изписали толкова страници и са се изпели толкова песни за чудото, наречено България.

Вършец е малко градче, което крие в себе си много тайни. Зад всяка врата живее по една баба, която знае стотици истории за смели войводи и красиви моми. Така българският дух се предава от поколение на поколение и историята ни се запазва жива. В училище ни учат, че в големи беди хората се втурвали към Балкана, който бил като ангел - хранител на онеправданите и майка на хайдутите – борци за правда и свобода, защото един истински балканджия не може да търпи хомот и да диша робски въздух. Неслучайно сравняват четниците с балкански орли – орелът е символ на свободолюбието, на вродената страст и сила. Родният ми край се слави с Иванчова поляна, чието име е свързано с легенда за една смела българка, която скача в пропастта заедно с група турци, за да предпази град София от опустошителен набег.

Но най-любимата ми легенда си остава за мома Тодора. Влюбеният в нея турски паша погубва тамошната чета, чийто байрактар е първото й либе. Покрусената Тодора окачва чеиза си по скалите, където са убити четниците, но за последните три скали не остават дарове и тя им слага трите си кукли, а накрая сама скача от най-високата канара. В нейна памет народът нарича трите чуки Тодорини кукли.

Мястото, което ме кара да се чувствам българка, си остава терасата вкъщи, откъдето се виждат Тодорини кукли. В трудни моменти или когато пред мен стои важно решение, първият ми порив е да се сгуша на терасата и да черпя сила от неизчерпаемия извор на мъдрост и магия, наречен Балкан. Съдбовната смелост на мома Тодора винаги е била пример за мен и говори, че българите имат голяма душа и щом се вслушват в нея, ще постъпват правилно, защото историята отсява само стойностното, а аз съм сигурна, че споменът за смелата българка няма да умре, както самата Стара планина ще пребъде във вековете.

Аз съм българка и се гордея с произхода си. А ти?

21.01.2006 г.